О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№435
С. 04.12.2014 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти септември, две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията П. гр. дело № 4062/2014г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. В. Т. и П. Т. Т.,гр.С., чрез пълномощниците им адвокат К. и адвокат Т. срещу въззивно решение №1536/05.03.2014г. по гр. дело № 4150/2006г. на Софийски градски съд. В приложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК са изложени твърдения за наличие основанията на чл.280,ал.1,т.1,т.2 и т.3 ГПК за допускане касационно обжалване на решението. Поставят се следните въпроси : 1.Променените размери и конструкция на сградите, собствеността, върху които се възстановява по ЗВСОНИ, означават ли, че същите не съществуват във вида, в който са отчуждени; 2.Подлежи ли на доказване от ищеца по иска с правно основание чл.108 ЗС обстоятелството, че имотът, който се владее от ответниците, позоваващи се на реституция по ЗВСОНИ, не съществува във вида, в който е отчужден. Следва ли да се доказват съобразно ТР№1/1995г.,ОСГК, ВКС релевантните факти, които изключват възможността промяната на обекта да представлява само промяна в площта, застроения обем, конструкцията или предназначението, а е налице погиване на старата вещ и възникване на нова, изцяло или частично; 3.Каква е правната стойност на констативния нотариален акт за собственост и на административното производство и събраните в него доказателства по проверка на условията за възстановяване на собствеността, завършващо със заповед за отписване от актовите книги за държавна собственост; 4.Подлежи ли на доказване от ищеца по ревандикационния иск обстоятелството, че имотът е бил държавна собственост, след като А. е оспорен от него и той установява правата си с договор за продажба от общината; 5.Възстановяват ли общините правото си на собственост върху старите общински имоти, които са владени от държавата в периода 1947г. – 1991г. като обект на т.нар. единна общонародна собственост и към 1991г. не са отчуждени в полза на трети лица. Прилагат се съдебни решения.
Ответникът по касация [фирма], [населено място], чрез процесуалните представители адвокат М. и адвокат П., оспорват касационната жалба в становище по чл.287,ал.1 ГПК. Сочат, че не са налице основанията на чл.280,ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване на решението поради липса на формулирани релевантни за делото правни въпроси.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е отменено решение по гр.д.№5210/2002г. на Софийския районен съд в частта, с която са отхвърлени предявените от [фирма] срещу Л. В. Т. и П. Т. Т. искове по чл.108 ЗС за предаване владението на подробно описани недвижими имоти – поземлен имот с площ 2000 кв.м., ведно с изградени в него сгради, както и искове по чл.59 ЗЗД за сумата от общо 2000 лева. Постановено е друго решение, с което е признато за установено по отношение на Л. Т. и П. Т., че [фирма] е собственик на основание чл.17а З./отм./ на недвижим поземлен имот с площ от 2000 кв.м., находящ се в [населено място], [улица], пл.№13,кв.5 по плана на С., м.Н. Х. Д., ведно с изградените в имота сграда с площ 126 кв.м., означена като сграда №4 на скицата на вещите лица /лист 493/, триетажна централна сграда с площ 598 кв.м., означена като сграда №2, двуетажно машинно отделение с площ 748 кв.м., означено като сграда №3, едноетажна административна сграда с площ 117 кв.м., означена като сграда №1 и ответниците са осъдени да предадат на ищеца владението на посочените имоти.На основание чл.431,ал.2 ГПК /отм./ е отменен нотариален акт №44/1998г. на І нотариус при СРС. На основание чл.59 ЗЗД ответниците са осъдени да заплатят на ищеца по 714 лева обезщетение за неоснователното ползване на имотите за период 01.01.1997г. – 21.12.2001г. В останалата част, с която са отхвърлени предявените от [фирма] срещу Л. Т. и П. Т. искове по чл.108 ЗС /за сгради №5 и №6/ първоинстанционното решение е оставено в сила.
В. съд е приел за установено от А. №5240/1970г., че процесният имот е отразен като държавен с отреждане за ХЗ”А. И.”, съгласно заповед от 1986г. През 1989г. заводът е станал поделение на ДФ „Клинична техника”. През 1991г. е образувана ДФ”Мраз” на основата на бивши поделения, измежду които и ХЗ”А. И.”, като поема активите и пасивите по баланса към 31.12.1990г. През 1991г. е регистрирано [фирма]. Налице е преобразуване на ДФ”Мраз” в [фирма] и съгласно чл.17а З. /отм./ имуществото, предоставено за стопанисване или управление на държавното предприятие се предоставя в собственост на тези дружества с акта на преобразуване, освен акт с него не е предвидено друго. След анализ на писмените доказателства и счетоводна експертиза съдът е приел, че процесните сгради и терен са предоставени в собственост на [фирма] към момента на преобразуване на държавната фирма. Съгласно акт за завземане на недвижим имот като държавен по реда на ЗОЕГПНС от [фирма] са одържавени на 04.08.1949г. 1 фабрична сграда на два етажа и 6бр. паянтови с по един етаж със застроена площ от 1100 кв.м. Със заповеди от 1993г. на кмета на СО са отписани от актовите книги за държавни и общински недвижими имоти и е наредено да се предаде на акционерите на [фирма] /каквито твърдят да са ответниците/ владението на триетажна фабрична сграда, двуетажна фабрична сграда и административна сграда на един етаж от три стаи, построени в общинско място на [улица]. С договори от 1999г. и 2001г. СО е прехвърлила на ответниците собствеността върху имот, пл.№13, кв.5, в.”Х. Д. – М.” с площ 1935 кв.м.фабрична сграда.
За да настъпи ефектът на реституцията по чл.1,ал.1 ЗВСОНИ,то към влизане в сила на закона имотите трябва да се намират в собственост на държавата, общините, обществени организации или на техни фирми, респ.Е. по чл.61 ТЗ и да съществуват реално до размерите, в които са отчуждени. Основният спор по делото е съсредоточен върху това, дали отчужденият имот съществува реално до размерите, в които е бил отчужден. В. съд е анализирал събраните по делото писмени и гласни доказателства, вкл. данните от отчуждителната преписка, кадастралните планове от 1940г. – 2013г., писмо на Г.-С. и приложените кадастрални емисии и заключението на тройната техническа експертиза и е проследил извършеното след одържавяването строителство в имота. Достигнал е до извод, че всички паянтови сгради, съществували преди одържавяването, са били разрушени и на тяхно място са били построени нови сгради, които впоследствие също са променяни – пристроявани и надстроявани. На мястото на сграда №1 е била изградена до 1969г. нова сграда с по-големи размери от тези през 1940г. Фабричната сграда №2 е променила обема и очертанията си през периода 1969г.-1990г. като е отразена вече като триетажна. Машинното отделение – сграда №3 също е променило съществено обема и контурите си /обединена е масивна и паянтова фабрика като към 1969г. сградата е вече изцяло масивна и новата площ е надстроена с един етаж/. Паянтовата работилница №4 е с променена конструкция – масивна, разширена е от юг и е с нова етажност. Работилниците /№5 и №6/, както и част от сграда №4 са били разрушени към 1990г. Сградите, заварени в имота към 1992г., не са съществували в размерите и вида, в които са отчуждени. Налице са нови масивни сгради с променени размери и нова конструкция, т.е. това са нови субстанционално променени недвижими имоти, неидентични с одържавените. При това положение не е настъпила реституция върху процесните сгради по силата на ЗВСОНИ в лицето на ответниците в качеството им на наследници на акционерите на [фирма]. Възражението им за придобивна давност е неоснователно, тъй като до завеждане на иска не е изтекъл предвиденият в разпоредбата на чл.79 ЗС десетгодишен срок. Претенцията на дружеството е основателна и за поземления имот.Имотът е бил собственост на държавата и заведен като актив на ХЗ”А. И.”.Той е бил предоставен заедно с постройките върху него за стопанисване на държавното предприятие и впоследствие е влязъл в капитала на търговското дружество.Не е установено по делото Столична община да е придобила правото на собственост върху него по някой от предвидените в закона начини. При това положение тя не е могла да прехвърли право на собственост върху имота на ответниците.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл.280,ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР№1/2010 по т.д.№1/2009г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл.284,ал.1,т.3 ГПК.Той следва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение. Правният въпрос трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства.Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Посоченият от касатора правен въпрос, определя рамките, в които следва да се извърши селекцията по реда на чл.288 ГПК. К. съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства. В разглеждания случай посоченото в първа точка на изложението касае съществото на спора и конкретните фактически и правни изводи на въззивния съд, изградени на конкретно установените по делото обстоятелства и не може да послужи като правен въпрос, който да предпостави допускане касационно обжалване на решението. В. съд е съобразил указанията, дадени с ТР№1/1995г., ОСГК, ВКС при преценката дали към влизане в сила на реституционния закон одържавените сгради съществуват реално до размерите, в които са били одържавени. Той е приел, че съобразно установеното от доказателствата имотите не съществуват във вида и размера, в който са били отчуждени, т.е. те не са заварените при отчуждаването,но с допълнителни надстройки и пристройки или пък с променено предназначение, а са нови обекти на собственост – масивни сгради с променени размери, етажност и нова конструкция – нови субстанционно променени недвижими имоти. При това положение не могат да бъдат преценени като относими приложените от касаторите съдебни решения на ВКС -№100/2011г., №370/2010г., №345/2011г. Те касаят различни фактически обстановки, хипотези на извършени преустройства в одържавени имоти, съдържат конкретна преценка дали имотите съществуват в обема, в който са одържавени или не, както и изводи за присъединяване на новопостроеното по реда на чл.97 ЗС към възстановената част, поради невъзможност за отделянето му. В тази част изложението съдържа и множество касационни оплаквания по смисъла на чл.281,т.3 ГПК. Те касаят обосноваността на съдебния акт и не могат да послужат пряко като основание за допускане касационно обжалване на решението. Необосноваността не е самостоятелно основание по чл.280,ал.1 ГПК, а е основание по чл.281,т.3 ГПК за касиране на вече допуснато в процедурата по предварителна селекция на жалбите по реда на чл.288 ГПК до касационно обжалване въззивно решение.
Поставеният в точка втора въпрос, касаещ разпределянето на доказателствената тежест в процеса не е релевантен за изхода на спора. Това е така, защото въззивният съд не е приел, че ответниците не са изпълнили неправилно възложена им в процеса доказателствена тежест, а че е установено от събрания доказателствен материал, в т.ч. експертизи и писмени доказателства, че отчуждените сгради реално не съществуват до размера в който са отчуждени. Решаващите изводи не са свързани с неизпълнена доказателствена тежест в процеса. Прието е за установено, че не са налице предпоставките за реституция. В тази връзка посоченото от касаторите следва ли да се доказват факти, които изключват възможността промяната на обекта да представлява само промяна в площта и обема, а да се установят погиване на старата вещ и възникване на нова, не може да обуслови допускане касационно обжалване на решението. В. съд не е приел, че не следва да се доказват твърденията, че отчужденият имот не съществува, а че е доказано по делото, че той не съществува във вида и размера към отчуждаването. При изследване конкуренцията на права на ищеца и ответниците, въззивният съд е приел, че ищецът е доказал правото си на собственост, основано на правоприемство от държавата чрез преобразуване и приватизация на държавно дружество и че в полза на ответниците не е възникнала реституция върху сградите, която би изключила правата на ищеца.
Третият въпрос относно правната стойност на констативния нотариален акт за собственост и на административното производство и събраните в него доказателства, също не може да обуслови допускане касационно обжалване на решението. Това е така, защото приетото от въззивния съд е в съответствие с ТР№ 11/2012г., ОСГК, ВКС. Според последното нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл.587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл.179,ал.1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост. При оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта на доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл.193 ГПК. В конкретния случай въззивният съд във връзка с въведените по делото твърдения и оспорвания на страните е извършил преценка за наличието на вписаното в издадения в полза на ответниците констативен нотариален акт основание на правото на собственост – реституция. В съответствие с установената съдебна практика е приел, че реституцията в разглежданата хипотеза на ЗВСОНИ настъпва ex lege – при наличие на законовите предпоставки. О. на имота от актовите книги за държавна и общинска собственост няма самостоятелно доказателствено значение при преценката дали са настъпили тези предпоставки. Заповедта на кмета за деактуване на имота няма конститутивно за реституцията действие и не е предпоставка за настъпването и, а оттук тази заповед не обвързва ищеца в качеството му на правоприемник на държавата.
Последните два въпроса също не могат да обусловят допускане касационно обжалване на решението. Това е така, защото въззивният съд не е приел, че активната материалноправна легитимация по заявения иск по чл.108 ЗС не подлежи на доказване, а че ищецът е доказал правото си на собственост, произтичащо от преобразуване и приватизация на държавно предприятие, в чийто капитал е бил включен процесният имот. Съдът е приел, че теренът е бил държавна собственост с оглед А. от 1970г. и посоченото в него основание, като впоследствие е предоставен за стопанисване и управление на държавното предприятие. Приел е, че не е доказано общината да е придобила правото на собственост по някой от посочените от закона начини. Ето защо не е налице противоречие с приложените от касаторите решения №269/2012г. по гр.д.№643/643/2011г. и № 321/2011г. по гр.д.№1167/2010г. Относно петия въпрос следва да се има предвид и това, че не представлява правен въпрос, съгласно ТР№1/2009г., ОСГТК, по който да се е произнесъл въззивният съд, който да е бил предмет на спора пред него и да е бил включен в решаващите му изводи. Възражението на ответника по иска за това, че теренът е имал характер на реституирана в полза на общината собственост към момента на сключения с последната договор за покупко-продажба не въведено в предмета на спора и по него въззивният съд не се е произнесъл. Ето защо така поставеният от касатора въпрос като неотносим не може обуслови допускане касационно обжалване на въззивното решение на посоченото основание на чл.280,ал.1,т.3 ГПК.
С оглед изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.
Въпреки изхода на производството по чл.288 ГПК на ответниците по касация не следва да се присъждат разноски поради липса на искане и данни за това, че такива са направени.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №1536/05.03.2014г. по гр. дело № 4150/2006г. на Софийски градски съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: