О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 433
гр.София, 05.04.2012г.
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на трети април две хиляди и дванадесета година в състав:
Председател: НАДЕЖДА ЗЕКОВА
Членове: ВЕСКА РАЙЧЕВА
светла бояджиева
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N1351 описа за 2011 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 22.06.2011г. по гр.д.№669/2011г. на ОС Варна, с което е отхвърлен иск с правно основание чл.93 ЗЗД
Жалбоподателят – Ж. Н. Н. чрез процесуалния си представител поддържа, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по правни въпроси които са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото – основание за касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът И. Н. К., чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационното обжалване.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 2 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допуска.
С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърлил предявения от жалбоподателката срещу И. Н. иск за заплащане на сумата от 6000лева, на основание чл.93, ал.2 ЗЗД. Прието е за установено, че е сключен предварителен договор от 14.02.2007г. между ищцата- жалбоподател и ответницата като продавач, по силата на който продавачката се е задължила да продаде на купувачката 645 кв.м. идеални
части от собствените си 12/48 идеални части от недвижими имот, придобити от продавачката по силата на реституция и наследяване, а именно : лозе от 2,4 дка в м-т „К.”, в землището на [населено място]; залесена нива от 5,090 дка в местността „К.” , имот № по картата на землището; нива от 7,561дка в местността „Р.”, имот № , в землището на [населено място]; нива от 11,999дка, в местността „В.”, имот № , в землището на [населено място]; нива от 5,931 дка в местността „К.”, имот № в землището на [населено място] и нива от 13,600 дка в местността „Ч. С.”, имот № 101055, в землището на [населено място], за сумата от 3500лв. Страните за договорили срок за сключване на окончателния договор – 14 дневен от приключване на производството по съдебна делба с предмет горепосочените имоти по гр.д. № 3054/06г. на РС-Варна. Прието за установено също така, че в чл.3.1 от предварителния договор страните са се договорили, ако в дял на продавачката бъде поставено лозе от 2,400 дка в местността „К.”, то 645 кв.м. ид.ч. от него ще бъдат обект на прехвърляне по окончателния договор за покупко-продажба. Същевременно в чл.3.2 страните се споразумяват, че ако лозето в местността „К.” не бъде поставено в дял на продавачката, то по избор на купувачката обектът на окончателния договор – недвижим имот ще бъде индивидуализиран след приключване на делото за делба. Прието е също така, че в чл.4 от предварителния договор е постигнато съгласие , че при сключването му купувачката е заплатила сумата от 3000лв., представляваща задатък, като останалата сума от 500лв ще бъде заплатена при изповядване на окончателния договор, като при неизпълнение на задълженията на продавачката по предварителния договор се дължи по чл.11 от него връщане на капарото в двоен размер. Установено е било по делото, че ответницата е положила подпис за „продавач”, както и че подписът за „купувач” е на ищцата, като на последната страница се съдържат изявления на страните, че същият договор служи за разписка за получената от продавача сума и че договорът е бил съставен в два еднакви екземпляра и всяко от страните е получила такъв.
Съдът е приел, че И. К., като съделител по гр.д.№3054/2006г. на РС Варна, в което делбените имоти съвпадат с тези упоменати в предварителния договор, с решение от 25.10.2007г. е получила в дял два имота : лозе от 2,4 дка в местност „К.” и нива от 5,931 дка в местност „К.”, имот № в землището на [населено място], но това решение не е влязло в сила. Установено е било по делото, че с нот.акт № г. на г. всички съделители са продали на А. С. лозето от 2,4 дка в местност „ К.”.
При така установеното по делото съдът е приел, че клаузите на предварителния договор сочат на такъв за покупко-продажба на недвижим имот. Съдът е приел, че договорът е действителен, тъй като предметът на окончателния договор е в достатъчна степен определяем. Съдът, тълкувайки волята на страните по чл.1, чл.3.1 и чл.3.2 от предварителния договор, както и при съпоставяне с предмета на съдебна делба по цитираното в договора гр.д. № 3054/2006г. на РС Варна, е приел, че страните са се договорили, че окончателният договор ще касае недвижим имот с площ от 645 кв.м. ид.ч. от имот, който е лозето от 2,4 дка в местност „К.”, при условие, че то бъде поставено в дял на продавачката и ако не се сбъдне това условие, предметът ще се определи по избор на купувачката измежду поставените в дял на продавачката имоти, поради което окончателен договор следва да се сключи едва след влизане в сила на решението по извършване на съдебната делба.
Съдът е приел, че клаузите по чл.3.1 и чл.3.2 от предварителния договор уреждат като условие единствено и само поставянето в дял на ответницата на някой от делбените имоти, и не съдържат санкция за последната в случай, че лозето в местност „К.” не й бъде поставено в дял, нито се съдържат уговорки в него за поемане от продавачката на задължение да осигури поставянето в неин дял на това лозе. При тези данни съдът е приел, че преди приключване на спора по гр.д. № 3054/06г. на РС Варна, не е налице неизпълнение на задълженията на продавачката по предварителния договор, което да дава право на купувачката да се откаже от него и да търси връщане на дадения задатък в двоен размер, поради което искът по чл.93 , ал.2 ЗЗД като неоснователен е отхвърлен.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателката чрез процесуалния си представител твърди, че с решението е даден отговор на процесуален и материалноправни въпроси от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, а именно за точното приложение на разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК с оглед задължението на съда да приложи точно закона при постановяване на решението си, за предпоставките, при наличие на които страна по договора може да го развали за да може съдът следва да постанови връщане на капарото в двоен размер, както и за значението на уговорено от страните отлагателно условие с оглед точното приложение на чл.25 ЗЗД. Поддържа, че тези въпроси са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото- основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1,т.3 ГПК.
С оглед данните по делото и съображенията на жалбохподателя Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставения от жалбоподателката процесуален въпрос на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК за задължението на съда с оглед разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК да постанови решение след като изясни фактическата обстановка по делото и приложи точно материалния закон. По този въпроси има установена задължителна практика на ВКС в съответствие с която съдът е дал разрешение на същия. В същата се приема, че за да признае или отрече претендираните права от насрещните страни, съдът следва да обсъди в мотивите на решението си доказателствата за всички правнорелевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани; съдът обсъжда доводите, които имат значение за решението по делото. Приема се, че съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Посоченото разбиране е заявено в редица постановено по реда на чл.290 ГПК решения като решение от 09.06.2011г. по гр.д. № 761/2010 г. на ІV г.о. и решение от 18.11.2011г. по гр.д.№1964/2010г. на ІVг.о. на ВКС. Така установената практика не следва да бъде променяна, нито са налага съдаване на нова такава по поставения въпрос.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване и по поставения от жалбоподателката въпрос за това кои са законоустановените предпоставки за валидно упражняване правото на разваляне на договор с оглед разпоредбата на чл.87, ал.2 ЗЗД, за да настъпят последиците на чл.93 ЗЗД. По този въпрос има трайно установена практика, изразена и в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение от 30.01.2012г. по гр.д.№116/2011г. ІІт.о. на ВКС. В същата се приема, че правното действие на волеизявлението за разваляне на договора може да настъпи само в случаите, когато са били налице законовите предпоставки на правото на изправната страна по чл.87 ЗЗД, а именно: виновно неизпълнение на задължението от страна на длъжника, за което последният носи отговорност и изправност на кредитора. Прима се, че когато се касае за безполезност на изпълнението, то трябва да е настъпило в резултат на виновната забава на длъжника. При тази предпоставка за безусловно разваляне на договора кредиторът следва да установи по безспорен начин отпадането на интереса от изпълнението, настъпило именно в резултат на забавата на длъжника. Именно съобразвайки се с нея въззивният съд е приел, че предварителният договор не е развален и не се дължи връщане на даденото по него капаро. Съществуващата практика не е неправилна, поради което не се налага същата да бъде изменена.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване и по поставения от жалбоподателката въпрос за значението на уговорено от страните отлагателно условие с оглед точното приложение на чл.25 ЗЗД. ПРо този въпрос има установена практика на ВКС, изразена и в решения постановени по реда на чл.290 ГПК от 26.07.2010г. по гр.д.№222/2010г. на ВКС ІVг.о. и от 23.07.2010г. по гр.д.№ 856/2009г. на ВКС-ІVг.о. В същата се приема, че с оглед конкретиката на отделния казус, съдът тълкува договора, изследвайки както буквалния смисъл на дадена уговорка, така и отделната уговорка предвид систематичното й място в договора и общия му смисъл. Съдът тълкува договора издирвайки действителната обща воля на страните; тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора. Съществуващата практика не е неправилна, поради което не се налага същата да бъде изменена или да бъде създавана нова.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
не допуска касационно обжалване на решение от 22.06.2011г. по гр.д.№669/2011г. на ОС Варна, на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, по жалба на Ж. Н. Н..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: