О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 431
София, 08.06.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 17.05.2016 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 2779 /2015 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], [населено място] против въззивното решение на Бургаския апелативен съд № 49 от 02. 06. 2015 г.,по в.т.д.№ 112/2015 г., с което след отмяна на първоинстанционното решение на Бургаския окръжен съд № 489 от 19. 01.2015 г., по т.д.№ 68/2014 г. в неговата осъдителна част, е отхвърлен предявения от касатора срещу „СИЧЕС ПОЛСКА СП.О.О.”- Полша иск по чл.92, ал.1 ЗЗД,във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.228 ЗЗД за сумата 16 706. 50 лв. –договорна неустойка за м.06. и м.07.2013 г. по чл. 16 и чл.17 от сключен между страните на 23.04.2013 г. договор за наем, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба и деловодни разноски за двете инстанции в общ размер от 6 096.13 лв..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на процесуалното право:1.”Може ли за първи път въззивната инстанция да прави материалноправна квалификация на поведението на ищеца, каквато квалификация не е направена от първоинстанционния съд, не се твърди от ответника в хода на първоинстанционното производство и не е направена в подадената от ответника въззивна жалба срещу първоинстанционното решение ?” и 2. ”Ако е допустимо да се извършва подобна квалификация, въззивната инстанция не е ли длъжна да даде указания на ищеца- въззиваем?”
Като израз на твърдяното противоречие със задължителната съдебна практика е посочено ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Ответникът по касационната жалба, срока по чл.287, ал.1 ГПК , е възразил по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК. Алтернативно е изразено и несъгласие с въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.1 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, в частта му, предмет на подадената касационна жалба въззивният съд, въз основа на самостоятелна преценка на доказателствения материал по делото, е приел за безспорно наличието на валидно сключен между страните срочен едногодишен договор за наем от 23. 04. 2013 г., по силата на които ищцовото търговско дружество,в качеството си на наемодател, е предоставило за временно възмездно ползване на ответника – наемател, леглова база с капацитет 300 човека, разположена на територията на хотел „Парк”, с предназначение на общежитие за нуждите на работници на последния, като настаняването в нея е започнало с възникване на наемното правоотношение.
В хода на делото е установено още, че с двустранно споразумение от 15.07.2014 г. съконтрахентите са договорили прекратяване на наемния договор, считано от датата на подписване на същото, като по силата на изрично постигнатото съгласие наемателят е поел и задължение да заплати месечния наем, обективиран във всички неплатени до момента фактури, заедно със сума от 35 000 лева, без ДДС – представляваща стойността на направени от наемодателя разходи във вр. с конкретни изисквания на наемателя в тридневен срок. Неплащане на дължимото в договорения срок е възприето от страните за обуславящо автоматично прекратяване на постигнатото помежду им споразумение.
Съобразявайки клаузите на процесното споразумение, извършеното от ответника своевременно плащане на договорените 35 000 лева и определения от пределите на въззивната жалба предмет на делото Бургаският апелативен съд е счел, че претендираната от ищеца неустойка за забава е недължима, тъй като не е налице виновно поведение на наемателя и изправност на наемодателя в посочения в исковата молба период – 15.07.2013 г. – 15.11.2013 г.. Съображенията са, че доколкото наемодателят не е изпълнил задълженията си да състави справка за обема за ползваните от наемателя услуги за отделните месеци предхождащ претендираната наемна цена, да изпрати същата на наемателя и след евентуалното и одобрение от последния да състави и съответната фактура, то предвид сложната фактическа връзка между страните и останалия до сключване на процесното споразумение неизяснения размер на общо дължимите суми, вземането не е било изискуемо, поради което отсъства и онова виновно поведение на наемателя за несвоевременното заплащане на наемната цена, което да обуславя ангажиране на договорната му отговорност за неизпълнение, съобразно договорената неустоечна клауза.
Преценката на решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт дава основание да се приеме, че поставените от касатора процесуалноправни въпроси, като значими за крайния правен резултат по делото обосновават общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване.
Неоснователно по отношение на същите е поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно задължителните постановки в т.1 и т.3 от ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС ограниченията в обсега на правомощията на въззивния съд се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма, което е в изключително правомощие на същата като съд по съществото на спора. Или, от непосредствената цел на въззивното производство, която е да разреши възникналия между страните правен спор по същество следва, че и дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Затова обект на въззивната дейност не са пороците на съдебния акт на първостепенния съд, а преценката за същите е само косвен резултат от дейността на същата по решаване на материалноправния спор. Въпреки това, обаче, доколкото дейността на въззивния съд не е повторение на първоинстанционното производство, а единствено негово продължение, то втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първостепенния съд процесуални действия, а надгражда над тях. Затова, дори и те да са били опорочени въззивната инстанция не следва да ги извършва отново, а да отстрани констатираните пороци чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагане на правото, както е процедирал и Бургаският апелативен съд, който произнасяйки се по основателността на предявения иск е взел предвид доводи и възраженията на страните, които е обсъдил наред с доказателствения материал по делото. С оглед направеното от ответника в т.3.1 и т.3.2 от отговора на исковата молба своевременно възражение за неизпълнение на задължението на ищеца по т.8.1 от процесния договор, поддържано и в отговора на допълнителната искова молба решаващият състав на въззивната инстанция е анализирал и изправността на последния като наемодател. В тази вр. е взел предвид възложената с чл.154, ал.1 ГПК доказателствена тежест, както относно формата на неизпълнение на ответника, за която неустойката е била уговорена, така и за правото на кредитора да получи същата – указана на страните още с доклада на първостепенния съд.
Що се касае до възприетото в обжалвания съдебен акт разрешение , според което уговорената в договора неустойка за неизпълнение на поетите от длъжника задължения не се дължи, ако кредиторът, който претендира заплащането и е неизправна страна, тъй като не е изпълнил насрещните си задължения по договора, което всъщност касаторът оспорва, то е в пълно съгласие с формираната по реда на чл.290 и сл. ГПК практика на касационната инстанция, обективирана в служебно известното на настоящия съдебен състав решение № 105/02. 07. 2014 г., по т.д.№ 2617/2013 г. на ІІ т.о. и др..
Селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е аргументирано единствено с възпроизвеждане на законовия му текста и в съответствие със задължителните указания в т.4 на ТР № 1/19.02.1010 г. на ОСГТК на ВКС съставът на касационната инстанция не дължи произнасяне по същото. Единствено за пълнота на изложеното следва да се посочи, че при наличие на задължителна практика, по отношение на която няма доказана обществена и правна необходимост да бъде осъвременена основанието по т.4 на чл.280, ал.1 ГПК е въобще неприложимо.
Явно е, че в случая под формата на процесуалноправни въпроси, които са и некоректно поставени, предвид осъществените от въззивния съд процесуални действия, доклада по делото на първостепенния съд и въведените от ответника с отговора на исковата молба и на допълнителната искова доводи и възражения, касаторът въвежда отново оплакването си в касационната жалба за неправилност на обжалвания съдебен акт, който порок не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК .
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е претендирал деловодни разноски, които с оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правила на чл.78, ал.3 ГПК следва да му бъдат присъдени, но само ако са реално заплатени, както е прието и в т.1 на ТР № 6/ 06.11. 2013 г. на ОСГТК на ВКС, а такива доказателства по делото – отсъстват. Видно от съдържанието на приложения договор за правна защита и съдействие с бланков № [ЕГН] /2015 г. сочената сума от 1480 лв. – адвокатски хонорар е само договорена, но няма данни да е била реално заплатена на довереника , което е достатъчно, за да се отрече основателността на искането за нейното присъждане на страната, чрез възлагането и в тежест на касатора.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Бургаския апелативен съд № 49 от 02.06.2015 г., по в.т.д.№ 112/2015 г., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: