О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 432
[населено място], 12.06.2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на деветнадесети февруари през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. №1552 /2014 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано по касационна жалба на [фирма] със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от управителя Н. Р., чрез пълномощника адв. Е. М., срещу решение №606 от 2.12.2013г., постановено по т.дело №974/2013г. на Пловдивския апелативен съд. Искането е за отмяна на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост.
Подвържа, че въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси, от значение за изхода на делото и за развитие на правото, основание по чл.280, ал.1,т.3 ГПК : 1. Промяната на размера на задължението по един договор съставлява ли основание за промяна на уговорените погасителни вноски по този договор и за промяна на санкциите за забава по този договор?; 2. Наличието на противоречиви клаузи в един договор по отношение на един и същи въпрос задължава ли съдът да обсъди подробно същите, за да формира изводите си?
Ответникът по жалбата И. И. И. от [населено място].Т., чрез адв. С. Ц., заявява становище за недопускане на решението на Пловдивския апелативен съд до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в процеса, в преклузивния срок по чл.283 ГПК, срещу валидно и допустимо решение на въззивен съд.
С исковата молба са били предявени от касатора [фирма] срещу ответника И. И., в качеството му на солидарен длъжник с [фирма] общо три обективно съединени иска: Първият иск е за заплащане на сумата 6 930.60 лв. дължимо от ответника обезщетение в уговорения от страните размер на законната лихва върху общата сума 888 348.60 лв. за периода от 19.12.2009 г. до 05.01.2009 г., с основание т. 4 от Споразумение за разсрочване на задължения от 19.12.2008г. Вторият иск е за заплащане на сумата 95 049.49 лв. дължимо от ответника обезщетение в друг уговорен от страните размер – на законната лихва, но увеличена с 10 пункта, върху сумата 888 348.60 лв. за период 06.01.2009 г. до 13.08.2009 г., претендирана на основание т. 7 от същото споразумение за разсрочване на задължения и отново с общата норма по чл. 92, ал. 1 ЗЗД. Третият иск е за заплащане на сумата 56 948.60 лв, дължимо от ответника обезщетение в уговорения между страните размер на увеличената с 10 пункта законна лихва, върху сумата от 223 292.40 лв, за периода 14.08.2009 г. до 04.11.2010 г. на основание т. 7 от споразумението от 19.12.2008 г. за разсрочване на задължения. Ищецът е твърдял още, че с отделно споразумение от 13.08.2009 г. общата сума от тези три различни неустойки е намалена със сумата 29 673.09 лв. до претендирания по делото общ размер от 159 828.69 лв.
С решение № 183 от 7.05.2013г., постановено по т.д. № 20/2013г. Пловдивският окръжен съд е отхвърлил предявените обективно съединени искове като неоснователни.
С обжалваното решение Пловдивският апелативен съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд. Прието е за установено, че на 28.10.2010 г. кредиторът [фирма] и несъстоятелният длъжник [фирма] са сключили писмено споразумение, с което е извършено прихващане между вземането на кредитора за сумата 223292.40 лева и насрещно вземане на несъстоятелния длъжник за сумата 315298 лева. Това споразумение е одобрено със съдебна спогодба, постигната по търг.д. № 920/2010 г. на Варненския окръжен съд. Подписаният договор и съдебната спогодба, с която е оформено извършеното прихващане между кредитора и несъстоятелния солидарен длъжник относно главницата по общия дълг в размер на сумата 223 292.40 лв., имат погасителен ефект и по отношение задължението на солидарния длъжник И. за същия дълг. Погасяването чрез прихващане има обратно действие съгласно разпоредбата на чл.104, ал.2 ЗЗД и настъпва от деня, в който е могло да се извърши. В случая това е денят, в който кредиторът е предявил своето вземане в производството по несъстоятелността на 19.01.2010 година. За периода след тази дата кредиторът не може да претендира лихви за забава. С оглед обезщетителния характер на наказателната лихва за забава, каквато е била договорена в т.7 от споразумението от 19.12.2008 г., е недопустимо кредиторът да претендира обезщетение за бъдещи мораторни вреди, които не са настъпили към момента на предявяване на вземанията по чл.685 от ТЗ. Вземанията за сумата 106 522.60 лв., обезщетение за забава за периода 06.02.2009г. до 13.08.2009 г. върху сумата 888348.60лв. и договорна лихва върху сумата 22329240 лв. за периода от 14.08.2009г. до окончателното изплащане на сумата, изчислени върху размера на О., увеличен с 20 пункта не са включени в списъка на неприетите вземания в производството по несъстоятелността. Предявените обективно съединени искове по чл.86 ЗЗД за заплащане на договорените в споразумението от 19.12.2008 г. мораторни лихви за забава и мораторни неустойки по чл.92 ЗЗД, въззивният съд е счел за неоснователни, като е изложил съображения за всеки един от тях. Искът по чл.86 ЗЗД за сумата 6930.60 лв., обезщетение за забавено плащане на главницата от 888348.60лв., за периода на забавата от датата на споразумението 19.12.2008 г. до 05.01.2009 г., е отхвърлен като неоснователен по съображения, че съгласно приетия погасителен план солидарните длъжници са били в забава по договора с ищеца, считано от 16.01.2009 година. До тази дата не е налице твърдяното в исковата молба неизпълнение, поради което искът срещу солидарния длъжник И. е отхвърлен като неоснователен. Вторите два обективно съединени иска / за сумите от 95 949.49 лв. и за сумата 56948.60лв./ са отхвърлени като неоснователни по съображения, че договорът за цесия от 13.08.2009г. променя размера на дълга на солидарните длъжници към ищеца на 223292.40 лв., съответно на неговото вземане, считано от датата на сключване на самото споразумение за разсрочване на плащанията от 19.12.2008г.. При установеното, че за периода 06.01.2009 година до 13.08.2009 година ищецът е кредитор с вземане за сумата 223292.40 лв., а не както се твърди в исковата молба за 888348.60 лева, не може да се приеме, че е налице неизпълнение от страна на солидарния длъжник И. на задълженията за разсрочено плащане по предварително приетия погасителен план, тъй като е бил приет при друг общ размер на дълга и на дължимите погасителни вноски, при което не могат да бъдат приложени санкциите за забава, договорени в точка 7 от споразумението за разсрочване на задълженията от 19.12.2008 г. По отношение на солидарния длъжник не е настъпила и предвидената в т.7 предсрочната изискуемост на задълженията за плащане на сумата по главниците в размера от 223292.40 лв. по описаните в исковата молба фактури, като условие за дължимост на обезщетение за забава върху всички неиздължени суми в размер на законната лихва, увеличена с 10 пункта годишно. Предсрочната изискуемост по договора между страните не настъпва автоматично, а след писмено уведомление на кредитора до длъжника, съгласно договореното в т.8 от споразумението от 19.12.2008 г. Такова уведомление до солидарния длъжник И. не е отправяно, поради което същият не е поставен в забава съобразно т.7 от договора-споразумение, поради което не дължи обезщетение за мораторните вреди от неизпълнението. Не е настъпила предсрочна изискуемост за тази част от дълга и след подадено от кредитора [фирма] заявление от 09.04.2010 г. за издаване заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК срещу солидарния длъжник И. за сумата от 223 292.40 лв. доколкото, след оспорване на вземането по заповедта за изпълнение, предявеният против него иск по чл.422 ГПК във връзка с чл.415 ГПК за установяване съществуването на същото вземане, е отхвърлен като неоснователен с влязло в сила съдебно решение. Потвърждение за ненастъпилата предсрочна изискуемост на задълженията на солидарния длъжник е обстоятелството, че към датата на подаване на заявлението в заповедното производство на 09.04.2010 г. дългът в размер на 223 292.40 лв. не е съществувал, поради настъпилите към 19.01.2010 г. правни последици на извършеното погасяване на главния дълг чрез прихващане между другия солидарен длъжник и кредитора, както и на липса на основание за ангажиране на отговорността му за заплащане на мораторни вреди по т.7 от първоначално сключеното на 19.12.2008 г. споразумение, с участие на страните по делото.
Предпоставка за допустимост на касационното обжалване е наличието на разрешен от въззивния съд правен въпрос от материалното и процесуално право. От това следва, че релевантността на поставения от касатора въпрос се ограничава до правните изводи на съда по същество досежно съобразяването им с практиката и закона, и не обхваща и преценката на приетата по делото за установена фактическа обстановка.
По основанията по чл.280, ал.1 ГПК:
На първо място следва да се отбележи, че по първия от обективно съединените искове ищецът не формулира правен въпрос, не сочи и допълнителен критерий с оглед на мотивите на въззивният съд за неговото отхвърляне като неоснователен, поради което не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1,т.2 и т.3 ГПК, за допускане на въззивното решение да касационно обжалване по този уважен иск.
Формулираните въпроси се отнасят до отхвърлените два обективно съединени иска, което произтича и от съдържанието на изложените доводи в касационната жалба по претенциите за сумата от 95 494.49 лв. и за сумата от 56 948.60 лв.
Промяната на размера на задължението по един договор съставлява ли основание за промяна на уговорените погасителни вноски по този договор и за промяна на санкциите за забава по този договор, е въпрос който не се явява обуславящ изхода на спора с оглед на допълнително изложените от въззивният съд доводи за неоснователност на третия иск, а именно, че за периода след 19.01.2010г. кредиторът не може да претендира лихви за забава и обезщетение за бъдещи мораторни вреди, които не са настъпили към момента на предявяване на вземането по чл.685 ТЗ и погасителния ефект на прихващането на две насрещни вземания съгласно разпоредбата на чл.104, ал.2 ЗЗД. На второ място, съдът е обосновал изводите си за неоснователност на двата иска с ненастъпила предсрочна изискуемост на задълженията за плащане на главницата от 223 292.40 лв., която според клаузите на договореното между страните не настъпва автоматично. По тези решаващи изхода на спора изводи на съда, касаторът не поставя въпроси и не сочи допълнителен селективен критерий. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. За пълнота следва да се отбележи, че касаторът не обосновава и допълнителния критерий правният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, с оглед на развитите в т.4 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС критерии по тълкуването на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Позоваването само на закона, не обосновава извод за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по този селективен критерий.
Въпросът: Наличието на противоречиви клаузи в един договор по отношение на един и същи въпрос задължава ли съдът да обсъди подробно същите, за да формира изводите си също не обосновава извод за допускане на решението до касационно обжалване при допълнителния критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Въпросът представлява довод за неправилност на решението поради неизвършена и неправилна преценка на доказателствата по делото, по конкретно на отделни договорни клаузи. Преценката на събраните по делото доказателства е част от правораздавателната дейност на съда и допуснатите от него в тази връзка грешки биха били основание за касационно обжалване по чл.281 ГПК, но не могат да бъдат релевирани едновременно и като основание за допускане на касационен контрол по чл.280 ГПК. В касационната жалба не е обосновано самото основание, какво е значението на „поставения” въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
В заключение, липсват предпоставките на закона за касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
На основание чл.78, ал.3 ГПК ответникът има право да разноски с оглед на изхода на делото. Ответникът има право на направените и документира в това производство разноски. С молба вх. №4837/26.05.2014г. от адв. А. Д., в качеството си на адв. пълномощник на И. И. е направено искане за присъждане на разноски, по представен списък и кредитен превод от 3.04.2014г. на сумата от 20 000 лв. по сметка на адв. А. Д..
С молба вх. № 5351/10.06.2014г. [фирма] възразява срещу искането за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение на И., поради това, че не е изготвен писмен отговор на касационната жалба и поради прекомерност на възнаграждението.
Искането за присъждане на разноски на ответника по касация е неоснователно. Определените в Наредба №1 възнаграждения са за конкретно извършено процесуално представителство от адвоката – пълномощник на страната по делото. В случая по делото е депозиран отговор на касационната жалба от ответника И. на 15.04.2014г., изготвен от адв. Ц.. Писмен отговор на касационната жалба от адв. Д., в качеството й на процесуален представител на И., няма представен по делото. Разноски се присъждат за осъществено фактическо процесуално представителство, каквото в случая не се доказва от адв.Д. да е извършено пред ВКС. Искането за присъждане на разноски в размер на 20 000 лв. за касационната инстанция се явява неоснователно.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 606 / 2.12.2013г., постановено по в.гр. дело №974 /2013 г. на Пловдивския апелативен съд..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: