4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 435
гр. София, 03.07.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четиринадесети май през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т.д. N 2770 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано по касационна жалба на Община Симитли против решение № 891 от 13.04.2018г. по в.т.д. № 61 от 2018г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 5386 от 25.10.2017 г. по гр.д. № 64/2017 г. на Окръжен съд – Благоевград. С първоинстанционното решение общината – касатор е осъдена да заплати на ПК „Македония,” на основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. с чл.327, ал.1 ЗЗД, сумата от 78 453,55 лева – неизплатена продажна цена за доставени хранителни продукт, съгласно договор № 8/17.09.2011г. и издадените за периода 20.12.2011г. – 27.02.2013г. 94 броя фактури /подробно описани по номер, дата на издаване и стойност/, ведно със законната лихва върху главницата, считано от депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на главницата, както и сумата 23 945,55 лева – мораторна лихва за забава за периода 13.01.2014г. – 13.01.2017г., и 4 095,96 лева – разноски по делото.
Касаторът твърди, че на основание чл. 111, б. „в” ЗЗД, цялото претендирано от ищеца вземане за периодични плащания – главница и мораторна лихва, е погасено по давност. Намира предявения иск за недопустим, поради погасяване по давност на субективното право на иск за заявените претенции. Счита, че неправилно решаващият съд е определил сключения договор между страните като рамков договор, вместо договор за обществена поръчка, подписан на основание чл.38 ЗОП. Същевременно поддържа, че ако се приеме извода на решаващия съд, че става въпрос за рамков договор, който създава самостоятелен режим за бъдещи конкретни повтарящи се правоотношения, то подсъдността на иска за всяко отделно правоотношение е до 25 000 лева. От друга страна намира, че процесният договор № 8/17.09.2011 г. е бил несвоевременно представен от ищеца, поради което и неправилно приет от съда като доказателство по делото.
Ответникът по жалбата и ищец по исковете, ПК „Македония“, в представения отговор изразява становище за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди първостепенното решение, решаващият състав напълно е споделил правните му изводи, с които е обоснована основателността на исковите претенции за плащане на цена на доставени хранителни стоки и обезщетение за вреди от забавено изпълнение в размер на законната лихва върху дължимата главница за периода на забавата, изведени при установената по делото фактическа обстановка, като на основание чл.272 ГПК е препратил към тях.
От доказателствата по делото е установено: 1/ сключването между страните на договор за възлагане на малка обществена поръчка с обект доставки на стоки, по силата на който ищцовото дружество продава на ответника хранителни стоки по направени седмични заявки за нуждите на социалния патронаж и детските заведения на територията на община Симитли при единични цени, съгласно офертата на продавача, както и 2/ доставката на стоките, за които са издадени процесните двустранно подписани и осчетоводени фактури на обща стойност 78 453,55 лева. Всичките 94 броя фактури, издадени в периода 20.12.2011г. – 27.02.2013г., са подписани и осчетоводени и от двете страни, и не са оспорени от ответника, като вземанията са потвърдени от страна на двете детски заведения – получатели на стоките. Решаващият състав е намерил за неоснователно възражението за нередовност на исковата молба, поради липса на приложен към исковата молба договор. Аргументирано е, че от страна на ищеца са изложени в исковата молба правопораждащите факти, като ясно и непротиворечиво е формулирано и искането към съда, поради което е налице редовна искова молба, а с оглед изложените обстоятелства осъдителните претенции на основание чл.327, ал.1 ТЗ и чл.86 ЗЗД са допустими. Съдът е намерил за неоснователно и възражението за допуснато процесуално нарушение при приемането като доказателство на представения с допълнителната искова молба договор № 8/17.09.2011г., тъй като в тежест на ищеца е доказването на неговото сключване, а преклузията за представянето му като доказателство по делото настъпва едва след доклада на първоинстанционния съд по реда на чл.146 ГПК, респ. разпределението на доказателствената тежест и указването на страните за кои факти не сочат доказателства.
Решаващият съдебен състав е намерил, че възраженията на общината за погасяването на процесните вземания като периодични с кратка 3-годишна давност по чл.111, б „в” ЗЗД са неоснователни. Аргументирал се е с търговското правоотношение между страните, възникнало по силата на сключения между тях договор № 8/17.09.2011 г., имащ характера на рамково споразумение, регламентиращо правната рамка на бъдещите правоотношения – основните права и задължения на страните при всяка една подадена в срока на действие на договора отделна заявка за доставка на стоки от страна на купувача и извършването й от страна на продавача. Пояснил е, че само въз основа на договора не може да възникне задължение на продавача за продажба на хранителни стоки, тъй като асортимента, количеството и периода на доставката се определят от купувача с подаването на заявката, а цената се изчислява в зависимост от конкретните стоки и тяхното количество. Предвид изложеното, въззивният съд е достигнал до извода, че процесните вземания за продажна цена не са периодични, тъй като произтичат от рамков договор и сключени въз основа на него множество договори за продажба на хранителни стоки, обективирани в процесните фактури. Пояснил е, че за да се квалифицират като периодични, вземанията следва да са еднородни и повтарящи се, произтичащи от единен правопораждащ факт, като размерите им могат да са изначално определени или определяеми, а падежите да настъпват пред определени интервали от време, без да е нужно да са еднакви /ТР № 3/18.05.2013г., т. д. № 2/2011г. на ОСГТК на ВКС/. В настоящата хипотеза отделните вземания за цена не произтичат от единен правопораждащ факт, а от множество сделки за доставки на конкретни видове и количества хранителни продукти, сключени при действието на рамковия договор № 8/17.09.2011 г. Обстоятелството, че в договора е предвидено месечно плащане на дължимите суми /чл. 3 и чл. 5/, не променя извода на съда, че вземанията не са периодични по своя характер. Рамковото споразумение регламентира, че всяка отделна доставка се прави на база седмична заявка от страна купувача, като цената се изчислява с оглед извършените доставки за месеца, а плащането се дължи след издаването на фактура. При свобода на договарянето страните са постигнали съгласие за няколко отделни доставки да се издава една фактура, която да се плаща в 45-дневен срок, което не означава, че вземанията за цена възникват само и единствено на основание договор № 8/17.09.2011 г. Без подаването на заявка /за която няма форма за действителност/ и без конкретна доставка на заявените стоки, не може да се приеме, че е възникнало задължение за купувача за плащане на цена. Видът на един договор се определя от неговия предмет, правата и задълженията на страните, а не от процедурата по сключването му, поради което е приел за неоснователно позоваването на чл.38 ЗОП. Същевременно, нито в производството пред ОС -Благоевград, нито във въззивното производство са представени доказателства за плащане, поради което съставът на Апелативен съд – София е намерил исковете за основателни. Счел е за неоснователно възражението на ответника за изтекла погасителна давност, тъй като давностният срок за главниците е 5-годишен, съгласно чл.110 ЗЗД, и не е изтекъл към момента на предявяване на исковете. По отношение на претенциите за лихви погасителната давност е 3-години, но ищецът е претендирал само непогасени вземания за мораторни лихви за 3-годишен период, преди подаване на исковата молба.
В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се позовава на чл. 280, ал. 2, предл.последно ГПК – „очевидна неправилност” на атакувания съдебен акт.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая, въззивното решение не е постановено, нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Наличието на множество продажни правоотношения, всяко от които с цена на иска под 25 000 лева, не води до вероятна недопустимост на решението, с оглед разпоредбата на чл. 270, ал. 4 ГПК.
Независимо от изхода на делото, на ответника по касацията не могат да бъдат присъдени направените от него за настоящото производство разноски, тъй като той не е сезирал съда с искане за това.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 891 от 13.04.2018г. по в.т.д. № 61 от 2018г. по описа на Апелативен съд – София.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.