4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 433
София, 26.03.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети февруари през две хиляди и четиринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 6370 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на И. К. Г. от [населено място], обл. В., приподписана от адв. М. В., против въззивното решение № 121 от 21 юни 2013 г., постановено по гр.д. № 152 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2013 г., с което е потвърдено решение № 664 от 16 януари 2013 г., постановено по гр.д. № 257 по описа на районния съд в [населено място] за 2012 г. за отхвърляне на предявения от Г. против Л. Й. Й. от същото село иск за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 11 хиляди лева поради виновно противоправно действие на Й. по чл. 286 НК и лихва върху обезщетението от момента на увреждането – 30 април 2002 г. до окончателното издължаване, и в полза на Й. са присъдени разноски.
В касационната жалба се поддържа неправилност на решението поради допуснати съществени процесуални нарушения, изразило се в липса на задълбочена проверка на доклада по чл. 146 ГПК на първостепенния съд – на касатора не са поставяне въпроси какви конкретно факти и обстоятелства ще доказват поисканите трима свидетели и по другите му твърдения в исковата молба, както и липсата на указания, че ако не бъдат доведени допуснати свидетели в следващото съдебно заседание за разпит, те ще бъдат заличени, поради което направеното доказателствено искане във въззивната жалба за допускане на гласни доказателства и прилагане на наказателно дело, е било допустимо, а въззивният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл. 266 ГПК. Поддържа се, че без събиране на гласни доказателства и прилагане в цялост на наказателното дело, спорът не е бил изяснен. Съдът е следвало да наложи на касатора санкция по чл. 92а ГПК за това, че не се явил в съдебното заседание и да отложи делото за събиране на гласните доказателства. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа противоречие с практиката на ВКС по два процесуалноправни въпроса и се представят решения на ВКС по чл. 290 ГПК.
Ответникът Л. Й. Й. от [населено място], обл. В., чрез процесуалния си представител адв. Л. М., в отговор на касационната жалба излага доводи за липсата на основание за допускането на касационното обжалване, както и за неоснователността й.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си съдът посочва, че за заседанието след допускане на гласни доказателства, ищецът не се е явил и не е представил доказателства за невъзможността си да се яви по уважителни причини, поради което съдът е заличил допуснатите свидетели, а ищецът и във въззивното производство не е представил доказателства за обективни причини за неявяването му. Приема се, че правото на ищеца да докаже твърдените от него факти не е било ограничено от съда, тъй като са допуснати исканите от него доказателства, и неоснователно е твърдението за допуснато нарушение поради липса на указание към ищеца, че ако не доведе свидетелите в следващото съдебно заседание, те ще бъдат заличени. Последица от недовеждането на свидетели е приетата от първата инстанция липса на установяване на факти. Неоснователно е и оплакването за неприлагане на наказателно дело, тъй като то е изпратено на районния съд в цялост и е наличен крайният акт на съда, влязъл в сила. Поради преклузията на чл. 266 ГПК искането за допускане на гласни доказателства пред въззивната инстанция е неоснователно. В заключение е прието, че не са установени причинените на ищеца неимуществени вреди.
Съдът намира, че касационното обжалване не следва да се допуска по поставените от касатора въпроси.
На първо място се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса за задължението на съда служебно да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа страна. Касаторът се обосновава с липсата на проверка от страна на въззивния съд на доклада по чл. 146 ГПК на първата инстанция по твърдението му, че съдът е пропуснал да му даде указания за последиците от несвоевременно извършване на процесуалните действия. Както обвързващо се приема в т. 1 на ТР № 1/2013 г., ОСГТК, регламентацията на дължимите от съда процесуални действия по докладване на делото е императивна и пропускът на първоинстанционния съд да извърши доклад, респективно извършването на непълен или неточен доклад, следва да се квалифицира като нарушение на съдопроизводствените правила. В случая се твърди, че на ищеца не са дадени указания за последиците от несвоевременно извършване на процесуалните действия (какво ще предприеме съдът в случай, че свидетелите не бъдат доведени за следващото съдебно заседание). Видно от протокола за първото по делото открито съдебно заседание, съдът е допуснал на ищеца трима свидетели при режим на довеждане и му е указал, че в негова тежест е да докаже кумулативните предпоставки на непозволеното увреждане: описаното в исковата молба деяние от ответника, вреди, причинени на ищеца вследствие на деянието, причинно-следствена връзка между деянието и вредите, виновно противоправно поведение на ответника. Указано е на ищеца, че не сочи доказателства за твърдението за набедяване по чл. 286 НК. Ищецът изрично е заявил, че няма искания и възражения по доклада. Докладът на първоинстанционния съд императивно следва да съдържа указание как се разпределя доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти – чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК, и това задължение на съда безспорно е изпълнено. Проблемът в разглежданата хипотеза е обаче дали докладът на първата инстанция е непълен в случай, че не се посочват последиците от неизпълнение на задължението на страната да представи съответните доказателства – да доведе допуснатите до разпит свидетели, освен ако има уважителна причина за неявяване в съдебното заседание. Само ако се приеме, че в този случай докладът е непълен, то ще е налице задължение на въззивния съд да укаже на страните възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване, респективно – по събиране, на тези относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Правен въпрос в тази връзка не е посочен, а заявеното от касатора като въпрос задължение на съда служебно да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа страна, не взема предвид конкретния правен проблем, поради което поставеният въпрос не обосновава допускането на касационното обжалване, а обсъждането на сочената задължителна съдебна практика не е необходимо.
На второ място се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса за приложението на чл. 266 ГПК. Искането се основава на правилото на чл. 266, ал. 3 ГПК предвид виждането на касатора, че съдът е допуснал съществено процесуално нарушение – пропуснал е да разпредели доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти и да укаже на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства. Както беше посочено при отговора на предходния правен въпрос, съдът е изпълнил задължението си по чл. 146 ГПК да разпредели доказателствената тежест и да укаже на ищеца за кои обстоятелства не сочи доказателства. Ако всъщност твърдението е за допуснато процесуално нарушение предвид липсата на указание за последиците от недовеждането на свидетели за откритото съдебно заседание, отново правен въпрос не се поставя, което е пречка за допускане на касационното обжалване предвид задължителното тълкуване, дадено от ОСГТК в ТР № 1/2009 г., т. 1. След като правният въпрос не е насочен към обусловило изхода на спора разрешение на въззивния съд, преценката на сочената практика на ВКС не е необходима.
Ответникът Й. претендира присъждане на сторени разноски за касационното производство – 150 лева заплатени по договор за правна защита и съдействие, които му се дължат на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 121 от 21 юни 2013 г., постановено по гр.д. № 152 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2013 г.
ОСЪЖДА И. К. Г., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], обл. В., [улица], да заплати на Л. Й. Й. от [населено място], обл. В., [улица], сумата от 150,00 (сто и петдесет) лева разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: