О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 432
С. 18.05.2017г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение закрито заседание на шестнадесети май през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия П. гр.д.№ 399 по описа за 2017г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Е. Ш. А. от [населено място], чрез процесуалния си представител адвокат И. против въззивно решение № 157 от 20.10.2016г. по в.гр.д. № 305/2016г. на Варненски апелативен съд, с което е отменено решение № 75 от 31.03.2016г. по гр.д.№ 198/2015г. на Окръжен съд Шумен в частта, с която всеки един от ответниците – Прокуратура на Република България и ОД на МВР Я. са осъдени да му заплатят обезщетение за неимуществени вреди – претърпени душевни и физически страдания, в резултат на воденото срещу него наказателно преследване по ДП № 74/2012г. по описа на РУ на МВР Е. и повдигнатото и поддържано обвинение по чл.209 ал.1 НК и чл.316 НК, за които е оправдан с влязла в сила присъда по н.о.х.д.№ 1/2014г. на РС Елхово, ведно със законната лихва, считано от 12.02.2015г. за горницата над 2 000лв. до 4 000лв. и вместо това е постановил друго, с което е отхвърлил иска за посочената разлика и е потвърдил първоинстанционния акт в останалата отхвърлителна част.
К. се позовава на основанията за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, като поставя следните въпросите за критериите при определяне на справедлив размер на обезщетение по чл.2 З. и за това, че при едни същи факти и обстоятелства, първоинстанционният и въззивният съд са определили различен размер на обезщетение. Според касатора е налице противоречие на въззивния акт с постановени по чл.290 ГПК решения с № 253 от 2.07.2012г. по гр.д.№ 652/2011г.на ІV г.о., № 5 от 13.03.2013г. по гр.д.№ 638/2012г. като не е съобразено, че полицай от РУ Е. е бил страна по воденото наказателно производство срещу А. и постоянно се е намесвал в работата на разследващия случая полицай, че ищецът е с чисто съдебно минало и фактът на набедяване по чл.286 НК на служител от системата на МВР /Г. А./ и неговия син, които по ДП № 74/2012г. са подали сигнал и са твърдели, че е налице измама.
Срещу подадената касационна жалба не е постъпил отговор.
Жалбата е подадена в срок и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи и данните по делото, намира следното :
При определяне на размера на следващото се обезщетение, въззивният съд е съобразил, че Е. Ш. А. е бил оправдан по обвинение за извършени две умишлени деяния, едно от които е тежко /измама и документно престъпление/, при производството продължило около три години /от 1.03.2012г., когато е образувано досъдебното производство до 12.02.2015г., когато е оправдателната присъда е влязла в сила/, при наложена мярка за неотклонение „парична гаранция в размер на 200лв.”, като съдът, след проведено заседание, е върнал далото за отстраняване на допуснати съществени нарушения на процесуални правила на РП. Повторно е бил привлечен като обвиняем, разпитан е и му е предявено разследването. Повторно обвинението е внесено в съда /за същите престъпления, но е променен периодът на престъпна дейност и е намален размерът на вредите от 400лв. на 385.21лв./, където са проведени пет открити съдебни заседания и са извършени различни следствени действия, след което е постановена оправдателна присъда. Съдът е приел, че в конкретния случай, сумата от 2 000лв. е достатъчна да овъзмезди следващите се по човешка презумция вреди от емоционален, психически и здравословен характер, вследствие естествен страх от неоснователно осъждане, засегната чест и достойнство, както и установените с гласни доказателства притеснения, стрес, липса на доверие сред приятелите и колегите, претърпени в резултат от воденото производство. Съдът е отчел, че пострадалият е бил оправдан още на първа инстанция, че повдигнатите обвинения не са се отразили трайно и негативно в отношенията му с роднините, семейството и близките му, не е бил уронен престижа и авторитета му в обществото, не е бил променен обичайния му начин на живот и наказателното преследване не е довело до трайни последици, нито се е отразило на живота му занапред. В. съд е посочил в мотивите си, че присъдената сума е съобразена с интензитета на негативните преживявания, икономическата обстановка и стандарта на живот в страната. Преценил е като недоказани твърденията на ищеца, че преживяният в резултат от воденото наказателно производство стрес е станал причина за прекъсване на бременността на приятелката му и го е довел до състояние да започне да заеква.
В тази връзка, поставените от касатора въпроси, доколкото са от значение за изхода на спора и са свързани с решаващите мотиви на съда, съставляват годно общо основание за допустимост. По тях обаче не следва да се допуска касационно обжалване, защото същите са разрешени от въззивния съд в съответствие с трайно установената съдебна практика. Изведените критерии за понятието „справедливост” са съобразени. Не може да бъде споделено твърдението в жалбата, че въззивният съд само общо се позовава на критериите, без да конкретизира релевантните обстоятелства. Видно от мотивите, съдът е изброил съотносимите факти, въз основа на които е обосновал изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетение. /Наведените от касатора доводи относно необсъдени допълнителни обстоятелства, доколкото въобще не са били приети за установени от въззивния съд, са такива за необоснованост и неправилност на въззивния акт,които настоящият съдебен състав не може да обсъжда във фазата по допустимост, където подобна проверка е недопустима/.
Съгласно Постановление №4/1968г., всеки отделен случай е специфичен, преценката е индивидуална, тъй като се отчитат различни обстоятелства. Затова представената съдебна практика, доколкото е постановена във връзка със случаи, които са различни от настоящия, е ирелевантна. Съответно наличието на трайно установена практика по поставените от касатора въпроси,съгласно дадените в т.4 от ТР №1 от 19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, изключва възможността за наличие на основанието по допустимост по чл.280 ал.3 ГПК.
След като при определяне на размера на дължимото обезщетение, въззивният съд е съобразил продължителността на воденото производство, неговият характер, вида и тежестта на деянието, за което е повдигнато обвинение, отражението му върху общественото положение и авторитет на обвиненото лице, съдебната практика и всички следващи се от житейската логика вреди, свързани със засягането на честта и достойнството на неправилно обвиненото лице, причинените му негативни емоции и психологически проблеми, както и тяхното конкретно негативно отражение, установените в практиката критерии са съобразени. Обстоятелството, на което касаторът акцентира, че въззивният съд е оценил и съответно парично овъзмездил с различна тежест и значение релевантните за случая факти и обстоятелства в сравнение с първоинстанционния съд, не може да бъде оценено като противоречие с установената практика и не съставлява основание за допускане на касационно обжалване. Преценката по чл.52 ЗЗД се извършва на базата на установени в практиката критерии, като от решаващо значение е тяхното съобразяване, последица от което е паричното овъзмездяване и определянето на конкретния размер на обезщетение за неимуществени вреди.
Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 157 от 20.10.2016г. по в.гр.д. № 305/2016г. на Варненски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.