ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 434
гр. София 04.05.2016 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 09.12.2015 (девети декември две хиляди и петнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 5656 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на подадена от А. Г. С. срещу решение № 525/16.03.2015 година на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 2-ри състав, постановено по гр. д. № 3488/2014 година, касационна жалба с вх. № 5973/05.05.2015 година.
С обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение № 5266/15.07.2014 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, 7-ми състав, постановено по гр. д. № гр. д. № 685/2014 година, с което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на А. Г. С., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ сумата от 1000.00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди претърпени в резултат на незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 3, пр. 1, т.4, пр. 2 във връзка с чл. 194, ал. 1 във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК, за което е оправдан с присъда от 19.04.2010 година постановена по н. о. х. д. № 1258/2008 година по описа на Софийски районен съд, влязла в сила на 05.05.2010 година, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 16.01.2011 година до окончателното плащане, като са отхвърлени искът за обезщетение е отхвърлен за разликата над уважения размер от 1000.00 лева до пълния претендиран такъв от 30 000.00 лева и искът за законната лихва за забава върху обезщетението за периода от 05.05.2010 година до 15.01.2011 година. С касационната жалба на С. въззивното решение е обжалвано в частта му, с която се отхвърля искът за обезщетение за неимуществени вреди за разликата над уважения размер от 1000.00 лева до пълния претендиран такъв от 30 000.00 лева. Изложени са доводи за това, че в обжалваната част решението е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е решението да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което искът за обезщетение за неимуществени вреди да се уважи до пълния предявен размер, заедно със законната лихва върху него, считано от 05.05.2010 година до окончателното плащане. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.
Ответникът по тази касационната жалба Прокуратурата на Република България не е подал отговор на същата, с който да изрази становище по допустимостта и евентуалната основателност на същата.
А. Г. С. е бил уведомен за обжалваното решение на 06.04.2015 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 5973/05.05.2015 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
В обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е приел, че страните не спорят за обстоятелството, че воденото в продължение на десет години производство срещу С. в качеството му последователно на уличено лице, обвиняем и подсъдим за престъпление по чл. 195 във връзка с чл. 194 от НК е приключило с влязла на 05.05.2010 година оправдателна присъда. На това основание на обезщетение подлежали причинените от неоснователно воденото наказателно производство вреди на С.. Като такива той е заявявал провал в старта на живота му (наказателното производство е започнало, когато той е бил на двадесет и три години и е приключило когато той е на тридесет години), невъзможност да завърши образованието си, неудобства в трудовата реализация (поради честите отсъствия, обусловени от извършването на процесуално-следствени действия с негово участие), разпаднала се лична връзка с жена и неспособност да установи друга трайна връзка поради нестабилното негово положение. Въззивният съд е посочил, че от показанията на разпитаните по делото свидетели се установява, че родителите на приятелката на С. се противопоставяли на връзката им, а тя го е напуснала защото срещу него се водели много дела. С. работел като личен шофьор, но лъжел работодателя и за причинете за отсъствието си от работа. Според свидетелските показания касаторът би считан „едва ли не“ за престъпник. Поради наказателното производство и свързаните с него чести процесуални действия касаторът не успял за завърши вечерно обучение, а наред с това се тревожел за близките си-майка и леля, с които живеел и чиято прехрана обезпечавал. Съставът на Софийския апелативен съд е приел, че през цялото време на процесното наказателно производство срещу С. са били провеждани други такива производства, които са общо осем на брой и са приключили с влезли в сила присъди и одобрени от съда споразумения, които имат силата на присъда. С оглед на това е прието, че не са доказани всички твърдени от С. неимуществени вреди, които да са в пряка причинно следствена връзка с наказателното производство, по което е постановена оправдателната присъда. При множеството обвинения от една страна се снижавала чувствителността по отношение на провеждания наказателен процес, а от друга страна негативните изживявания по всяко едно се наслагват и преплитат. В такава ситуация дори за самия потърпевш било трудно да определи причинителя на една или друга своя емоционална проява, за да може това да се наблюдава и възпроизведе коректно от свидетел, макар и негов близък. Доколкото обаче самият факт на незаконно воденото срещу С. наказателно производство е основание за присъждане на обезщетение за обичайните вреди, които се търпят от него, без същите да бъдат доказвани въззивният съд е приел, че сумата от 1000.00 лева представлява справедливо обезщетение и е уважил иска в този размер като за разликата до пълния претендиран такъв от 30 000.00 лева го е отхвърлил.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК А. Г. С. е поставил въпросите за това как следва да се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и до каква степен и следва ли да се имат предвид осъжданията на ищеца като обстоятелство, водещо до намаляването на определеното по справедливост обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2 от ЗОДОВ. По отношение на втория въпрос се твърди, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с постановеното по реда на чл. 290 от ГПК решение № 483/09.06.2010 година, постановено по гр. д. № 1091/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. В същото е прието, че се допуска нарушение на принципа на чл. 52 от ЗЗД, ако при обезщетяване на вреди от незаконно обвинение в умишлено престъпление съдът значително занижава общия размер на обезщетението поради асоциални характеристики на личността и липса на вреди, свързани с накърняване на добро име и авторитет в обществото и че наличието на други приключили с осъдителна присъда наказателни производства срещу същото лице и характеризиране на личностния му профил като „диссоциално личностово разстройство“ не е основание за прилагане на чл. 5 от ЗОДОВ, когато се определя размера на тези именно вреди. Видно от данните по делото обаче както първоинстанционният, така и въззивният съд не са приели, че водените срещу С. други наказателни производства са основание за намаляване на определеното обезщетение по реда на чл. 5, ал. 2 от ЗОДОВ. Същите обаче са взети предвид като факти, които са от значение за определяне на размера на обезщетението. Както е посочено в решение № 3/29.01.2014 година, постановено по гр. д. № 2477/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. фактът на предишни осъждания и трайно изградено поведение на лице, склонно към извършване на престъпления към момента на деянието, не може да бъде довод за липса на вреди за ищеца при установено конкретно незаконно обвинение. Тези производства обаче не са без значение, което е видно от решение № 132/29.09.2011 година, постановено по гр. д. № 645/2010 година. и решение № 251/21.12.2015 година, постановено по гр. д. № 812/2015 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. Във второто решение изрично е посочено, че наличието на други приключили с осъдителна присъда наказателни производства срещу същото лице, включително ако с тази присъда е постановено лишаване от свобода, е от значение за естеството и размера на други претендирани вреди, напр. накърнен авторитет и добро име, злепоставяне в социалното и професионално обкръжение и пр., но не е основание за прилагане на чл. 5 от ЗОДОВ при вредата от ефективното задържане под стража, за незаконосъобразността на което действие е искано обезщетение в производството по това дело. Това следва и от решение № 519/03.01.2013 година, постановено по гр. д. № 1457/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., в което е посочено, че когато същите мерки за процесуална принуда са предприети по същото време и в други производства, претърпените физически и душевни болки, други страдания и неудобства са резултат не само на процесното противоправно поведение. Съдът не може да излезе извън предмета на делото и да присъди обезщетение за цялата претърпяна неимуществена вреда. Доколкото пред пострадалия е открита процесуалната възможност да избира дали да предприеме изменение на иска по основание или да предяви последиците от другото противоправно поведение в отделно производство, съдът следва да присъди съответната част от всички претърпени неимуществени вреди, инак за пострадалия ще се създаде възможност да получи няколко обезщетения за едни и същи вреди. Затова когато е преценявал наличието на други водени срещу С. наказателни производства, които са приключили с влезли в сила присъди и одобрени от съда споразумения и е определил размера на обезщетението и с оглед на тях, въззивният съд не се е отклонил от така формираната задължителна практика на ВКС, поради което не са налице основания за допускането на касационно обжалване на решението му по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Обстоятелството дали съставът на Софийския апелативен съд правилно е преценил значението на този факт и тежестта му при определяне на размера на обезщетението е въпрос за правилността на въззивното решение, която обаче не може да се преценява в производството по чл. 288 от ГПК. Наличието на задължителна съдебна практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК изключва възможността за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1 от ГПК. Освен това с изложението на С. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК не са въведени твърдения, които да обосноват необходимостта от изменението или осъвременяването на тази практика, поради което не е налице и предвиденото в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване на обжалваното решение.
По отношение на първия от поставените въпроси не е обосновано съществуването на предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд. Обосновано е твърдението за наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, като се сочи, че въпросът за определяне на размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди, при сходни случаи, се разрешава противоречиво от съдилищата. Следва да се има предвид, че както ППВС № 4/1968 година, така и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС дават указания за начина по който следва да процедира съда при определяне на размера на обезщетението и какви факти и доказателства трябва да бъдат взети предвид за това. Размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните за случая обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка. Това води до възможността сходно за два случая на непозволено увреждане обстоятелство да има едно значение при определяне на размера на обезщетението по първото дело и друго значение по второто дело. Затова въпросът за това какъв размер обезщетение е справедлив не е въпрос, който да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. Правилото, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай не дава възможност да бъде извлечено общо правило за определяне на конкретен размер на обезщетението при сходства между част от фактите и обстоятелствата по посочените от страните случаи, което да послужи за преценка дали е налице противоречива съдебна практика. Предвид на това страните не са обосновали твърденията си за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Същевременно невъзможността да бъде извлечено такова общо правило сочи, че не са налице и предвидените в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване, тъй като целта на същото е да се създаде именно такова правило, което да е задължително за съдилищата.
Предвид на горното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 525/16.03.2015 година на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 2-ри състав, постановено по гр. д. № 3488/2014 година по подадената срещу него от А. Г. С. касационна жалба с вх. № 5973/05.05.2015 година и такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 525/16.03.2015 година на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 2-ри състав, постановено по гр. д. № 3488/2014 година по подадената срещу него от А. Г. С. с ЕГН [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], ул. Б. М.“ № 16, ет. 2, офис 3, касационна жалба с вх. № 5973/05.05.2015 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.