О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 432
гр. София, 29.06.2018 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на осми май, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№273 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК, вр. §74 от ПЗР на ЗИД на ГПК, ДВ бр.86/2017 г.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №1289 от 08.06.2017 г. по в.гр.д.№3576/2013 г. на САС. С решението в обжалваната част е потвърдено решение от 30.04.2013 г. по гр.д.№10867/2010 г. на СГС в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на И. Д. Ч. сумата от 50 000 лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди във връзка с ПТП, настъпило на 01.10.2005 г.
В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. За доказателствата, с които може да се установява факта на уведомяване на длъжника за извършена цесия. 2. За задължението на съда да постанови решението си в съответствие с всички релевантни за спорното правоотношение факти, независимо дали са се осъществили преди или след предявяване на иска, но преди приключване на устните състезания по делото. 3. Относно начина, по който следва да бъде извършено уведомяването на длъжника за извършена цесия. 4. Основателността на възражението на ответника длъжник, че поради съобщена му цесия не дължи на ищеца предявено парично вземане, обусловена ли е от представяне на договора за цесия като доказателство по делото или съобщението по чл.99, ал.4 от ЗЗД е достатъчно. Спрямо първите два въпроса се поддържа наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, а спрямо останалите – че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответникът по касация – И. Д. Ч. заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Обжалва решение №1289 от 08.06.2017 г. по в.гр.д.№3576/2013 г. на САС в частта: с която е потвърдено решение от 30.04.2013 г. по гр.д.№10867/2010 г. на СГС за отхвърляне на предявения от И. Д. Ч. срещу [фирма] иск чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ за разликата над сумата от 50 000 лв., до пълния предявен размер от 1 000 000 евро, обезщетение за претърпени неимуществени вреди във връзка с ПТП, настъпило на 01.10.2005 г. и с която е потвърдено решение от 19.06.2013 г. по гр.д.№10867/2010 г. на СГС за отхвърляне на молбата на И. Д. Ч. за допълване на решение от 30.04.2013 г. чрез присъждане на законната лихва върху определеното обезщетение от завеждане на делото до окончателното изплащане.
В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, като общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следния, уточнен от настоящата инстанция, въпрос: Следва ли в производството по пряк иск с правно основание по чл. 226, ал. 1 КЗ, обемът на отговорността на застрахователя да се ограничава до размера на присъденото обезщетение по уважен иск по чл. 45 ЗЗД срещу делинквента.
[фирма] заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд, възприемайки правна квалификация на предявения иск – по чл.407 от ТЗ /отм./, е приел за установени фактите относно: естеството на ПТП като реализирано застрахователно събитие, настъпило през време на застрахователния договор, виновността на водача, предизвикал ПТП, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника застраховател и наличието на причинна връзка между травматичните увреждания на бащата на ищеца и последвалата му смърт. Съставът на САС е споделил извода на първоинстанционния съд за неоснователност на възражението на ответника, че ищецът не е носител на вземането, предмет на делото, тъй като същото било цедирано в полза на търговско дружество. Посочил е, че по делото не е установено кога и между кои страни е сключен договор за цесия, какъв е неговият предмет, налице ли е валиден договор за прехвърляне на вземане и дали е произвел правно действие. Изложил е съображения, че от представената по делото молба от ищеца, адресирана до застрахователя, не може да се направи извод относно предмета на договора за цесия, отделно от това, в представения по делото анекс към цесионен договор от 28.09.2010 г., за цесионер е посочено търговско дружество, различно от посоченото в уведомлението. По отношение справедливия размер на дължимото на ищеца обезщетение за претърпените неимуществени вреди, въззивният съд се е мотивирал, че с влязла в сила присъда на наказателен съд са уважени, предявените от ищеца и останалите наследници на баща му гражданските искове срещу деликвента, който е имал и качеството на застрахован по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” с ответника, поради което и според задължителните указания, дадени в ТР №2 по т.д.№1/2010 на ОСТК на ВКС и в ТР №1 по т.д. №1/2014 г. на ОСТК на ВКС, е достигнал до извод, че по прекия иск застрахователят обезщетява причинените вреди в същия размер, в който, на основание чл.45 ЗЗД, е задължен да ги обезщети застрахованият делинквент, но само до размера на уговорената в застрахователния договор застрахователна сума, като в случая искът следва да бъде уважен за сумата 50 000 лв., която сума не е платена от прекия причинител на вредите, осъден да я заплати с влязлата в сила присъда. По отношение на жалбата срещу решение от 19.06.2013 г. по гр.д.№10867/2010 г. на СГС, въззивният съд е посочил, че същата е неоснователна, тъй като ищецът не е заявил в исковата си молба и в допълнителните такива, че претендира присъждане на лихва върху обезщетението, считано от датата на завеждане на иска, като такова искане не е заявено и до приключване на устните състезания.
С оглед изложените в обжалваното решение мотиви, формулираните от касатора [фирма] първи, трети и четвърти въпроси, не се явяват значими за формиране правната воля на съда – въпросите относно начина на уведомяване и доказването на уведомяването на длъжника за извършена цесия не са обсъждани от съда /както бе посочено в решението е възприето становище, че не се установява наличие на сключен договор за цесия/, а отговорът на въпроса за основателността на възражението на ответника /че поради съобщена му цесия не дължи на ищеца предявено парично вземане/, винаги се свързва и е обусловен от конкретни факти и обстоятелства, които са релевантни за спора, от което може да се направи извод, че всъщност този въпрос е фактически и се решава за всеки конкретен случай, съобразно събраните по делото доказателства. В този смисъл цитираните въпроси не отговарят на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК и по тях касационно обжалване не може да се допусне.
Касационно обжалване не може да се допусне и по втория от поставените въпроси от касатора [фирма], тъй като въззивният съд е процедирал в съответствие с трайната и непротиворечива практика на ВКС, съобразно която, в задължение на съда е да даде собствено разрешение по предмета на делото, като обсъди доводите и възраженията на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и с допустимите според ГПК доказателствени средства. С визираното разрешение, което се възприема от настоящият състав, въззивният съд се е съобразил изцяло, респективно не се установява наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по отношение на втория от поставените от касаторите въпроси – в решението са изложени мотиви, съдържащи както обсъждане и преценка на всички събрани по делото доказателства, така и фактически констатации и правни изводи, като е дадено собствено разрешение по очертания от ищеца предмет на делото, след произнасяне по приетите за релевантни, с оглед този предмет, доводи и възражения на страните. Дали изложените съображения и направените въз основа на тях изводи са обосновани, е въпрос, отнасящ се до правилността на решението, която обаче не е основание за допускането му до касационно обжалване.
Формулираният от касатора И. Д. Ч. въпрос е обусловил решаващата воля на съда, но спрямо него касационно обжалване също не може да бъде допуснато. Освен, че посоченият касатор не е навел твърдения за наличие на някое от визираните в разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК селективни основания, то в случая при постановяване на решението си, въззивният съд е процедирал изцяло в съответствие с разясненията, дадени в ТР №2 по т.д.№1/2010 на ОСТК на ВКС и в ТР №1 по т.д. №1/2014 г. на ОСТК на ВКС.
С оглед изложеното обжалваното от страните въззивно решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване, поради което и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №1289 от 08.06.2017 г. по в.гр.д.№3576/2013 г. на САС.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.