2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 434
гр. София, 05.06. 2018 година
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти април през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от председателя Светла Димитрова гр.д. № 132/2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 4662 от 02.10.2017 г. от Т. Д. Д. от [населено място], чрез процесуалния й представител от адв. М. Р. от АК – Р. против въззивно решение № 174 от 25.07.2017 г., постановено по гр. д. № 101/2017 г. по описа на Великотърновския апелативен съд, с което като е потвърдено решение № 504 от 22.12.2016 г., постановено по гр. д. № 43/2016 г. на Русенския окръжен съд, са отхвърлени предявените от жалбоподателката искове против [фирма] [населено място], представлявано от М. Г. Р., обективно съединени искове в условията на евентуалност, за прогласяване нищожност на договор за замяна на недвижими имоти, сключен с нотариален акт № 76, т. ІІ, рег. № 4899, дело № 192, вписан в службата по вписванията под № 164, т. 33, дело № 6866 с вх. рег. № 12804 от 19.10.2011 г. на СВ Р., с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, поради накърняване на добрите нрави – нееквивалентност на престациите и ненужност, както и евентуалният иск за недействителност на същия договор с правно основание чл. 40 от ЗЗД, като неоснователни. Жалбоподателката релевира касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Т. Д. Д. от [населено място], чрез процесуалния й представител от адв. М. Р. от АК – Р., поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което са отхвърлени предявените искове, с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и чл. 40 ЗЗД, съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Във връзка с наведените основания, жалбоподателката се позовава на противоречие с практика на ВКС и на съдилищата, както следва: постановените по реда на чл. 290 ГПК: решение № 119 от 22.03.2011 г. на ВКС, I г.о. по гр.д. № 485/2011 г.; решение № 277 от 26.01.2015 г. на ВКС, I г.о. по гр.д. № 1962/2014 г.; решение № 841 от 19.01.2010 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 3530/2008 г.; решение № 21 от 24.03.2015 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 3529/2014 г.; решение № 439 от 20.03.2012 г. на ВКС, I г.о. по гр.д. № 23/2011 г.; решение № 27 от 02.02.2015 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 4265/2014 г.; решение № 615 от 15.10.2010 г. на ВКС, I г.о. по т.д. № 1208/2009 г.; решение № 381 от 21.03.2012 г. на ВКС, I г.о. по гр.д. № 756/2010 г.; решение № 13 от 19.02.2015 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 4606/2014 г. Не се сочи противоречива съдебна практика по см. на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Поставени са следните правни въпроси, значими за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд, а именно: 1/ При преценка действителността на сделка по иск за прогласяване на нищожността й поради накърняване на добрите нрави, само уговорените насрещни престации отразени в нотариалния акт ли следва да се преценяват, или следва волята на страните да се тълкува за изясняване на действителните им отношения, целящи постигане на допустим от закона правен интерес; 2/ Стеснително или разширително следва да се преценява нарушаването на добрите нрави и следва ли то да се търси само в параметрите на сделката или съдът следва да потърси отговора на този въпрос и в преддоговорните отношения и причините, поради които е сключена, както и в мотивите на сключването й; 3/ Кога представителят действа във вреда на представлявания и по-конкретно при изследване на поставения въпрос релевантни ли са обстоятелствата, свързани с това, имала ли е представляваната необходимост от предмета на договора изобщо и към конкретния период в частност, т. е. дали престацията е безполезна, както и мотивите на представителя за сключването на сделка в случай, че не е необходима; 4/ Ограничена ли е предоставената и установената в чл. 9 ЗЗД свобода на договаряне на представителя при упражняване на представителните му права от принципа в института на доброволното представителство да действа в интерес на упълномощителя си и по-конкретно да уговори престация, която да е полезна за упълномощителя; 5/ За задължението на съда да изследва и прецени всички доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност. Поддържа, че е налице основанието на чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като постановеното решение е очевидно неправилно.
Ответникът по жалбата [фирма], [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Д. Х. от АК – Р., е изразил становище за нейната неоснователност, както и за липсата на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че правилно с първоинстанционното решение са отхвърлени предявените в условията на алтернативност искове, с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и чл. 40 ЗЗД. Съдът е приел за безспорно установено по делото, че наследодателката и майка на ищцата В. С. Д. (починала на 23.06.2013 г.), е била собственик на 291/311 идеални части от поземлен имот с идентификатор 63427.2.769, целият с площ от 311 кв.м, находящ се в [населено място], [улица], с предназначение: жилищна сграда – еднофамилна, с данъчна оценка 73 142 лева, който с договор от 19.10.2011 година, обективиран в нотариален акт № 76, том II, дело № 192/2011 година по описа на нотариус Л. Ш., с район на действие – Районен съд Русе, чрез пълномощника си М. Г. Р. е прехвърлила на ответника [фирма], Р., представлявано от управителя М. Г. Р., който в замяна й е прехвърлил апартамент № 6 в незавършен вид, на трети етаж от жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица], в урегулиран поземлен имот VIII-3971 в кв. 303 по плана на [населено място], с идентификатор 63427.2.3971, със застроена площ 42 кв. м., заедно с 8.72/329 идеални части от терена; 2.651 % идеални части от общите части на сградата и отстъпеното право на строеж, с данъчна оценка 36 956.40 лева, с доплащане за уравнение на сумата 50 000 лева по банков път в срок от тридесет дни от подписване на договора. Не е спорно, че В. С. Д. е упълномощила М. Г. Р. да се разпореди със собствения й недвижим имот, като го прехвърли на когото намери за добре, включително и на себе си, за цена и условия, каквито договори. С влязло в сила решение № 667/11.12.2014 година по гр.д. № 94/2014 година на Окръжен съд – Русе, са отхвърлени като неоснователни предявените от ищцата обективно евентуално съединени искове за прогласяване недействителността на договор за замяна на недвижими имоти, поради липса на надлежна представителна власт, за унищожаване на договора за замяна на недвижими имоти поради измама и за разваляне на договора поради съществено отклонение в площта на апартамента. Съгласно заключението на вещото лице, пазарната стойност на имота, находящ се в [населено място], [улица] към месец октомври 2011 година е 119 520 лева, а пазарната стойност на апартамент № 6 от жилищна сграда в [населено място], [улица] 37 470 лева. Изложени са съображения, че праводателят по сделката има право да прецени при какви условия да се разпореди със своето имущество, като свободата на договаряне е лимитирана от императивни разпоредби на закона, а при преценка на действителността на възмездните договори следва да се вземе предвид волята на страните съгласно чл. 20 ЗЗД, като преценката дали нееквивалентността е значителна трябва да се извършва при съобразяване на преследваната от страните цел – удовлетворяване на значим допустим от закона интерес. Значителна и явна нееквивавалентност на насрещните престации, която обуславя нищожност на сделката поради противоречие с добрите нрави, е налице, когато насрещната престация практически е нулева. Съдът е приел, че само и единствено наличието на нееквивалентност на насрещните престации не е достатъчно, за да се заключи, че сделката е нищожна поради противоречие с добрите нрави. В тази връзка е приел, че е допустима известна обективна нееквивалентност – свободата на договаряне предполага преценката на равностойността на престациите да се осъществява от страните с оглед техния интерес. Макар пазарната стойност на апартамент № 6 да е 37 470 лева, съобразно договора за замяна, ответникът е доплатил на В. Д. и сумата от 50 000 лева, следователно получената от нея престация е на обща стойност 87 470 лева, а не се състои само от жилището в незавършен вид. Въззивният съд е приел, че същевременно целта, с която се сключва сделката, е ирелевантна за нейната действителност, доколкото в случая не е установено сделката да е сключена в момент, изключващ добросъвестното отношение на законния представител на другата страна по договора. В заключение е приел, че в случая не е налице значителна и явна нееквивалентност на насрещните престации, която да обуславя нищожност на договора за замяна поради противоречие с добрите нрави. В мотивите си въззивният съд е приел, че не е доказано крайният резултат на сделката да е несъвместим с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност, доколкото не е установена значителна и явна нееквивалентност на насрещните престации. От приложените решения на Окръжен съд – Русе – решение № 667/11.12.2014 година по гр.д. № 94/2014 г. и на Апелативен съд Велико Т. – решение № 109 от 29.04.2015 г. по в. гр. д. № 91/2015 г., въззивният съд е приел за установено, че В. Д. е могла да разбира и да ръководи действията си, като не е доказано спрямо нея към посочения момент да е било упражнено психическо въздействие да се разпореди със собствения си имот, тя да е била податлива на външно повлияване, т.е. да са налице пороци на волята на наследодателката на ищцата, а сама по себе си възрастта на В. Д. също не обосновава извод за нейното повлияване от М. Р. да го упълномощи и съответно той да сключи от нейно име договора за замяна.
Като неоснователен и недоказан е отхвърлен и искът по чл. 40 ЗЗД, като съдът е приел, че в случая не е доказано, че представителят е действал във вреда на представлявания, тъй като съществените условия на договора за замяна се съдържат в пълномощното, подписано от В. Д., въз основа на което М. Р. я е представлявал при изповядване на процесната сделка, т.е. не е налице несъответствие между волята на представителя и на представлявания. Въззивният съд е приел, че не е доказана значителна и явна нееквивалентност на насрещните престации и не е установено при условията на главно и пълно доказване, договорът за замяна да уврежда интересите на В. Д.. Обстоятелството, че до края на живота си наследодателката на ищцата е живяла в имота, също не е основание да се направи друг извод. Евентуалните недостатъци на апартамент № 6 са основание за ангажиране на отговорността на ответното дружество по чл. 193 от ЗЗД за недостатъци, но те не обосновават увреждане на представлявания по смисъла на чл. 40 ЗЗД. В заключение, въззивният съд е приел, че с оглед естеството на сочените пороци не се установява по категоричен начин последиците, крайният резултат на сделката да са несъвместими с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност, поради което предявените искове по чл. 26, ал. 1, пр. 3 и по чл. 40 ЗЗД, са отхвърлени като неоснователни и недоказани.
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение намира, че в случая не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Освен заявените основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, касаторката поддържа, че е налице и основанието на чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като постановеното решение е очевидно неправилно, но доколкото жалбата е подадена на 02.10.2017 г., по пощата с обратна разписка (п.кл. 29.09.2017 г.), преди влизане в сила на измененията на ГПК, обн. с ДВ, бр. 86 от 25.10.2017 г., то основание § 74 ПЗР на ЗИД на ГПК, подлежи на разглеждане по досегашния ред. В представеното от касатора изложение на основанията за допускане на касационно обжалване не се обосновава наличието на тези предпоставки. За да са налице основанията за допускане до касационно обжалване, следва въззивният съд да се е произнесъл по даден правен въпрос от естество, от което зависи изхода на спора и който да е решен в противоречие с практиката на ВКС и/или да е разрешаван противоречиво от съдилищата, както и/или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поставените материалноправни въпроси са свързани с основанията за обявяване недействителността на сделката поради накърняване на добрите нрави и действия във вреда на представлявания, по които въззивният съд се е произнесъл в съответствие с установената практика на ВКС, включително и с цитираната от жалбоподателката, както следва: решение № 119 от 22.03.2011 г. на ВКС, I г. о., по гр. д. № 485/2011 г., с което е прието, че противоречие с добрите нрави е налице, когато сделката противоречи на общо установените нравствено етични правила на морала. Съдебната практика приема, че значителната липса на еквивалентност в насрещните престации при двустранните договори може да се приеме за противоречие с добрите нрави доколкото те са опредени като граница на свободата на договаряне, предвидена в чл. 9 от ЗЗД. Свободата на договарянето пък е рамкирана и от императивните разпоредби на закона. Така при преценка действителността на двустранните възмездни договори относно това дали са накърнени добрите нрави, следва съдът да преценява действителната воля на страните, защото нормата на чл. 20 от ЗЗД го задължава при тълкуване на договорите да установява действителната обща воля на страните, формирана от всичките им уговорки, да се отчита взаимната им връзка и целта на договора. Доколкото възмездните сделки и в частност продажбата, респ. замяната на недвижими имоти е казуална сделка, то следва да се съобразява при преценката на действителността й целта, а тя най-често е свързана с удовлетворяване на допустим от закона интерес за страните. Преценката дали нееквивалентността е значителна следва да се извършва именно при съобразяване на преследваната от страните цел, т.е. удовлетворяване на значим и допустим от закона интерес. Именно съобразявайки установената съдебна практика в този аспект, въззивният съд е приел, че в конкретния случай, не е установено сделката – замяна на недвижими имоти да е сключена в момент, изключващ добросъвестното отношение на законния представител на другата страна по договора, както и че не е налице значителна и явна нееквивалентност на насрещните престации, която да обуславя нищожност на договора за замяна поради противоречие с добрите нрави.
Въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС и по поставения материалноправен въпрос, свързан с приложението на чл. 40 ЗЗД. В този смисъл е и даденото разрешение в решение № 21 от 24.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3529/2014 г., IV г. о., цитирано от касаторката в изложението по чл. 280, ал. 1 ГПК, а именно: „… по правния въпрос по приложението на чл. 40 от ЗЗД е възприето следното разрешение: Задължението на представителя да действа в интерес на упълномощителя си е принцип в института на доброволното представителство. Нарушението на този принцип влече различни правни последици, които са в зависимост от конкретните обстоятелства, обусловили неспазването му. Когато извършените от представителя действия са в рамките на учредената му представителна власт, дори и тези действия да не са в интерес, а във вреда на упълномощителя, то те запазват валидността си по отношение на добросъвестния съдоговорител. В този случай упълномощителят разполага с правото да претендира вреди от представителя, а когато представител или пълномощник съзнателно е действал против законните интереси на представлявания, той носи наказателна отговорност за злоупотреба на доверие по чл. 217, ал. 2 от НК. Нормата на чл. 40 от ЗЗД урежда хипотеза, в която третото лице, с което пълномощникът е договарял във вреда на упълномощителя, е недобросъвестно – когато представителят и лицето, с което той договаря, се споразумеят във вреда на представлявания, в който случай договорът не произвежда действие за представлявания. Хипотезата на чл. 40 от ЗЗД предпоставя осъществяването на два правопораждащи факта: договор, сключен във вреда на упълномощителя и споразумяване между пълномощника и третото лице във вреда на представлявания. Преценката дали договорът е сключен във вреда на упълномощителя се извършва при отчитане на всички обстоятелства, свързани с интереса на представлявания и мотивите на представителя да го сключи. Увреждането на интереса на представлявания може да има различни проявни форми, в т. ч. договор, сключен при неизгодни условия съобразно конкретната икономическа обстановка, или когато имуществото на упълномощителя е неоправдано обременено или когато предоставените на упълномощителя права са упражнени превратно, макар и в рамките на представителната му власт. Успоредно с увреждането, следва да е налице и второто условие – споразумяване между пълномощника и третото лице във вреда на представлявания. В чл. 40 от ЗЗД не се предполага недобросъвестност на третото лице, поради което упълномощителят, позоваващ се на тази недобросъвестност, следва да я установи. В производството по иска за прогласяване недействителност на увреждащата сделка, ищецът-упълномощител следва да установи намерението за увреждане на пълномощника и третото лице. Преценката за това намерение се извършва въз основа на всички доказателства за обстоятелствата, при които е сключен договорът с третото лице – обяснимо е представляваният да не разполага с преки доказателства за сговор между пълномощника си и третото лице, поради което наличието на сговор за увреждане може да бъде установено с косвени доказателства, които ценени в съвкупност да обуславят извод за сговаряне за увреждане. Във всички случаи обаче съвкупната преценка на доказателствата следва да създава сигурно убеждение за осъществяване на факта на увреждане на представлявания при сговаряне между пълномощника и третото лице”. Това разрешение е възприето и в решение № 361/16.11.2011 г. по гр. дело № 1077/2010 г. на IV-то г.о. на ВКС и решение № 586/1.11.2010 г. по гр. дело № 853/2009 г. на IV-то г.о. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК и е съобразено от въззивния съд в обжалваното решение по този правен въпрос.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по поставения процесуалноправен въпрос за задължението на съда да изследва и прецени всички доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност, свързан с приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК. Този въпрос се свежда до това, че съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, като преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение. Този процесуалноправен въпрос е от значение за изхода на спора, но той не е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, уеднаквена с постановени от ВКС решения по реда на чл. 290 ГПК. Така с решение № 470 от 16.01.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1318/2010 г., ІV г.о. и решение № 217 от 09.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 761/2010 г., ІV г.о. е прието, че съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени обстоятелства и върху закона. Той е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните като той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В тази връзка съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. В случая в съответствие с тази задължителна съдебна практика въззивният съд в обжалваното решение е съобразил установената практика на ВКС, че в мотивите на решението следва да обсъди всички доказателства относно правнорелевантните факти, като посочи кои намира за установени и кои за недоказани. В тази връзка въззивният съд е приел, че в конкретния случай не е установено сделката – замяна на недвижими имоти да е сключена в момент, изключващ добросъвестното отношение на законния представител на другата страна по договора, както и че не е налице значителна и явна нееквивалентност на насрещните престации, която да обуславя нищожност на договора за замяна поради противоречие с добрите нрави.
Следователно, по поставените правни въпроси от материално и процесуално естество, не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като по тях е налице установена задължителна съдебна практика, която в случая е съобразена от въззивния съд в обжалваното решение, което от своя страна изключва приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
При този изход на делото, на ответника по касация за настоящата инстанция следва да бъдат присъдени направените разноски за адвокатско възнаграждение, които не следва да бъдат редуцирани, съобразно правилото на чл. 78, ал. 5 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 174 от 25.07.2017 г., постановено по гр.д. № 101/2017 г. по описа на Великотърновския апелативен съд, по касационна жалба с вх. № 4662 от 02.10.2017 г. от Т. Д. Д. от [населено място].
ОСЪЖДА Т. Д. Д. от [населено място] да заплати на [фирма], [населено място], сумата 600 /шестстотин/ лева разноски за настоящата инстанция.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: