О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 433
гр. София, 02.07.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шестнадесети май през две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 597/2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], чрез пълномощника на дружеството адв. С. Д. от САК, срещу въззивно решение № 2101 от 06.10.2017 г., постановено по т. д. № 5869/2016 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 152 от 29.06.2016 г. по т. д. № 378/2013 г. на Кюстендилски окръжен съд, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от [фирма] против Кооперация „А.” и [фирма] иск с правно основание чл.79, ал.1, пр.2 ЗЗД за осъждане на ответниците да заплатят на ищеца сумата 138 925.15 лв. – обезщетение за вреди, причинени в резултат на извършена продажба на заложено имущество, представляваща разлика между цената, на която е продадено заложеното имущество от първия на втория ответник – 291 074.85 лв. без ДДС, и цената, на която същото е закупено впоследствие от [фирма] – 430 000 лв. без ДДС, и евентуален иск за осъждане на ответниците да заплатят на ищеца сумата 138 925.15 лв. – частично от 445 290 лв., представляваща разлика между сумата по договор за спогодба от 26.05.2008 г. – 483 516 лв., и сумите, получени от ищеца по изп. дело № 84/2008 г. и присъединеното към него изп. дело № 45/2010 г.
В касационната жалба се сочат основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна с произтичащите от това последици. Касаторът поддържа, че при правилно установена и възприета фактическа обстановка въззивният съд е формирал необосновани, незаконосъобразни и вътрешнопротиворечиви правни изводи, а именно – че макар да е налице законова привилегия, която се запазва и след погасяване на заложното право в хипотезата на чл.7 З., и да е възникнало вземане за обезщетение за вреди от сключването на разпоредителна сделка със заложеното имущество, вземането за обезщетение не е прехвърлено на цесионера със сключения от заложния кредитор договор за цесия от 11.07.2011 г. Излага доводи, че в качеството си на цесионер по договора за цесия има право да получи обезщетението, тъй като произтичащата от особения залог законова привилегия следва обезпеченото вземане и вземането за обезщетение следва да се счита прехвърлено заедно с него по аргумент от чл.99, ал.2 ЗЗД. Твърди, че въззивният съд е нарушил процесуалиня закон като е приел, че първоначалният кредитор по договора за особен залог и цедент по договора за цесия Б. Ф. не е прехвърлил заедно с главното вземане и всички други произтичащи от него вземания, без ответниците да са правили такива възражения и да са ангажирали доказателства. Релевира като съществени нарушения на съдопроизводствените правила необсъждането в съвкупност на всички факти и доказателства по делото и липсата на произнасяне по доводите му във въззивната жалба за неприложимост към спора на разпоредбата на чл.7 З..
Допускането на касационно обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК (ред. ДВ бр.86/2017 г.), аргументирани в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК са подадени отговори от ответниците по касация [фирма] – [населено място], и Кооперация „А.” – [населено място], които изразяват становища за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. С отговора на Кооперация „А.” е направено искане за присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК (ред. ДВ бр.86/2017 г.), приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението на Кюстендилски окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от [фирма] против [фирма] и Кооперация „А.” евентуално съединени искове за заплащане на сумата 138 925.15 лв., Софийски апелативен съд е приел, че за ищеца не е възникнало вземане към ответниците за претендираната сума на заявените при условията на евентуалност основания и поради това исковете са неоснователни.
След анализ и преценка на събраните доказателства въззивният съд е възприел следната фактическа обстановка по спора :
На 26.05.2008 г. между Б. Ф. като кредитор и Кооперация „А.” като длъжник е сключен договор за спогодба, с който страните са установили в отношенията помежду си, че към датата на подписване на договора длъжникът има задължения към кредитора в размер на 483 516 лв. (от които 251 999 лв. – предоставени през 2007 г. парични заеми, и 231 517 лв. – погасени от кредитора задължения на длъжника към [фирма] по договор за банков кредит от 10.11.2008 г.), и са постигнали съгласие длъжникът да погаси задълженията си наведнъж или на части в срок до 31.05.2008 г. За обезпечаване вземанията на кредитора е сключен договор за особен залог от 15.04.2010 г., с който Кооперация „А.” е учредила в полза на Б. Ф. особен залог върху движими вещи – 60 тона тютюн марка „Басма – ориенталски”, намиращи се в склад на кооперацията на [улица] [населено място], на обща пазарна стойност 120 000 евро. След сключване на договора за залог залогодателят се е разпоредил с част от заложеното имущество като е продал на [фирма] 53 тона от заложения тютюн за сумата 291 074.85 лв. без ДДС.
На 11.07.2011 г. е сключен договор за цесия между Б. Ф. като цедент и [фирма] като цесионер, с който цедентът е прехвърлил възмездно на цесионера вземането си към Кооперация „А.” по договора за спогодба от 26.05.2008 г., заедно с всички дължими лихви и вземания, произтичащи от обезпечения, залози на активи и стоки и поръчителства, предоставени в полза на кооперацията. В договора е посочено, че спогодбата е съпътствана с два залога върху 100 и 60 тона тютюн, вписани надлежно в Ц.. Длъжникът е уведомен за цесията със съобщение, връчено чрез нотариална покана на 17.08.2011 г.
При така възприетата фактическа обстановка въззивният съд е направил извод, че макар договорът за залог да е сключен валидно и да е породил правни последици, учреденото с него заложно право в полза на кредитора Б. Ф. е погасено по реда на чл.7 З. преди сключване на договора за цесия от 11.07.2011 г. и цесията не е породила транслативен ефект по отношение на претендираните с евентуалните искове вземания. Съдът е изложил съображения, че прекратяването на заложното право в хипотезата на чл.7 З. – поради придобиване от трето лице на права върху заложеното имущество, които са несъвместими със заложното право, чрез сделка, извършена от залогодателя в кръга на обикновената му дейност по занятие, е уредено в интерес на сигурността на оборота. Предвид вписания в търговския регистър предмет на дейност на Кооперация „А.”, включващ изкупуване и продажба на тютюн, и постоянното осъществяване на тази дейност като основен източник на доходи за кооперацията, е формиран извод, че договорът за продажба, с който кооперацията е продала на [фирма] част от заложения в полза на кредитора – цедент тютюн, съставлява сделка, извършена от залогодателя в кръга на обикновената му дейност по занятие, и по тази причина купувачът е придобил заложеното имущество чисто. С аргумент, че изискването на закона сделката да попада в кръга на обикновената дейност по занятие се отнася само за залогодателя, не и за насрещната страна по сделката, въззивният съд е счел за неоснователен довода във въззивната жалба на ищеца за неприложимост на разпоредбата на чл.7 З. с оглед обстоятелството, че покупката на тютюн и последващата продажба не са в кръга на обикновената дейност по занятие на купувача [фирма].
Въззивният съд е съобразил, че съгласно чл.10, ал.1, т.2 З., в хипотезата на чл.7 З. за заложния кредитор възниква право да се удовлетвори по предпочитание от полученото от залогодателя срещу отчуждаването на заложеното имущество. Позовал се е и на разпоредбата на чл.16, ал.3 З., която урежда запазване правата на заложния кредитор, предвиждайки удовлетворяване на обезпеченото с особен залог вземане от паричните суми по чл.10, ал.1, т.1, 2 и 4 така, както ако върху тях би имало учреден залог. От посочените разпоредби съдът е направил извод, че с тях е създадена специална законова привилегия за заложния кредитор, която се запазва върху насрещната престация и след погасяване на заложното право в хипотезата на чл.7 З., като следва обезпеченото вземане, когато то бъде прехвърлено след погасяване на заложното право. За целите на конкретния спор въззивният съд е посочил, че за заложния кредитор би възникнало и вземане за обезщетение за настъпили вреди, ако поради неполагане на грижата на добрия търговец при сключването на разпоредителна сделка залогодателят е получил сума, значително по-малка от пазарната стойност на заложеното имущество, с което е намалил обезпечението на заложния кредитор. Съдът обаче е изразил становище, че вземането за обезщетение е отделно и самостоятелно от обезпеченото със залог вземане и не преминава у цесионера в случай, че обезпеченото вземане бъде прехвърлено след погасяването на залога, освен ако и двете вземания не бъдат прехвърлени изрично. В зависимост от възприетото разрешение въззивният съд е формирал извод, че сключеният след погасяване на заложното право договор за цесия от 11.07.2011 г. има за предмет само обезпеченото с особения залог вземане на кредитора – цедент и че поради липса на изрична уговорка за това не е породил транслативен ефект по отношение вземането на заложния кредитор за обезщетение за вреди от разпоредителните действия на длъжника със заложеното имущество.
Преценката, че вземането за обезщетение е самостоятелно и отделно от обезпеченото със залог вземане, и че в конкретния случай то не е прехвърлено с договора за цесия, е мотивирала въззивния съд да потвърди решението на първата инстанция, с която исковете са отхвърлени като неоснователни.
По допускане на касационното обжалване :
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е посочил като значими за изхода на делото следните въпроси : „1. Има ли договорът за цесия транслативен ефект по отношение на законовата привилегия на заложния кредитор по чл.16, ал.2 вр. чл.10, ал.1, т.1, 2 и 4 З., предвид нормата на чл.99, ал.2 ЗЗД, където е посочено, че прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, както и при положение, че друго не е уговорено; 2. Има ли договорът за цесия транслативен ефект по отношение на вземането за обезщетение, възникнало в полза на заложния кредитор; Може ли договорът за цесия да породи транслативен ефект по отношение на вземането на заложния кредитор за обезщетение за вреди от извършвани от залогодателя действия по разпореждане със заложеното имущество, включително предвид законовата привилегия на кредитора, която се запазва върху насрещната престация и след погасяване на заложното право в хипотезата на чл.7 от З., както и когато заличаване на особения залог не е поискано; Необходимо ли е изрично писмено или по друг начин посочване на вземането за обезщетение, включително предвид характера на договора за цесия като неформален и консенсуален; Възниква ли правото на обезщетение от увреждащи действия на заложния длъжник за придобилия чрез цесия обезпеченото вземане въз основа на законовата привилегия по З., включително в случаите, когато няма заличаване в Ц.; Как, при какви условия и в кой момент се прехвърля вземането за обезщетение, възникнало в полза на заложния кредитор по З.”.
Допускането на касационно обжалване се поддържа на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК с твърдение, че въззивният съд се е произнесъл „неправилно и в противоречие с чл.99, ал.2 ЗЗД и формираната задължителна практика по приложението му в решение № 319/27.04.2010 г. по гр. д. № 4025/2008 г. на ВКС, ІV г. о., решение от 27.11.2009 г. по В. № 92/200 г. и решение от 20.11.2001 г. по В. № 69/2001 г.”, и на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК с твърдение, че „доколкото няма формулирана практика на основание чл.99, ал.2 ЗЗД вр. чл.16, ал.2 вр. чл.10, ал.1, т.1, 2 и 4 З., както и във връзка с вземане за обезщетение”, формулираните въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В изложението са развити и доводи за незаконосъобразност на въззивното решение с препращане към практиката в решение № 504/26.07.2010 г. по гр. д. № 420/2009 г. на ВКС, І. г. о., и решение № 40/13.04.2011 г. по т. д. № 448/2010 г. на ВКС, ІІ т. о.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са осъществени поддържаните от касатора основания за допускане на обжалваното въззивно решение до касационен контрол.
Поставените в изложението въпроси са зададени хипотетично, без да се отчитат решаващите изводи на въззивния съд, с които е мотивирана неоснователността на предявените като евентуални осъдителни искове. В мотивите към обжалваното решение въззивният съд не е отрекъл правната възможност кредиторът по договор за особен залог да прехвърли с договор за цесия вземането си към длъжника за обезщетение за вреди, възникнали вследствие погасяването на заложното право в резултат на разпореждане със заложеното имущество, и същевременно е признал транслативния ефект на цесията по отношение на законовата привилегия на заложния кредитор, произтичаща от разпоредбите на чл.16, 2 вр. чл.10, ал.1, т.1, 2 и 4 З.. За да отхвърли исковете, съдът е формирал извод, че вземането за обезщетение е самостоятелно и независимо от обезпеченото със залог вземане, поради което не преминава у цесионера в случай на прехвърляне на обезпеченото вземане след погасяване на залога, освен ако не е постигната изрична уговорка за това. Въззивният съд е разграничил ясно действието на цесията спрямо произтичащата от чл.10, ал.1, т.2 вр. чл.16, ал.3 З. законова привилегия за заложния кредитор да се удовлетвори по предпочитание от насрещната престация, получена от длъжника – залогодател срещу отчуждаването на заложеното имущество, и вземането на кредитора за обезщетение, което възниква като последица от разпореждането със заложеното имущество и намаляване на даденото обезпечение. Относно привилегията съдът е приел, че по силата на чл.99, ал.2 ЗЗД тя следва обезпеченото вземане в случай на прехвърлянето му след погасяване на заложното право в хипотезата на чл.7 З., предвид запазването й върху получената от длъжника насрещна престация, за разлика от вземането за обезщетение, което поради своя самостоятелен характер не следва обезпеченото вземане и по тази причина прехвърлянето му следва да бъде обект на самостоятелна уговорка между цедента и цесионера. Зададените от касатора въпроси не са съобразени с възприетия от въззивния съд различен правен режим на привилегията и на вземането за обезщетение, предпоставящ съответно различно действие на договора за цесия спрямо тях, и с оглед на това са неотносими към формирането на решаващата правна воля на съда за неоснователност на предявените искове. Доколкото не са обусловили решаващите правни изводи на съда по съществото на спора, въпросите не могат да послужат като общо основание за допускане на касационно обжалване – т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Несъответствието на въпросите с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и освобождава касационната инстанция от задължението да се произнася по сочените в изложението допълнителни предпоставки, специфични за основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. За изчерпателност следва да се отбележи, че и двете поддържани основания за достъп до касация не са налице. Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е недоказано, тъй като практиката в решение № 319/27.04.2010 г. по гр. д. № 4025/2008 г. на ВКС, ІV г. о., с което по реда на чл.290 ГПК е даден отговор на въпроса „необходимо ли е договорът за цесия да бъде съобщен на длъжника по цедираното вземане от цедента, за да възникне за цесионера качеството на кредитор по смисъла на чл.135 ЗЗД”, е неотносима към разрешения с въззивното решение правен спор, а другите две цитирани от касатора решения са постановени от арбитражни съдилища и не формират съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По начина, по който са формулирани, поставените от касатора въпроси са от значение единствено за конкретното дело и касационното им разглеждане не би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, разяснен от ОСГТК на ВКС в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. Аргумент за отсъствие на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е и обстоятелството, че разпоредбите на чл.99, ал.2 ЗЗД, чл. 16, ал.2 З. и чл.10, ал.1, т.1, 2 и 4 З. са достатъчно ясни и не се нуждаят от тълкуване с цел изясняване на действителния им смисъл, като по приложението на чл.99, ал.2 ЗЗД съществува трайна и непротиворечива практика на ВКС. По реда на чл.290 ГПК не може да се даде еднозначен отговор на въпроса какви права/вземания прехвърля договорът за цесия. Отговорът на този въпрос винаги е обусловен от съдържанието на конкретния договор за цесия и от спецификата на спорните по делото факти, което прави основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК неприложимо към поставените в изложението въпроси.
Според разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, в стадия за селекция на касационните жалби Върховният касационен съд не проверява правилността на обжалваното въззивно решение на визираните в чл.281, т.3 ГПК касационни основания. Поради това не следва да се обсъждат развитите в последната част на изложението доводи за незаконосъобразност на изводите във въззивното решение с оглед практиката в решение № 504/26.07.2010 г. по гр. д. № 420/2009 г. на ВКС, І. г. о., и решение № 40/13.04.2011 г. по т. д. № 448/2010 г. на ВКС, ІІ т. о.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по т. д. № 5869/2016 г. на Софийски апелативен съд.
В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК на ответника по касация Кооперация „А.” следва да се присъдят разноски в размер на сумата 4 000 лв. – платено в брой адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба по договор за правна защита и съдействие от 20.01.2018 г. Разноски не следва да се присъждат на ответника по касация [фирма], тъй като не са претендирани и не са представени доказателства за извършването им.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2101 от 06.10.2017 г., постановено по т. д. № 5869/2016 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място], [улица], да заплати на Кооперация „А.” с БУЛСТАТ[ЕИК] – [населено място], [улица], сумата 4 000 лв. – разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :