О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 433
гр. София, 04.07.2017 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на осемнадесети април, две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№423 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №195 от 11.11.2016 г. по в.гр.д.№520/2016 г. на АС Пловдив. С обжалваното решение, след частична отмяна на решение №976 от 05.07.2016 г. по гр.д.№2183/2015 г. на ОС Пловдив, са отхвърлени предявените от [фирма] срещу [община] искове: за сумата от 500 000 лв., представляваща внесен депозит за участие в конкурс за продажба на имот – частна общинска собственост, съставляващ незастроено дворно място с площ от 12 688 кв.м., задържана/конвертирана в гаранция за изпълнение на задължението по р.VІІ, т.2 от сключения между страните на 20.05.2008 г. предварителен договор, поради отпадане на основанието за плащането й – разваляне на предварителния договор, считано от 09.08.2012 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 07.08.15 г. до окончателното изплащане и за сумата от 138 587.79 лв., обезщетение за забава за периода 16.11.2012 г. – 07.08.2015 г.
В жалбата се навеждат доводи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, и поради необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се твърди, че са решени в противоречие с цитирана задължителна практика на ВКС: 1. Обвързан ли е въззивният съд от обективните и субективните предели на въззивната жалба и изложените в нея конкретни оплаквания. 2. Длъжен ли е въззивният съд съобразно нормите на чл.6, ал.2 и чл.269 от ГПК, при постановяване на съдебния акт да реши правния спор само въз основа на тези установени по делото обстоятелства, по които страните са имали възможност да изразят становището си, за да им осигури равни възможности. 3. Може ли съдът по свой почин при изясняване на делото от фактическа и правна страна, да се разпростре и по отношение на незаявени преклудирани възражения по въпроси, които не са били спорни между страните. 4. Длъжен ли е въззивният съд да изследва действителната воля на страните по договора съобразно разпоредбата на чл.20 от ЗЗД. 5. Необходимо ли е при липса на специална клауза за задатък, да има в договора текст, аналогичен по съдържание с нормата на чл.93 от ЗЗД, уреждащ последиците в случай на неизпълнение и при реципрочност в основанието за усвояване.
Ответникът по касационната жалба – [община] заявява становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че спорните по делото въпроси се свързват с основанието за разваляне на процесния предварителен договор и с обстоятелството изпълнени ли са насрещните задължения на страните по договора. Посочил е, че договорът не е развален по право, като облигационната връзка не е прекратена и по взаимно съгласие, а развалянето е предприето от изпълнилият всички задължения по договора изправен кредитор – [община], въз основа на решение на ОбС от 17.11.2011 г., поради неизпълнение от ищцовото дружество на поетото договорното задължение за представяне на тристранния договор между страните и С. АД за специална сметка за посочената сума от 2 123 000 лв. в срок не по-късно от 20 дни след връщане на първоначално издадената банкова гаранция, както и поради доказаното насочване и висящност на изпълнението по изп.д.№2/11г. по описа на ЧСИ А. към един от недвижимите имоти, върху които е учредена договорна ипотека, а и поради деактуализиране на пазарните оценки на дадените обезпечения от въззиваемия по договора в процеса на изпълнение към ноември 2011 г. с оглед на изменената икономическа обстановка. Изложил е съображения, че за упражняване на правото на разваляне не е било необходимо даване на допълнителен подходящ срок за изпълнение и след достигане на изявлението за разваляне на договора на 09.08.2012 г., е прекратена с обратно действие създадената облигационна договорна връзка, респективно са отпаднали и насрещните задължения. Тълкувайки волята на страните, въззивният съд е достигнал до извод, че във възникналото валидно облигационно отношение между тях, е била включена действителна акцесорна реална клауза – т.2, раздел VII, по силата на която, ищцовото дружество е предало твърдяната и уговорена сума под формата на задатък по см. на чл.93 от ЗЗД в полза на [община] да задържи дадената сума от 500 000 лв., при неизпълнение на договорните задължения на насрещната страна за строителство в уговорения срок, по причини за които той отговаря, като коментираната уговорка е задатък по чл.93 от ЗЗД, тъй като се касае за реална клауза със санкционен характер, а не за неустойка, каквато не е уговорена. Навел е доводи, че когато е уговорен задатък като санкция при неизпълнение както е в случая, правото да задържи задатъка, респективно да иска задатъка в двоен размер, съгласно чл.93 от ЗЗД възниква само в полза на изправната страна по договора, която разполага при пълна невъзможност за изпълнение на задължението, за която длъжникът отговаря, с две възможности алтернативно: първа възможност-да се откаже от договора- да го развали и да задържи задатъка, като в този случай разполага с правото по чл.93, ал.2 от ЗЗД, независимо дали е претърпяла вреди и като е без значение съотношението между стойността на вредите и задатъка, и втора възможност- да запази договора и да иска компенсаторно обезщетение, но тогава трябва да върне задатъка. Изборът между двете възможности принадлежи само на изправния кредитор, тъй като уговорката за задатък е в негов интерес и длъжникът не може да осуети възможността за избор – напр. не може да предложи прихващане, задържане на задатъка или заплащане на двойния му размер, нито да предложи изпълнение. В този смисъл и тъй като именно неизпълнението на договорните задължения на въззиваемото дружество във връзка с дадените обезпечения по договора е довело до разваляне на договора и до неизпълнение на задължението за строителство, то е налице основание при развалянето на договора въз основа на възражението от [община] да се приложат санкционните последици на уговорената реална акцесорна клауза за задатък в размер на процесната сума.
Настоящият състав намира, че обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
При последователно поддържаното от ответника [община] възражение – в исковата молба и във въззивната жалба, за санкционно обезпечителна функция на дадения депозит, обезпечаващ изпълнението на задълженията на ищеца по договора, ищцовата страна е имала възможност да изложи съображения по тези възражения, а въззивният съд е имал задължение да се произнесе по правната същност на уговорката, постигната от страните в т.2, раздел VII от процесния договор, което е и направил с обжалваното решение. В този смисъл по поставените в изложението процесуалноправни въпроси /първи, втори и трети/, както и по петия от въпросите, с който се предпоставя възприето от въззивния съд становище, че в процесния договор липсва уговорена клауза за задатък, касационно обжалване не може да бъде допуснато.
Такова не може да бъде допуснато и по четвъртия от формулираните въпроси. По приложението на разпоредбата на чл.20 от ГПК са постановени множество решение на ВКС по реда на чл.290 от ГПК /включително и тези приложени от касатора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК/, имащи задължителен за съдилищата характер, с които се приема, че тълкуване на договорите се извършва съгласно изискванията на чл.20 от ЗЗД, с оглед издирване действителната обща воля на страните. В случая освен, че не се твърди наличие на каквото и да е нарушение на правилата за тълкуване, а по същество противоречието се обосновава с неправилността на изведения от тълкуването извод, което твърдение не може да се отнесе към основанията за допускане на касационно обжалване, то данните по делото сочат, че въззивният съд е издирвал действителната обща воля на страните, тълкувайки отделните уговорки за поеманите от страните задължения, във връзка една с друга и след това е достигнал до извод, че е налице уговорка за задатък. В този смисъл и тъй като както бе посочено, неправилността на изведения от тълкуването извод не може да се отнесе към основанията за допускане на касационно обжалване, а е предмет на самия касационен контрол, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
С оглед изхода на делото, касаторът дължи на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №195 от 11.11.2016 г. по в.гр.д.№520/2016 г. на АС Пловдив.
ОСЪЖДА [фирма][ЕИК] да заплати на @@19@[ЕИК] сумата от 100 лв., юрисконсултско възнаграждение пред ВКС.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.