О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 435
София, 05.07.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на седми юни две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д. №1000/2017г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу решение №2480 от 27.12.2016г., постановено по в.т.д.№4777/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, ТО, 13 с-в, с което е потвърдено решение №1222/14.07.2016г. по т.д.№6765/2015г. по описа на Софийски градски съд, VІ-18 с-в.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно като постановено при допуснато нарушение на закона, тълкувателната практика на ВКС и процесуалните норми. Сочи се, че въззивният състав не е дал отговор на оплакванията на банката във въззивната жалба, както и че не е обсъдил в пълнота събраните по делото доказателства. Излагат се съображения в подкрепа на основателността на исковата претенция по чл.135 ЗЗД като се акцентира върху обстоятелството, че атакуваната сделка е симулативна с оглед предвиденото в нея разсрочено плащане на цената, което не е извършено и до настоящия момент. Претендира се отмяна на въззивното решение, уважаване изцяло на предявения иск и присъждане на разноски в полза за всички съдебни инстанции.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК за допускане на касация. В изложението се твърди, че съдът не е разгледал хипотезата на затрудняване на кредитора от увреждащата сделка, предмет на иска по чл.135 ЗЗД, което е в противоречие с решение №2271-1978-І-ГО, както и че в противоречие с решение №218/10.11.2013г. по гр.д. №1778/2013г. на ВКС, ІІІ-то г.о, въззивният съд неправилно не е приел наличието на сговор за увреждане между ответниците. Относно твърдението, че съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, касаторът е формулирал следните въпроси:
1.” Налице ли е знание за увреждане на приобретателя на недвижим имот, когато същият знае, че придобива ипотекиран имот, служещ като обезпечение по договор за кредит?”
2. ”Налице ли е симулативна сделка (сговор за увреждане), при която фиктивно се уговаря, че продажната цена ще бъде отсрочена и разсрочена, впоследствие купувачът не заплаща никаква част от цената (две години след падежа на последната вноска), а продавачът не си търси парите?”
3. ”Налице ли е знание за увреждане у приобретателя, когато продавачът му заявява, че не иска да му бъде плащано, защото сумите ще бъдат усвоени от кредитора, а продавачът не иска това?”
4. „Налице ли е увреждане на кредитора, когато се прехвърля имот, ипотекиран в полза на кредитора като този имот е единственото имущество на длъжника и съгласно сключения между страните договор, длъжникът се е задължил да не го прехвърля?”
5. „Кои действия на длъжника представляват затрудняване на кредитора да събере вземането си без да е налице обедняване на длъжника?”
6. „Само забранените от закона сделки ли, сключени от длъжника, представляват увреждане на кредитора?”
В срока по чл.287 ал.1 ГПК са депозирани писмени отговори на касационната жалба от ответниците [фирма] – [населено място], и [фирма] –гр.София.
В отговора на [фирма] се поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване, тъй като в становището на касатора по т.1 от изложението липсват поставени въпроси, а по отношение на изведените въпроси от т.2.1. до т.2.6 – липсва обосновка, че същите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Същевременно в отговора се твърди, че касационната жалба е неоснователна и се претендират разноски за касационната инстанция.
В отговора на касационната жалба на [фирма] се излагат съображения в подкрепа на твърдението на ответното дружество, че формулираните от касатора въпроси не покриват едновременно общия и допълнителния селективни критерии по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Претендира се недопускане на касация, евентуално (при допускане на касационно обжалване) потвърждаване на въззивното решение и присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, ТК, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280 ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното въззивно решение съставът на Софийски апелативен съд е потвърдил решение №1222/14.07.2016г. по т.д.№6765/2015г. на СГС, VІ-18 с-в, с което е отхвърлен предявения от [фирма] против [фирма] и [фирма] иск с правно основание чл.135 ЗЗД за признаване на установено и обявяване на недействителна като увреждаща кредитора продажбата на магазин и на помещение за кафе, извършена с нот.акт №14, т.1, рег.№300, дело №12/17.01.2014г. на нотариус С. Т..
В обжалваното решение е прието за безспорно между страните, че на 13.06.2005год. между [фирма] и А. Ч., действащ като [фирма] е сключен договор за банков кредит, по силата на който банката е предоставила на кредитополучателя кредит в размер на сумата от 71 000 евро за закупуване на недвижимите имоти, посочени в чл.1 от договора, именно: магазин № 12 на партерния етаж от новопостроената шестетажна жилищна сграда, находяща се в [населено място], ул.“‘К.“ №1, със застроена площ от 66,93 кв.м., състоящ се от търговска зала, склад и сервизни помещения, както и помещение за кафе № 13 със застроена площ от 55,23 кв.м., за срок от 120 месеца като в чл.7, ал.1 от договора е уговорено, че за обезпечение на всички вземания в полза на банката се учредява договорна ипотека върху двата имота. С подписани допълнително 6 анекса към договора за банков кредит между [фирма] и [фирма] и [фирма] като съдлъжник, са извършени промени в договора, свързани с предоставяне на длъжниците на облекчени условия за погасяване на кредита.
Въззивният съд е приел за установено, че на 17.01.2014г. с нотариален акт №14, т.1, рег.№300, дело №12/17.01.2014г. на нотариус С. Т., първият ответник [фирма] е прехвърлил на втория ответник [фирма] собствеността на недвижимите имоти, посочени по-горе, върху които е учредената ипотека при договорена продажна цена в размер на 220 000лв., платима на 11 равни месечни вноски от по 20 000 лв. всяка, до 17-то число на текущия месец като първото плащане е дължимо на 17.02.2014.
Въз основа на представените по делото удостоверения от частен съдебен изпълнител М., на приложената искова молба на [фирма] по чл.422 ал.1 ГПК и на заключението на вещото лице М. по извършевана счетоводна експертиза съдът е приел, че към 20.05.2016г. са налице задължения на длъжниците по договора за кредит в общ размер на 48 190.26 евро. Съдът е отразил, че не са установени извършени и осчетоводени плащания за погасяване на задълженията по кредита след датата на нотариалния акт за покупко-продажба на процесиите имоти – 17.01.2014г. Посочил е, че едноличният търговец А. Ч. е водил разговори с [фирма] плащанията по договора за продажба от 17.01.2014г. да бъдат изместени във времето след деблокиране на банковите сметки на търговеца.
От правна страна въззивният съд е посочил, че кумулативните предпоставки за уважаване на иска по чл.135 от ЗЗД са наличие на действително вземане в полза на кредитора, възникнало преди действието, чието обявяване за недействително се иска; извършване на увреждащо кредитора действие и ако то е възмездно – знание за увреждане от лицето, с което длъжникът е договарял. Според съда знанието следва да е налице към момента на сключване на сделката, като същото подлежи на установяване от кредитора с всички допустими доказателствени средства и може да бъде изведено въз основа на поредица от установени факти, които в своята взаимна връзка косвено водят до несъмнен извод за наличието му.
Посочвайки, че в настоящия случай не е налице презумпцията за знание на третото лице [фирма], което с оглед възмездността на сделката не е от кръга на лицата по чл.135, ал.2 от ЗЗД, въззивният състав е посочил, че фактът, че ответното дружество [фирма] е знаело за наличието на договор за кредит и за вписана за обезпечението му ипотека не води до извода, че е налице знание за възпрепятстване или осуетяване на възможността на банката да се удовлетвори от имотите. Според съда, обстоятелството, че впоследствие ипотеката не е подновена и е заличена, е последващ факт, който не е бил обективно предвидим към момента на сключване на сделката, тъй като отчуждаването на ипотекираната вещ не е пречка за подновяване на вписването на ипотеката за нов десетгодишен срок. Въззивният състав не е приел като факт, удостоверяващ знание за увреждане на кредитора, договореното с атакуваната сделка разсрочено плащане, тъй като начинът на издължаване на продажната цена и разсрочването на вземането според съда е резултат от законово прогласена договорна свобода, която не възпрепятства кредитора да се удоволетвори от стойността на имота.
В обжалваното решение е обоснован извода, че липсата на извършено реално плащане на вноските на продажната цена е обстоятелство по изпълнение на вече сключената сделка, следващ обективно момента на сключването, който факт изключва възможността да се приеме за наличен субективния елемент по чл.135 ЗЗД – наличие на знание у третото лице [фирма] за увреждане на [фирма] към момента на сключване на договора за продажба на 17.01.2014год. Съдът не е приел също, че плащането на продажната цена е извършено с цел увреждане на кредитора [фирма] с оглед непостъпването на суми по запорирани сметки на продавача (11 месеца след сключване на атакуваната сделка, при дължима по договора запродажба последна вноска на 17.12.2014г.) като е посочил, че това обстоятелство отново е свързано с изпълнението на договора за продажба. В заключение въззивният състав е приел, че не са налице кумулативните предпоставки на чл.135 ЗЗД, поради което предявеният на това основание иск е неоснователен.
Настоящият състав намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Според задължителните указания, дадени в Тълк. решение № 1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, посочването на значимия за изхода на делото правен въпрос по чл.280 ал.1 ГПК е задължение на касатора. В производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд може само да уточни и квалифицира правния въпрос, когато той е поставен неясно, но няма правомощия да го извежда служебно от твърденията на касатора и от съдържащите се в жалбата и в изложението по чл.284, ал.3 т.1 ГПК факти и обстоятелства.
В т.1 от изложението към касационната жалба касаторът поддържа, че въззивният съд не е разгледал хипотезата на затрудняване на кредитора от увреждащата го сделка, което е в противоречие с решение №2271-1978-І-ГО, както и че в противоречие с решение №218/10.11.2013г. по гр.д.№1778/2013г. на ВКС, ІІІ-то г.о., въззивният състав неправилно не е приел наличието на сговор за увреждане между ответниците. Твърденията за несъответствие на обжалваното решение с практиката на ВКС не представляват въпроси, което прави невъзможна както преценката за наличието на общото основание по чл.280 ал.1 ГПК, така и преценката за наличие на поддържаната от касатора допълнителна предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касация.
Не могат да обоснован допускане на касационно обжалване и шестте въпроса, формулирани от касатора в т.2 от изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК. По отношение на тях се поддържа допълнителния селективен критерии по чл.280 ал.1 т.3 ГПК без да са изложени каквито и да е аргументи защо касаторът счита, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото (така, както е необходимо съобразно разясненията в т.4 от ТР №1/2010г. на ВКС, ОСГТК), което е достатъчно основание за недопускане на касация. Независимо от горното следва да се отбележи че въпросът: ” Налице ли е знание за увреждане на приобретателя на недвижим имот, когато същият знае, че придобива ипотекиран имот, служещ като обезпечение по договор за кредит?” не е от значение за точното прилагане на закона, тъй като в практиката няма спор, че придобиването на ипотекиран имот само по себе си не е достатъчно основание да се приеме знание за увреждане у приобретателя по см. на чл.135 ал.1 изр.2 ГПК. Въпросът: ”Налице ли е симулативна сделка (сговор за увреждане), при която фиктивно се уговаря, че продажната цена ще бъде отсрочена и разсрочена, впоследствие купувачът не заплаща никаква част от цената (две години след падежа на последната вноска), а продавачът не си търси парите?” не е значим за конкретния спор, тъй като исковата претенция не е за установяване на привидност на сделката по см. на чл.17 ЗЗД. Въпросът: ”Налице ли е знание за увреждане у приобретателя, когато продавачът му заявява, че не иска да му бъде плащано, защото сумите ще бъдат усвоени от кредитора, а продавачът не иска това?” не е относим по см. на чл.280 ал.1 ГПК, защото същият касае изпълнението на договора, а не знанието за увреждане към датата на неговото сключване, което е релевантното за спора по чл.135 ал.1 ЗЗД обстоятелство според въззивния съд. Въпросът: „Налице ли е увреждане на кредитора, когато се прехвърля имот, ипотекиран в полза на кредитора като този имот е единственото имущество на длъжника и съгласно сключения между страните договор, длъжникът се е задължил да не го прехвърля?” сам по себе си не е обусловил решаващите изводи на съда, който е приел, че сделката уврежда интересите на кредитора, но липсват доказателства за знание за увреждане у приобретателя по възмездната сделка. На последно място въпросите: „Кои действия на длъжника представляват затрудняване на кредитора да събере вземането си без да е налице обедняване на длъжника?”и „Само забранените от закона сделки ли, сключени от длъжника, представляват увреждане на кредитора?” нямат характеристиката на въпроси по см. на чл.280 ал.1 ГПК доколкото същите са зададени общотеоретично и като такива не са обусловили решаващата воля на съда по конкретното дело.
На основание чл.78 ал.3 ГПК касаторът [фирма] следва да бъде осъден да заплати на всеки от ответниците [фирма] и [фирма] по 5 000 лв. – разноски за адвокатска защита за изготвяне на отговорите на касационната жалба. С оглед недопускането на касация и липсата на последващо производство пред ВКС по реда на чл.290 ал.1 ГПК, не следва да се присъжда в полза на [фирма] пълния размер на уговореното възнаграждение, което видно от договора за правна защита и съдействие от 1.04.2017г. (за разлика от договора на [фирма] от 3.04.2017г.), включва възнаграждение не само за изготвянето на отговор на касационната жалба, но отделно и за процесуално представителство пред касационната инстанция.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2480 от 27.12.2016г., постановено по в.т.д.№4777/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, ТО, 13 с-в.
ОСЪЖДА [фирма] – ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица] да заплати на А. Н. Ч., действащ като [фирма] – ЕИК[ЕИК] от [населено място],[жк]бл.418 вх.Г ет.3 ап.74 сумата 5 000лв. /пет хиляди лева/ – разноски за касационната инстанция.
ОСЪЖДА [фирма] ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица] да заплати на [фирма] – ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица] сумата 5 000лв. /пет хиляди лева/ – разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: