1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 432
гр. София, 27.06.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на четиринадесети май през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева ч. т. дело № 944 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. първо във връзка с чл. 274, ал. 1, т. 2 връзка с чл. 396, ал. 1 ГПК.
Образувано е по частна жалба на ищците С. Г. Н. и В. Г. Н. от [населено място] чрез процесуален представител адв. Р. И. срещу определение от 12.03.2019г. по ч. гр. дело № 2856/2018г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 14 състав, с което е оставена без уважение молба вх. № 4521/07.03.2019г., подадена от ищците за допускане на обезпечение на предявените искове с правно основание чл. 143, ал. 1 във връзка с чл. 146, ал. 1 З. във връзка с чл. 26, ал. 1 и чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД срещу „Юробанк България“ АД чрез спиране на изп. дело № 20177110400699 по описа на ЧСИ Д. Я. рег. № 711 с район на действие ОС В., като неоснователна.
Частнитe жалбоподатели правят оплакване за неправилност на обжалвания съдебен акт поради нарушение на закона и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Релевират доводи, че въззивният съд в противоречие с правото на ЕС /Директива 93/13/Е. на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори/ и практиката на С. /Решение от 14 март 2013 г. по дело С-415/11/ е отказал да допусне исканото обезпечение, като не е съобразил, че по предявения иск по чл. 143, ал. 1 във връзка с чл. 146, ал. 1 З. съдебният състав е задължен да се произнесе в диспозитива на решението си по въпроса дали клаузите на договора са равноправни или не. Частните жалбоподатели считат, че становището в обжалваното определение, че би се достигнало до спиране само за частта от сумите, която евентуално би подлежала на връщане по реда на чл. 55 ЗЗД, а не по отношение на предявените искове за нищожност, е неправилно, тъй като искът по чл. 55 ЗЗД е ирелевантен и поради това, че Съдът на ЕС е поставил едно единствено изискване за постановяване на спирането – дали съдът е компетентен по въпроса за наличие на неравноправни клаузи, а не дали се претендират от ищците суми, получени от банката без основание. Поддържат, че производството по настоящите искове е образувано година и половина по-рано от инициираното от банката производство по реда на чл. 417 ГПК, банката е следвало да изчака да приключи настоящото производство, за да може да изчисли коректно дали и какви суми се дължат, поради което исканата обезпечителна мярка е подходяща. Молят определението на Софийски апелативен съд да бъде отменено и вместо това на основание чл. 389 ГПК да бъде допуснато исканото обезпечение чрез спиране на изп. дело № 20177110400699 по описа на ЧСИ Д. Я. рег. № 711 с район на действие ОС В..
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди изложените доводи и прецени данните по делото, приема следното:
Частната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирани страни в предвидения в чл. 396, ал. 1 ГПК преклузивен едноседмичен срок и е насочена срещу валиден, допустим и подлежащ на обжалване съдебен акт.
Посочените от частните жалбоподатели правни въпроси и допълнителни предпоставки за достъп до касационен контрол не следва да бъдат обсъждани. Подлежат на допускане до касационно обжалване актовете, поставени по същество на спора от апелативните и окръжните съдилища в качеството им на въззивна инстанция. В конкретния случай Софийски апелативен съд се е произнесъл по депозирана пред него молба за обезпечение на предявените искове като първа инстанция, поради което постановеното от него определение подлежи на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК и правилността му подлежи на проверка, без да е необходимо обосноваване на предпоставките за допускане на касационно обжалване.
Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.
За да остави без уважение молбата на ищците за допускане на обезпечение на предявените искове, въззивният съд се е аргументирал с липсата на обезпечителна нужда за молителите /ищците/ при наличието на специален ред за защита правата на длъжника в заповедното производство – чл. 420 ГПК. Изложил е съображения, че в настоящата хипотеза е допустимо спиране на изпълнението само за тази част от сумите, която евентуално би подлежала на връщане по реда на чл. 55 ЗЗД, а не на цялото претендирано в заповедното производство вземане, която част обаче следва да бъде определена от съда, разглеждащ спора по чл. 422 ГПК, след като се прецени какъв е размерът на главния дълг и се приспадне недължимо платеното, ако има такова. Съдебният състав е посочил, че претенцията по чл. 55 ЗЗД е отхвърлена от СГС и е предмет на обжалване пред САС, т. е. не е изяснен точният й размер, въпреки че определени клаузи са признати за неравноправни.
Неоснователността на молбата за обезпечение е аргументирана и с упражнените от длъжниците /настоящи ищци/ право на възражение по чл. 414 ГПК срещу заповедта за изпълнение и право да поискат спиране на принудителното изпълнение на основание чл. 420, ал. 2 ГПК, като с произнасянето на заповедния съд е изчерпана процесуалната възможност за защита срещу предприетото въз основа на заповедта по чл. 417 ГПК принудително изпълнение. Въззивният съд е приел, че последващото искане на длъжниците за спиране на изпълнението, подадено след изтичане на преклузивния срок по чл. 420, ал. 2 ГПК пред САС, а не пред компетентния по правилото на чл. 420, ал. 2 ГПК първоинстанционен съд, е по същество опит да се преодолее редът, предвиден в рамките на особеното исково производство; чрез искането по чл. 397, ал. 1, т. 3 ГПК се прави опит да бъде заобиколен предвиденият в ГПК специален ред на защита на длъжника в заповедното производство.
Определението на Софийски апелативен съд е правилно, тъй като е постановено в съответствие с разпоредбите на чл. 389 и сл. и чл. 420 ГПК.
За да бъде допуснато обезпечение на предявен иск, е необходимо наличието на следните предпоставки: 1/ ищецът да има право на иск, т. е. предявеният иск да е допустим; 2/ искът да е вероятно основателен, т. е. искът да бъде подкрепен с убедителни писмени доказателства /чл. 391, ал. 1, т. 1 от ГПК/ или да бъде представена гаранция в определения от съда размер съгласно чл. 180 и 191 от ЗЗД /чл. 391, ал. 1, т. 2 от ГПК/; 3/ да е налице интерес от обезпечаване на иска /обезпечителна нужда/; 4/ обезпечителната мярка да е подходяща.
Спирането на принудителното изпълнение представлява основен елемент от всяко ефективно правно средство за защита на длъжника. За да е налице ефективно средство за защита, съобразено с чл. 7, § 1 от Директива 93/13/Е. относно неравноправните клаузи в потребителските договори и с принципа на ефективност, е необходимо да има ефективен контрол за установяване дали договорните клаузи са неравноправни и националните процесуални разпоредби не трябва да правят прекомерно трудно за потребителите да получат защита срещу неравноправни договорни клаузи, включително ефективни мерки за предотвратяване на продължаваща употреба на неравноправни клаузи в договорите. Правото на ефективни правни средства за защита трябва да включва възможност за спиране на изпълнителното производство, докато се извършва съдебната преценка относно потенциално нарушение на потребителското право, а именно ефективни привременни мерки, така че принудителното изпълнение да може да бъде спряно, докато се извършва преценка относно евентуалния неравноправен характер на договорни клаузи, въз основа на които се претендира определено вземане – предмет на изпълнителното производство. В този смисъл е практиката на Съда на ЕС – напр. решенията по дело C-618/10, Banco Espanol de Credito, дело С-176/17, Profi Credit Polska, дело С-415/11, Aziz, дело С-34/13, Kusionova, дело С-32/14, Erste Bank Hungary и други.
В настоящия случай българският законодател е предвидил специален ред за защита на длъжника в заповедното производство – чл. 420 ГПК. Поддържаното от въззивния съд становище, че спиране на изпълнителното производство, образувано по изпълнителен лист, издаден въз основа на заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК, следва да се извърши по специалния ред на защита на длъжника в заповедното производство – чрез искане за спиране на изпълнението в преклузивния срок по чл. 420, ал. 2 ГПК, е съобразено с настоящата правна уредба. При наличието на този ред възможността за допускане на обезпечение на иск за прогласяване на нищожността на договорни клаузи поради тяхната неравноправност чрез спиране на изпълнителното производство, образувано по изпълнителен лист, издаден въз основа на заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК, е предмет на евентуално бъдещо законодателно уреждане, липсата на което не може да бъде заменена чрез практика на ВКС.
По отношение на иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 90 966,58 лв., представляваща получена от банката без основание възнаградителна лихва за периода 18.06.2011г.-31.12.2015г. по договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 26927 от 08.10.2007г. поради неравноправност на съответни договорни клаузи, обезпечителната мярка е неподходяща. Целта на обезпечителното производство е да осигури, докато спорът е висящ, че неоснователно отричаното право ще бъде осъществено или да попречи, докато спорът е висящ, да се осъществи неоснователно претендираното право чрез ограничаване на правната сфера на ответника. Под подходящи обезпечителни мерки по смисъла на чл. 397, ал. 1 ГПК законът има предвид подходяща по вид обезпечителна мярка с оглед вида на предявения иск и вида на търсената от ищеца защита, т. е. обезпечителна мярка, при която реализирането на евентуално принудително изпълнение върху обекта би било от естество да удовлетвори притезанието на кредитора. За да бъде ефикасна, обезпечителната мярка трябва да е адекватна и да съответства на обезпечителната нужда. Обезпечителната мярка е адекватна и подходяща, когато е насочена върху правната сфера на ответника и когато при постановеното осъдително решение изпълнението може да бъде извършено чрез допуснатото обезпечение. В настоящия случай посочената от частните жалбоподатели обезпечителна мярка е неподходяща по отношение на иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, тъй като същата не може да послужи за изпълнение на твърдените непогасени задължения на ответника спрямо ищците при евентуално осъдително решение.
Въз основа на изложените съображения обжалваното определение на Софийски апелативен съд е правилно, поради което следва да бъде потвърдено.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение от 12.03.2019г. по ч. гр. дело № 2856/2018г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 14 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: