О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 434
София, 30.11.2016 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети октомври през двехиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова т.д. № 61239 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] чрез пълномощника му адвокат Н. Банков против решение № 28 от 1.02.2016 г., постановено по т.д. № 735 по описа за 2015 г. на Апелативен съд-В., с което е отменено решение № 643/28.07.2015 г. по т.д. № 1867/2014 г. на Окръжен съд-Варна и вместо него е постановено друго за осъждане на [фирма], [населено място] да заплати на „И. 2000“ Ад, [населено място] сумата от 103 201.94 лв., представляваща заплатени в периода септември 2012 г. – октомври 2013 г. цени за достъп до мрежаната на ответника, поради отпадане на основанието за плащ6ането им предвид отмяната на Решение № Ц-33 от 14.09.2012 г. на ДКЕВР с влязло в сила съдебно решение № 4753/4.04.2013 г. на Върховен административен съд, IV-то отделение по адм.д. № 12424/2012 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 29.10.2014 г. до окончателното й плащане, както и разноски за първоинстанционното производство от 5328.08 лв. и за въззивното производство от 3264.04 лв., като решението е постановено при участието на Комисия за енергийно и водно регулиране, [населено място] като трето лице-помагач на страната на ответника [фирма], [населено място].
[фирма], [населено място] е подало писмен отговор по реда и в срока на чл.287, ал.1 ГПК чрез пълномощника си адвокат М. К., в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване, като претендира възстановяване на направените разноски.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното:
Въззивният съд е приел за установено, че И. 2000” АД е собственик на електрическа централа с фотоволтаични модули, находяща се в ПИ с идентификатор 73626.25.53 с площ от 14 441 кв.м., в землището на [населено място], местността „Махле А.”, чрез която произвежда електрическа енергия от възобновяеми енергийни източници, като същата е била присъединена към електроразпределителната мрежа на въззиваемото дружество [фирма], по силата на договор за присъединяване на обект на независим производител на електрическа енергия №2355/30.06.2009-3034-Ф-04.08.2009-Ф-4086-06.12.2009 и Анекс №1/27.08.2010 г., като ползването й е било надлежно разрешено от компетентния за това държавен орган. През процесния период между страните няма писмен договор за уреждане на взаимоотношенията във връзка с предоставяне на услугата достъп до електроразпределителната мрежа, собственост на [фирма], но независимо от това, след присъединяване на обекта на производителя към електроразпределителната мрежа, услугата достъп до електроразпределителната мрежа е била предоставена, като за периода 11.10.2012 г. – 05.11.2013 г., ищецът е заплатил цена за достъп в общ размер на 103 201.94 лв. с вкл. ДДС. Счел е, че спорният въпрос е за действието по време на постановеното от Върховния административен съд и влязло в сила решение, с което е бил отменен акта на регулаторния орган за определяне на временни цени, респективно за основанието за извършените преди отмяната плащания, каквито основания за неправилност на обжалваното решение са изложени във въззивната жалба. Съдът е изложил съображения, че елемент на договора за предоставяне на услугата достъп до електроразпределителната мрежа сключен между разпределителното дружество и съответния производител, присъединен към електроразпределителната мрежа е цената за достъп, размерът на която е регулиран и се утвърждава от ДКЕВР в рамките на предоставените и от ЗЕ правомощия. Цената е дължима от производителите, присъединени към мрежата на разпределителното предприятие съгласно чл.26 ал.4 от Правилата за търговия с електрическа енергия. В редакцията си към процесния период разпоредбата на чл.36а ал.2 ЗЕ предвижда, че ДКЕВР утвърждава цени в отношенията между енергийните предприятия, доставящи ел.енергия по регулирани цени от една страна и операторите на преносни и електроразпределителни мрежи, от друга страна, „като пределни цени на всеки лицензиант с решение, което е индивидуален административен акт”.
С оглед правомощията си по чл.32 ал.4 ЗЕ ДКЕВР с решение № Ц-33/14.09.2012г. е определила, считано от 18.09.2012 г. временни цени за достъп до електроразпределителната мрежа на ответното дружество, които да бъдат заплащани ежемесечно от производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници, ползващи преференциални цени. С различни съдебни решения, състави на ВАС са отменили решение Ц-33 от 14.09.2012 г. в обжалваните части, сред които и тази, определяща временни цени за достъп до електроразпределителната мрежа за производители от възобновяеми източници. С решение Ц-6 от 13.03.2014 г. на ДКЕВР са утвърдени окончателните цени за достъп до електропреносната и електроразпределителните мрежи, с което решение дължимата на [фирма] цена за достъп до електроразпределителната мрежа на производители на електрическа енергия, произведена от възобновяеми източни, като цената е определена на 0.00 лв./М..
Позовавайки се на практиката на ВКС, Апелативен съд-В. е приел, че съгласно чл.177 ал.1 АПК решението има сила за страните по делото, но ако с него оспореният административен акт бъде отменен или изменен, този съдебен акт има действие по отношение на всички. К. действие на решението на ВАС, с което решение Ц – 33 от 14.09.2012 г. за определяне на временни цени за достъп до електропреносните и електроразпределителните мрежи е било отменено, настъпва с обратна сила и съответно вземанията на електроразпределителното дружество за цена за осигурен на производител достъп по установени от ДКЕВР временни цени, са отпаднали с обратна сила, поради което и фактурираната и платена цена на мрежова услуга за периода 11.10.2012 г. – 05.11.2013 г., в общ размер на 103 201.94 лв. с вкл. ДДС, подлежи на връщане, поради отпадане на основанието за получаване от страна на въззиваемия.
К. счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по следните въпроси:
– решението на ДКЕВР, издадено на основание чл.30, ал.1, т.13 и чл.21, ал.1, т.8 ЗЕ и определящо цената на услугата по осигуряване на достъп до електроразпределителната мрежа, представлява ли самостоятелно правно основание за възникване на правоотношение по осигуряване на достъп до електропреносната мрежа, представлява ли самостоятелно правно основание за възникване на правоотношение по осигуряване на достъп до електропреносната мрежа между оператора на електропреносната мрежа и производителя на електрическа енергия от възобновяеми източници, респективно за заплащане на цената на тази услуга
– отпадането с обратна сила на определения с администативен акт размер на дължимото възнаграждение по договора за осигуряване на достъп до електроразпределителната мрежа между оператора на електроразпределителната мрежа и производителя на електрическа енергия от възобновяеми източници, води ли до отпадане на основанието по смисъла на чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД за размяната на престациите в смесения фактически състав, пораждащ правоотношението на достъп до електропреносната и/или на електроразпределителната мрежа по § 1, т.15 ДР ЗЕ
– неопределена ли е цената на услуга, която по силата на законова разпоредба има възмезден характер, ако страните са съгласували нейния размер с издаването на фактура и насрещно осчетоводяване и заплащане на същата
– приложима ли е презумпцията на чл.326, ал.2 ТЗ при договорите за осигуряване на достъп до електроразпределителната мрежа в хипотезата на чл.84, ал.2 ЗЕ и При действието на презумпцията на чл.326, ал.2 ТЗ неопределена ли е цената на предоставената услуга за достъп до електроразпределителната мрежа
По поставените въпроси е налице задължителна съдебна практика, обективирана в множество решения на ВКС, по реда на чл.290 ГПК, касаещи идентични казуси. Съгласно тази задължителна практика, когато размерът на едно парично задължение се определя от акт на държавен регулаторен орган и този акт бъде отменен подлежат на връщане паричните престации направени през срока на действие на акта, след като е отпаднало с обратна сила основанието за определяне на конкретния размер на тази престация и дали в тази хипотеза компенсацията следва да става по реда на чл.32 ал.2 предложение последно ЗЕ, т.е. с решение на ДКЕВР която уредба възпрепятства наличието на основание по чл.55 ал.1, т.3 ЗЗД. В този смисъл са Р №157/11.01.2016 г. по т.д. № 3018/14 на ВКС , Второ т.о. и Р № 155/11.01.2016 г. по т.д. № 2611/14 на ВКС , Второ т.о., Р №28/ 28.04.2016 г. по т.д. №353/15 на Второ т.о. на ВКС, Р №7/26.01.2016 г.по т.д. №3196/14 на ВКС,Второ т.о. , Р №212/23.12.2015 г. на ВКС, по т.д. № 2956/14 на Първо т.о. В цитираните решения се дава задължителен за съдилищата отговор на въпроса за действието във времето на решението на ВАС, с което се отменя Решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР за определяне на временни цени за достъп до преносната мрежа и как това се отразява на правоотношенията между ползувателите на последната е мрежовия оператор. Съставите на ВКС единодушно и безпротиворечиво приемат, че влязлото в сила съдебно решение на ВАС , с което е бил отменен индивидуален административен акт, какъвто е характерът на Решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР съгласно чл. 13, ал. 2 ЗЕ, има обратно действие. При отмяната на този акт отпадат с обратна сила и породените с него правни последици, считано от датата на издаването му, за разлика от общото правило на чл.195 ал.1 АПК за зачитане на действието на подзаконови нормативни актове до тяхната отмяна. Това следва от правната природа на решенията на ДКЕВР, които представляват индивидуални административни актове,съгласно чл.36а, ал.2 ЗЕ. Р. орган е оправомощен да вземе подходящи мерки за компенсация само при отклонение на окончателните цени за достъп, пренос и разпределение от временните цени, но не и при съдебна отмяна на решението на ДКЕВР, с които тези временни цени са били определени. Настоящият състав споделя напълно така възприетите отговори на обуславящите изхода по настоящия спор въпроси, дадени в цитираната практика на ВКС по чл.290 ГПК. Чл. 84, ал. 2 и 3, чл. 104 ЗЕ и § 197 от З. от 2012 г. предвиждат задължение за сключване на договор за достъп, но дължимите цени за предоставените от електроснабдителното дружество услуги подлежат на административно регулиране единствено от ДКЕВР – чл. 30, ал. 1, т. 13 ЗЕ. Този елемент от правопораждащия фактически състав представлява принудително административно регулиране от държавния енергиен регулатор. Следователно, задължението на производителите на електрическа енергия за заплащане на цена за достъп на оператора на електроразпределителна мрежа възниква от смесен фактически състав, включващ частноправен елемент – сключен договор за достъп /такъв е налице и при липса на писмен договор, ако съответният обект е бил фактически присъединен към мрежата на оператора/ и административноправен – решение на ДКЕВР за определяне на цена за достъп, временна или окончателна. При тази законова уредба липсата на административноправния елемент означава и липса на основание за начисляване на ищеца на цена за достъп, тъй като само чрез административния елемент подлежи на определяне и цената, дължима на ответника. С отмяната на решението на ДКЕВР отпадат с обратна сила и правните му последици , което води до липса на предвидения в ЗЕ административноправен елемент от сложния смесен фактически състав, пораждащ правото на заплащане на цена за достъп до електроразпределителната и електропреносна мрежа. Това е достатъчно, за да се приеме за основателен предявеният иск с правно основание чл.55, ал.1,предл.3 ЗЗД.
Съобразяването на постановеното решение с цитираната задължителна съдебна практика от една страна и съответствието на разрешението на правните въпроси, сочени от касатора, дадено с тази съдебна практика, води до липса на основание за допустимост на касационното обжалване.
[фирма], [населено място] претендира възстановяване на направените по повод касационната жалба разноски, но не е представил доказателства за направата им, поради което разноски не следва да се присъждат.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 28 от 1.02.2016 г., постановено по т.д. № 735 по описа за 2015 г. на Апелативен съд-В..
Определението е окончателно
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: