1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 433
гр. София, 03.07.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на четиринадесети май през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2927 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника „Напоителни системи“ ЕАД, [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт А. П. срещу решение № 67 от 20.07.2018г. по т. дело № 146/2018г. на Апелативен съд Бургас, Търговско отделение, с което е потвърдено решение № 17 от 16.04.2018г. по т. д. № 93/2018г. на Окръжен съд Ямбол. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт ответникът „Напоителни системи“ ЕАД е осъден да заплати на ищеца „Технострой инженеринг 99“ АД следните суми: 1/ на основание чл. 327 ТЗ във връзка с чл. 287 и чл. 288 ТЗ във връзка с чл. 79 ЗЗД сумата от 141 636,86 лв„ представляваща дължима цена с ДДС за доставени и получени материали /от която сума по фактура № [ЕГН]/31.10.2012г. – дължим остатък в размер на 109 470,21 лв. с ДДС; по фактура № [ЕГН]/20.11.2012г. – сума в размер на 29 715, 52 лв. с ДДС; по фактура № [ЕГН]/02.01.2013г. – сума в размер на 1 358,62 лв. с ДДС; по фактура № [ЕГН]/31.01.2013г. – сума в размер на 216,35 лв. с ДДС и по фактура № [ЕГН]/31.10.2013г. – сума в размер на 876,16 лв. с ДДС/, ведно със законната лихва върху посочената главница, считано от 03.11.2017г. до окончателното й изплащане; 2/ на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 43 241,42 лв., представляваща лихва за забава върху горепосочената главница за периода от 03.11.2014г. до датата на предявяване на исковата молба в съда; 3/ на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 287 и чл. 288 ТЗ връзка с Договор за предоставяне на транспортни средства № Д-53-234/02.07.2012г.; 4/ сумата от 10 814,27 лв., представляваща дължима цена с ДДС за предоставен и извършен транспорт на материали по фактура № [ЕГН]/20.11.2012г., ведно със законната лихва върху горепосочената главница, считано от 03.11.2017г. до окончателното й изплащане; 5/ на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 3 301,58 лв., представляваща лихва за забава върху главницата от 10 814,27 лв. за периода от 03.11.2014г. до датата на предявяване на исковата молба в съда; 6/ сумата от 19 145,77 лв. – разноски по делото пред първоинстанционния съд и съответно сумата от 5 000 лв. – разноски по делото пред въззивната инстанция.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В касационната жалба и писмено изложение към нея по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
„Следвало ли е първо да бъде допусната СТЕ и впоследствие въз основа на констатациите от нея да бъде заплатена съответната фактура?“
Ответникът „Технострой инженеринг 99“ АД /ищец в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адв. П. С. оспорва касационната жалба и поддържа становище за правилност на въззивното решение по съображения, подробно изложени в писмен отговор. Претендира присъждане направените разноски за касационното производство.
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и е редовна от външна страна, предвид посочените основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и касационни основания по чл. 281 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и след проверка на данните по делото, приема следното:
Въззивният съд е установил, че между „Технострой инженеринг 99“ АД в качеството на продавач и „Напоителни системи“ ЕАД в качеството на купувач са сключени два договора: 1/ Договор за доставка на материали № Д-53-233 от 02.07.2012г. с предмет доставка на земни скални маси и фракции по вид и ед. Цени, описани в двустранно подписаното от страните Приложение № 1, предназначени за обект „Възстановяване на яз. „Малко Шарково“ [населено място], [община]“; 2/ Договор за предоставяне на транспортни средства за транспортиране на материалите, доставяни по посочения по-горе договор за доставка до обекта на „Технострой инженеринг 99“ АД, при договорена единична цена, описана в двустранно подписаното от страните Приложение № 1. Констатирал е, че съгласно договореното, заплащането на доставените и получени материали и извършения транспорт е следвало да става в срок от 5 дни от датата на издаване на съответната фактура.
Въз основа на събраните по делото писмени доказателства, заключенията на основната и допълнителната съдебно-счетоводни експертизи, вкл. отправеното от ищеца до ответника по реда на ЗСч след изтичане за финансовата 2014г. писмо с изх. № 18/20.01.2015г. за потвърждаване на дължимото салдо в размер на 152 451,13 лв. и отговора от ответника до ищеца – потвърждение за дължимо салдо в същия размер, решаващият съдебен състав е приел, че общо неизплатеното от „Напоителни системи“ ЕАД основно задължение по двата сключени договора /главница/ е в размер на 152 451,13 лв. с ДДС, от която сума по Договора за доставка на материали № Д-53-233/02.07.2012г. се дължи сумата 141 636,86 лв., а по Договора за предоставяне на транспортни средства № Д-53-234/02.07.2012г. – сумата 10 814.27 лв. Съобразно изложените съображения въззивната инстанция е направила извод за основателност на предявените искове за заплащане на останалата част от цената на доставените материали и цената на предоставения и извършен транспорт на материали по двата договора и конкретните фактури.
По отношение на исковете с правно основание чл. 86 ЗЗД въззивният съд се е аргументирал, че ответникът по исковете дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва върху всяка от дължимите суми за периода за забава, предвид неизпълнението на установените по размер, ликвидни и изискуеми парични задължения. Посочил е, че вземанията за лихви се дължат за всеки изминал ден след изпадане на длъжника в забава – след изтичане на срок от 5 работни дни след издаването на всяка фактура. Отчитайки давностния срок за вземания за лихви, съдебният състав е приел, че лихви за забава са дължими за периода от три години назад, считано от датата на предявяване на исковете, и същите са в размер съответно 43 241,42 лв. и 3 301,58 лв.
По отношение на направените разноски в размер 8 000 лв. въззивният съд с оглед направеното възражение за прекомерност е отчел фактическата и правна сложност на делото, поради което е присъдил сума в размер 5 000 лв.
Допускането на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Посоченият от касатора процесуалноправен въпрос не отговаря на основното изискване за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. От една страна, по делото не е поискана съдебно-техническа експертиза в първоинстанционното производство, нито въззивникът /ответник по иска и настоящ касатор/ е направил оплакване във въззивната жалба за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствени правила, изразяващо се в недопускане на съдебно-техническа експертиза с определена задача. От друга страна, отговорът на въпроса зависи от конкретните събрани по делото доказателства, които са съобразени от въззивната инстанция в тяхната взаимна връзка. Ако касаторът е имал предвид въпроса „дали отразяването на фактурата в счетоводството на купувача, включването й в дневника за покупко-продажбите по ДДС и ползването на данъчен кредит по същата представлява недвусмислено признание на задължението и дали доказва неговото съществуване“, то по този въпрос е формирана константна практика на ВКС, която е съобразена от въззивния съд. Съгласно множество решения, постановени от ВКС по реда на чл. 290 ГПК /например решение № 42/19.04.2010г. по т. дело № 593/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 23/07.02.2011г. по т. дело № 588/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 96/26.11.2009г. по т. д. № 380/2008г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 114/26.07.2013г. по т. д. № 255/2012г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 228/07.01.2015г. по т. д. № 3597/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 67/31.07.2015г. по т. д. № 631/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 121/21.07.2016г. по т. д. № 1622/2015г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 198/13.05.2016г. по т. д. № 2741/2014г. на ВКС, ТК, І т. о. и други/ е прието, че само по себе си отразяването на фактурата в счетоводството на купувача, включването й в дневника за покупко-продажбите по ДДС и ползването на данъчен кредит по същата представлява недвусмислено признание на задължението и доказва неговото съществуване. Във всички случаи обаче доказателствената сила на фактурата трябва да се преценява с оглед всички допустими доказателства, събрани по делото. В конкретния случай въззивният съд е обсъдил данъчните фактури и счетоводните записвания заедно с всички относими и допустими събрани по делото доказателства в съответствие с константната практика на ВКС. Преценката на конкретните факти по делото, относими към доказване на предаване и приемане на стоката, извършване на транспорта и заплащане на цената на стоката и превоза, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касатора за необоснованост и незаконосъобразност представляват отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Апелативен съд Бургас. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът трябва да бъде осъден да заплати на ответника по касационната жалба направените от последния разноски за настоящото производство в размер 5 000 лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 67 от 20.07.2018г. по т. дело № 146/2018г. на Апелативен съд Бургас, Търговско отделение.
ОСЪЖДА „Напоителни системи“ ЕАД с ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на „Технострой инженеринг 99“ АД с ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сума в размер 5 000 лв. /пет хиляди лева/ – платено адвокатско възнаграждение за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.