О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 432
гр. София, 22.10.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на девети септември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 1410 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 14357 от 27.11.2018 г., подадена по куриер на 26.11.2018 г. от Д. М. Б., чрез адвокат П. Б. от АК – В. против въззивно решение № 305 от 12.10.2018 г. по в.гр.д.№ 1202/2018 г. на ОС – Стара Загора.
С атакуваното решение е потвърдено решение № 155 от 15.02.2018 г. по гр.д.№ 1279/2017 г. на РС – Стара Загора, с което е допусната съдебна делба относно недвижими имоти, находящи се в [населено място], [улица], а именно: (1) АПАРТАМЕНТ с идентификатор ***** по КККР на [населено място], със застроена площ 70,08 кв.м., на втория етаж в жилищната сграда на Ж. „З.”, заедно с едно таванско помещение и 10,22 % ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото, в което е построена сградата, (2) ГАРАЖ с идентификатор **** по КККР на [населено място] с площ 20 кв.м. и (3) ОБЕКТ за стопанска дейност (ОСД) с идентификатор ***** по КККР на [населено място], при квоти от по 30/216 ид.ч. за всеки от съделителите Н. Д. К., Д. Д. К. и В. Д. К., по 45/216 ид.ч. за Д. И. К. и И. И. К., 12/216 ид.ч. за К. Д. К., по 6/216 ид.ч. за Д. М. Б. и А. Д. М. – К. и по 2/216 ид.ч. за С. П. М., Д. И. М., Г. И. П., Т. П. Ф., Б. И. М. и Т. И. С..
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК. Съдържа оплаквания, че решението е недопустимо в частта, с която делбата е допусната относно обект за стопанска дейност, както и искане обжалваното решение да бъде отменено като неправилно с отхвърляне на иска за делба на процесните имоти.
Ответниците по касация Н. Д. К., Д. Д. К., В. Д. К., Д. И. К. и И. И. К. са подали отговор на касационната жалба, като възразяват, че не са налице основания за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендират разноски.
Останалите ответници по касация, а именно: А. Д. М. – К., С. П. М., Д. И. М., Г. И. П., К. Д. К., Т. П. Ф., Б. И. М. и Т. И. С., не са подали отговори на касационната жалба.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – 273 ГПК, окръжният съд е приел, че процесните имоти са придобити по време на брака, сключен между Р. Д. М. (б.ж. на [населено място], починала на 31.01.2012 г.) и С. И. М. (б.ж. на [населено място], починал на 22.04.1979 г.), като към момента на придобиване процесният обект за стопанска дейност с идентификатор ***** е представлявал избено помещение към апартамента. От брака на двамата няма родени деца. Страните са наследници на съпрузите по съребрена линия, като ищците са наследници на Р. Д. М., а ответниците – на С. И. М.. Наследодателите са сключили граждански брак на 27.01.1951 г., който е прекратен със смъртта на съпруга през 1979 г. Придобиването на апартамента, включително мазето към него, в режим на съпружеска имуществена общност съобразно чл. 13, ал. 1 СК от 1968 г. (отм.) е установено с нотариален акт за собственост на жилище в сграда, построена върху парцел, отчужден за кооперативно жилищно строителство, построен от държавна строителна организация № 35, том I, дело № 108 от 28.01.1972 г. Избеното помещение към апартамента е придобило статут на самостоятелна вещ, след като е преустроено в ОСД – стоматологичен кабинет, документирано с констативен протокол от 29.10.1999 г. Гаражът е придобит от наследодателите на страните през 1975 г. в резултат от реализиране на учредено им от държавата право на строеж. В тази връзка е обсъдено представеното по делото строително разрешение № 397 от 28.05.1975 г., съдържащо отбелязване, че гаражите са разрешени на основание заповед № 702 от 08.05.1975 г. на ГОНС. Съобразено е, че в първоинстанционното производство е оспорена автентичността на посоченото строително разрешение, поради което е открито производство по реда на чл. 194 ГПК, като от заключението на съдебно-почерковата експертиза е установено, че подписът срещу „Председател” не е на Т. И. Т. – председател на ИК на ГОНС във времето от 20.12.1973 г. до 11.03.1976 г. Независимо от това въззивният съд не е приел оспорването на строителното разрешение за доказано, като се е аргументирал, че оспореният документ е подписан със запетая от лице, изпълняващо функциите на председател на ГОНС. Тъй като се касае за оспорване автентичността на официален документ, тежестта на доказване е за оспорващата го страна. По делото не са представени доказателства от оспорваща страна (ответницата Б., понастоящем – касатор), че никое друго лице, освен председателят на ГОНС, не имало право да подписва изходящи от ГОНС документи. Правото на строеж е отстъпено с цитираната в разрешението заповед № 702 от 08.05.1975 г. на ГОНС, като в резултат от упражняването му Р. и С. М. са станали собственици на гаража. Предвид изминалото време от 1975 г. до сега, непредставянето на оригинала на заповед № 702 от 08.05.1975 г. на ГОНС – Стара Загора (копие е представено с исковата молба) не е равнозначно на липса на такава.
Въззивният съд подробно е обсъдил заявените с въззивната жалба оплаквания на настоящата касаторка, първото от които е, че в делбата недопустимо е включен ОСД – стоматологичен кабинет. Този обект е включен като предмет по делото за делба още с исковата молба, в която е описан като избено помещение, прилежащо към процесния апартамент. Причината е, че към този момент на ищците не е бил известен факта на преустрояването му в самостоятелна вещ, както и че обектът все още не е бил индивидуализиран с отделен кадастрален номер. Първоинстационният съд не е допуснал процесуално нарушение, доколкото при произнасянето си по допускане на делба съдът следва да разгледа и се произнесе по отношение на съществуващите към момента на съдебното решение обекти, а не по тези които са съществували в предишен момент, като в този смисъл съдът може да извършва процесуални действия и служебно. В случая не става въпрос за включване на нов обект в делбата по смисъла на ГПК, а за уточнение на предмета на спора, относно вида и броя на имотите, които следва да бъдат поделени между страните, направено след изслушване на становищата на всички страни в съдебно заседание.
В отговор на оплакванията досежно възражението за изтекла в полза на настоящата касаторка придобивна давност по отношение на гаража и ОСД, е прието, че същите са неоснователни. Касае се за имоти, съсобствени по силата на наследяване, в която хипотеза упражняващият фактическата власт съсобственик е владелец на своята идеална част и държател на частта на другите съсобственици. За да се приеме, че е налице преобръщане на владението, е необходимо да се установи, че са предприети и доведени до знанието на останалите съсобственици действия, които да отричат правото им върху техните части. След обсъждане на събраните по делото доказателства е прието, че в случая не е установено, че като съсобственик касаторката е отблъснала владението на другите съсобственици.
По оплакванията срещу извода за съсобствен характер на процесния апартамент е прието, че в своята първа част представеното по делото саморъчно завещание (наречено „молба”) от 23.01.2012 г., съставено от Р. Д. М., е ново завещание по смисъла на чл. 38 ЗН, с което е отменено предходно завещание от 2004 г., съставено в полза на Р. Х. С.. Анализът на останалата част на документа е обосновал извод, че волеизявлението на завещателката да остави „имота си” на Д. М. Б. (чрез използване на единствено число) представлява частно завещателно разпореждане /завет/ по смисъла на чл. 16, ал. 2 ЗН, а не общо завещание по смисъла на чл. 16, ал. 1 ЗН. Завещателката е знаела и осъзнавала, че притежава повече от един имот (тъй като в първата част от документа е посочила, че отменя предходното завещание за нейните „имоти”, които са подробно описани в отмененото завещание). Имотът, предмет на завещателното разпореждане на Р. Д. М. в полза на Д. М. Б. не е изрично посочен, не е определен, нито е определяем, тъй като не са посочени признаци, по които същият да бъде индивидуализиран. Непосочването на конкретен имот и неотстранимата, включително и чрез тълкуване, неяснота във волята на завещателката в завещанието от 23.01.2012 г. досежно имота, за който се отнася, е пречка да се приеме, че завещателното разпореждане е валидно. Съответно – притежаваната от Р. Д. М. идеална част от процесния апартамент след смъртта й е наследена от нейните наследници по закон, а не от касаторката.
С оглед сънаследствения характер на процесното имущество, поисканата делба е допусната при квотите, произтичащи от разпоредбите на чл. 14, ал. 3 СК от 1968 г. (отм.), чл. 8, ал. 1 и ал. 4 ЗН, чл. 9, ал. 2, изр. 1 ЗН и чл. 10, ал. 2 от Закона за наследството.
В представеното изложение на касационните основания, както и в „допълнително изложение”, подадено в срока за касационно обжалване по чл. 283 ГПК, са поставени цитираните по-долу въпроси с довод, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а относно първи въпрос – основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК:
(1) „Следва ли при оспорване на официален документ – разрешение за строеж, оспорващият да доказва, освен че подписът не е положен от лицето, посочено като автор, че не е положен и от някое заместващо го лице, без да е посочено поименно? Следва ли при оспорване на официален документ – разрешение за строеж, оспорващият да доказва, освен че подписът не е положен от лицето, посочено като автор и че никое друго лице няма право да подписва тези документи?”;
(2) „Какъв е фактическият състав на придобиването по давност на недвижим имот? Припокриват ли се по съдържание владението и фактическо упражняване на съдържанието на вещно право, което се иска да бъде придобито?” – с позоваване на ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г., ОСГК на ВКС; Решение № 8 от 23.01.2012 г. на ВКС по гр.д. № 138/2011 г., I г.о. и Решение № 68 от 16.06.2017 г. на ВКС по гр.д. № 4312/2016 г., II г.о.;
(3) „При всички случаи ли, за да превърне владението си в самостоятелно и такова, при което тече давностен срок, съсобственикът трябва да отблъсне владението на другите съсобственици и да продължи да владее за себе си и против тяхната воля? Какво е съдържанието на понятието отблъсване на владение? С какви действия се манифестира промяната в намерението за своене на ид.части на останалите съсобственици? Сънаследникът, за да се превърне от държател на частите на останалите съсобственици във владелец на целия имот, следва ли действително да отблъсне владението им или е достатъчно само да демонстрира тази промяна в намерението си пред останалите съсобственици и при положение, че има изрично признание на този факт?” – с позоваване на Решение № 8 от 23.01.2012 г. на ВКС по гр.д. № 138/2011 г., I г.о.; Решение № 31 от 08.02.2016 г. на ВКС по гр.д. № 4539/2015 г., I г.о.; Решение № 3 от 25.01.2016 г. на ВКС по гр.д. № 3973/2015 г., I г.о.; Решение № 453 от 29.04.2013 г. на ВКС по гр.д. № 1248/2011 г., I г.о.; Решение № 183 от 01.08.2013 г. на ВКС по гр.д. № 847/2012 г., I г.о. и Решение № 144 от 11.01.2018 г. на ВКС по гр.д. № 4736/2016 г., II г.о.;
(4) „Длъжен ли е съдът да обсъди всички относими към спора доказателства, доводи и възражения на страните, съгласно изискването на чл. 236, ал.2 ГПК, тъй като съдебният акт трябва да е мотивиран и обоснован? Длъжен ли е въззивният съд, когато пререшава спора по жалба, в решението си да обсъди и се произнесе по всички своевременно заявени възражения на ответника?” – с позоваване на Решение № 453 от 29.04.2013 г. на ВКС по гр.д. № 1248/2011 г., I г.о. и Решение № 228 от 01.10.2014 г. на ВКС по гр.д. № 1060/2014 г., I г.о.;
(5) „Какви са предпоставките за приложението на института на приобивната давност в отношенията между сънаследници и при предаване на владението приживе от бъдещите наследодатели, кога е приложима презумпцията на чл. 69 ЗС и в кой момент се придобива правото на собственост?” – с позоваване на Решение № 453 от 29.04.2013 г. на ВКС по гр.д. № 1248/2011 г., I г.о. и Решение № 144 от 11.01.2018 г. на ВКС по гр.д. № 4736/2016 г., II г.о.;
(6) „Представлява ли уточнение на предмета на спора по дело за делба, когато след първото заседание се прави искане за включване на нов обект в делбата или е уточнение на предмета на спора относно вида и броя на имотите? Следва ли да се счита за включен в делбата с исковата молба самостоятелен обект на собственост, който е описан като принадлежност на главна вещ, а едва в първото заседание е заявено от съделителите за промяната на предназначението му? До кой момент е допустимо това?” – с позоваване на Решение № 173 от 05.12.2013 г. на ВКС по гр.д. № 3403/2013 г., II г.о. и Решение № 196 от 10.10.2014 г. на ВКС по гр.д. № 2362/2014 г., I г.о.;
(7) „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните с оглед нормите на чл. 235, ал. 2 и чл. 12 ГПК?” – с позоваване на ТР № 1 от 04.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС и Решение № 292 от 20.01.2016 г. на ВКС по гр.д. № 952/2015 г., III г.о.;
(8) „Как следва да се обсъждат от съда свидетелските показания, как се преценяват противоречиви показания на две групи свидетели?” – с позоваване на Решение № 79 от 12.07.2017 г. на ВКС по гр.д. № 3244/2016 г., IV г.о.;
(9) „Достатъчно ли е само разрешаването (разрешението за строеж) на строителството на сграда върху държавна, респ. общинска земя за да възникне суперфициарна собственост?” – с позоваване на Решение № 96 от 07.03.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1148/2010 г., I г.о.;
(10) „Фактическото строителство създава ли право на собственост, когато построеното е върху имот частна държавна собственост или собствеността на сградата следва собствеността върху терена – чл. 92 ЗС?” – с позоваване на Решение № 96 от 07.03.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1148/2010 г., I г.о. и Решение № 153 от 07.04.2010 г. на ВКС по гр.д. № 847/2009 г., II г.о.;
(11) „Може ли право на собственост върху сграда, респ. строеж върху имот частна държавна собственост, да се придобие по давност от трето лице, с оглед нормата на чл. 86 ЗС и мораториума, наложен с § 1 ДР ЗС от 31.05.2006 г. до 31.12.2017 г.?“ – с позоваване на Решение № 127 от 25.11.2014 г. на ВКС по гр.д. № 3190/2014 г., II г.о. и Решение № 98 от 11.05.2016 г. на ВКС по гр.д. № 201/2016 г., I г.о.
Касаторката счита, че е налице и очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения:
Както е разяснено с т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, касационната инстанция допуска до разглеждане по същество касационни жалби против въззивни решения, съдържащи произнасяне по конкретно формулиран правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото, по отношение на който е налице и някое от допълнителните условия на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Това изискване не е налице по отношение на въпроси №№ 6, 9, 10 и 11, които нямат обуславящо значение за изхода на спора и по тази причина не съставляват общо основание за допускане на обжалването. Питането под № 6 не държи сметка за извършено преди първото по делото заседание процесуално действие от страна на ответник по предявения иск за делба, удовлетворяващо изискванията на чл. 341, ал. 2 ГПК – подадената от А. Д. М. – К. на 25.08.2017 г. молба, с която изрично е поискала включването в делбата на стоматологичния кабинет. Освен това, заетото от въззивния съд становище, че в първоинстанционното производство е извършено допустимо уточнение на предмета на спора относно вида и броя на имотите, които следва да бъдат поделени между страните (при изначално заявено искане помещението, преустроено без знанието на ищците в самостоятелна вещ, да бъде допуснато до делба, макар и като принадлежност) е в съответствие със закона (чл. 129, ал. 1 и ал. 2 ГПК). Уточнението санира исковата молба с обратна сила (чл. 129, ал. 5 ГПК) и задължава съда да се произнесе по искането за делба на стоматологичния кабинет. Аргументи за противното не могат да се извлекат от практиката, цитирана от касаторката във връзка с въпрос № 6. Неотносимостта на въпроси №№ 9 и 10 произтича от липсата на произнасяне в атакувания акт в смисъла, вложен в тези питания. Въззивният съд не е приемал, че фактическото строителство върху държавна земя или дори строителство, основано само на разрешение за строеж, създава суперфициарна собственост. Изводът, че наследодателите на страните са придобили собствеността върху гаража, почива на приетото за установено обстоятелство, че на тях им е отстъпено право на строеж със заповед № 702 от 08.05.1975 г. на ГОНС – Стара Загора (факт, ползващ и самата касаторка, доколкото противното би изключило възможност последната да придобие каквито и да е права върху гаража, построен върху държавна, респ. общинска земя). Въззивното решение не съдържа какъвто и да е коментар по проблема за възможността да се придобие по давност право на собственост върху сграда, построена върху имот частна държавна собственост, при действието на чл.86 ЗС и мораториума, въведен с § 1 ДР ЗС, което изключва всякаква възможност въпрос № 11 да бъде третиран като общо основание за допускане на обжалването.
На следващо място, с цитираната т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК е разяснено, че касационната инстанция допуска до разглеждане по същество касационни жалби против въззивни решения, съдържащи произнасяне по конкретно формулиран материално- или процесуалноправен въпрос, който, обаче, не следва да касае правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждане на събраните по делото доказателства. Това е причината, поради която касационното обжалване не може да се допусне въз основа на доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила – тъй като те имат отношение именно към правилността на акта и подлежат на обсъждане само ако бъде допуснато касационното обжалване. Такива доводи и произтичащите от тях въпроси не могат да бъдат предмет на производството по селектиране на касационните жалби и не могат да обосноват допускане на обжалването. Ето защо питанията под №№ 4, 7 и 8 не съставляват общо основание за допускане на касационното обжалване. Същите обобщават оплакванията на касаторката за допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалните правила, които при това не намират опора в данните по делото. В съответствие със задължителната (т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС) и цитираната от касаторката практика на ВКС (Решение № 292 от 20.01.2016 г. на ВКС по гр.д. № 952/2015 г., III г.о., Решение № 228 от 01.10.2014 г. на ВКС по гр.д. № 1060/2014 г., I г.о.) въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства и доводите на страните от значение за решението по делото; преценени са всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като е обсъдено въз основа на кои доказателства едни от тях са приети за установени, а други – за неосъществили се. Атакуваният акт е постановен в съответствие с 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Въззивният съд е извършил решаваща, а не проверяваща дейност, което ясно личи от мотивите, които е изложил. Правилно е определен приложимия закон и с оглед на него е преценена основателността на предявения иск и избраните от касаторката защитни средства, при което е изходено от фактическите твърдения на страните, относимите към спора факти и установеното от доказателствата фактическо положение, което е подведено под приложимия закон. При преценката на показанията на двете групи свидетели съдът е процедирал в съответствие с трайната и непротиворечива съдебна практика по чл. 290 ГПК (посоченото от касаторката Решение № 79 от 12.07.2017 г. на ВКС по гр.д. № 3244/2016 г., IV г.о. и цитираните в същото актове), като показанията са обсъдени по вътрешно убеждение поотделно и в съвкупност с останалите относими доказателства, като са взети предвид всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти, както и е съобразена и евентуалната заинтересованост или предубеденост според правилото на чл. 172 ГПК. Посоченото от касаторката Решение № 453 от 29.04.2013 г. на ВКС по гр.д. № 1248/2011 г., I г.о. няма отношение към питането под № 4, поради което в този контекст се явява неотносима практика.
Въпросите под №№ 2, 3 и 5 имат обуславящо значение за изхода на спора, но по отношение на тях не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото произнасянето по възражението на Д. М. Б. за изтекла в нейна полза придобивна давност изцяло кореспондира с формираната задължителна (ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК на ВКС и ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г., ОСГК на ВКС) и практика на ВКС по конкретни казуси, включително цитираната от касаторката. Въпрос № 1 е формулиран казуистично по начин, изключващ възможността да получи принципно правно разрешение. Липсва и убедителна обосновка за наличието на предпоставките, формиращи в своето единство основанието за допускане на обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Произнасянето на въззивния съд по заявеното оспорване истинността на оспорения документ изцяло е съобразено със Закона (чл. 193, ал. 3 ГПК).
Независимо от наличието или липсата на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В конкретния случай не се констатира наличието на която и да е от посочените в нормата на чл. 280, ал. 2 ГПК предпоставки.
С оглед изхода на делото касаторката следва да заплати на депозиралите отговор ответници по касация разноските за защитата им пред ВКС – договорени и заплатени в брой възнаграждения за един адвокат (л. 87, 88, 89, 90, 91 и при съобразяване на изявлението в списъка на разноските – л. 92).
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 305 от 12.10.2018 г. по в.гр.д.№ 1202/2018 г. на ОС – Стара Загора.
ОСЪЖДА Д. М. Б. ДА ЗАПЛАТИ на Н. Д. К., Д. Д. К. и В. Д. К. разноски за защитата им пред ВКС в размер на суми от по 175 (сто седемдесет и пет) лева за всеки един от тях поотделно, а на Д. И. К. и И. И. К. ДА ЗАПЛАТИ разноски за защитата им пред ВКС в размер на суми от по 250 (двеста и петдесет) лева за всеки един от тях поотделно.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: