2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 435
София, 08.07. 2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 930/2016 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 7934 от 19.11.2015 г. по в. гр. д. № 6354/2014 г. на Софийския градски съд, след частична отмяна на решение от 20.02.2014 г. по гр. д. № 15619/2012 г. на Софийския районен съд, е уважен предявеният иск по чл. 108 ЗС – ответниците С. Л. Б. и Х. Д. Б. са осъдени да предадат на ищцата Т. Х. Т.-А. владението върху 2,87% идеални части от североизточната част от тераса, защрихована в червено между букви А-Б-В-Г-А на скицата към съдебното решение, която е разположена на 11 последен терасовиден етаж /12-то вертикално ниво/ в сграда, находяща се в [населено място],[жк], [улица], № 63, [жилищен адрес].
Касационна жалба е подадена от ответниците С. и Х. Б., които са изложили оплаквания за неправилност на въззивното решение в посочената част по иска с правно основание чл. 108 ЗС поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост.
Ответницата Т. Х. Т.-А. оспорва жалбата. Счита, че тя е недопустима, тъй като цената на иска е под 5 000 лв.
Касационната жалба е допустима – подадена е в срок, при действието на изменената редакция на чл. 280, ал. 2 ГПК с ДВ, бр. 50/2015 г., според която въззивните решения по вещни искове подлежат на касационно обжалване независимо от цената на иска.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Страните по делото са собственици на апартаменти в сграда в режим на етажна собственост. Спори се дали процесната североизточна част от тераса представлява обща част на сградата или е част от апартамента на ответниците. По делото е установено, че при закупуването му през 2002 г. апартаментът на ответниците е бил с площ от 66,83 кв. м., а през 2010 г. те са се снабдили с констативен нотариален акт, с който са признати за собственици на жилище с площ от 102,99 кв. м., като нарастването на площта се дължи на приобщаването на двете тераси – откъм южната част и от североизточната част.
За да уважи предявения ревандикационен иск, въззивният съд приел, че спорната тераса е обща част на сградата, тъй като под нея е разположен апартамент, тя служи за негов покрив и не може да бъде индивидуална собственост. Ищцата е собственик на апартамент в същата сграда, към който принадлежат идеални части от общите части, включително и от спорната тераса, затова тя може да иска предаване на владението върху тези идеални части с иска по чл. 108 ЗС.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са поставили на първо място въпрос, уточнени от състава на ВКС съобразно приетото в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГК на ВКС, така: откритата тераса, която служи за покрив на самостоятелен обект в сграда в режим на етажна собственост, представлява ли обща част на сградата, или е собственост на прилежащия към терасата апартамент. Считат, че касационно обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК поради противоречие с ТР № 34 от 15.08.1983 г. по гр. д. № 11/1983 г. на ОСГК на ВС и решение № 1700 от 14.12.2000 г. по гр. д. № 733/2000 г. на ВКС, ІV-то г. о. Считат, че в настоящия случай спорната площ не представлява покрив по смисъла на тълкувателното решение, а е прилежаща тераса към тяхното жилище.
Поддържаното противоречие не е налице. Тълкувателното решение разглежда статута на подпокривното пространство на сгради, притежавани в режим на етажна собственост, докато предмет на настоящото дело е открита тераса, служеща за покрив на апартамент в такава сграда. Тълкувателното решение има за предмет сгради със скатен покрив, при които се образува подпокривно пространство, докато в настоящия случай спорната площ има характеристиките на плосък покрив по отношение на апартамента под нея. Разликата в предмета на двете дела води до неприложимост на ТР № 34/1983 г. към правния спор по настоящото дело. Същото се отнася и за решение № 1700 от 14.12.2000 г. по гр. д. № 733/2000 г. на ВКС, което също е посветено на подпокривното пространство като обща част на сградата.
Вторият въпрос е: специалните правни норми на ЗПИНМ /отм./, ППЗПИНМ /отм./, Наредба за определяне цената на жилища, магазини и други обекти от 18.02.1961 г., Българският държавен стандарт 163-50 на Върховния комитет по стандартизация от 01.09.1951 г., дерогират ли общите разпоредби на ЗС и ЗЗД. Въпросът се поставя във връзка с виждането на жалбоподателите, че след като в посочената наредба лоджиите и балконите, които са извън очертанието на жилището, не се включват в обема му, но тяхната стойност се прибавя към стойността на жилището, то са налице специални правила, които изключват прилагането на общите правила на ЗЗД и ЗС. По този въпрос се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК поради противоречие на въззивното решение с решение № 105 от 15.05.2000 г. по гр. д. № 1159/1999 г. на ВКС, ІV-то г. о.
Твърдяното противоречие не е налице. Посоченото от жалбоподателите решение на ВКС разглежда особеностите на продажби на държавни жилища по реда на чл. 55г ЗПИНМ /отм./ и пар. 149 ППЗПИНМ /отм./, но само от гледна точка на възможните купувачи на такива жилища, фактическият състав на продажбата и моментът, в който настъпва нейният вещен прехвърлителен ефект. В това решение не се поставя въпросът, който е от значение за настоящото дело – дали открита тераса, която не е включена в обема на жилището, но е част от неговата продажна цена, а същевременно е и покрив на жилището под нея, представлява обща част на сградата. Изводът на ВКС в посоченото решение, че разпоредбите на чл. 55г ЗПИНМ /отм./ и пар. 149 ППЗПИНМ /отм./, са специални и дерогират общите разпоредби на ЗЗД и ЗС, е направен единствено по повод разглежданите в това решение особености на този вид продажби, но не и във връзка с въпроса, който е значим по настоящото дело.
Третият въпрос, поставен при основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради липса на съдебна практика, е: когато на последния терасовиден етаж на една жилищна сграда е продаден от държавата на частно лице през 1969 г. апартамент с определени граници и когато съобразно специалните правни норми, които са уреждали продажбата на построени при групово строителство жилища, в нотариалните актове не е била вписана извънжилищната площ на тераси, лоджии и други такива, макар че при изчисляване на цената на жилището в нея е била включена тяхната стойност, следва ли тази площ да се счита като обща част на всички етажни собственици, или принадлежи на собственика на прилежащия апартамент.
Въпросът е поставен отново по повод виждането на жалбоподателите, че са собственици на процесната тераса, след като нейната стойност е била включена в цената на жилището при закупуването му от държавата през 1969 г. Данните по делото са, че тази тераса не е посочена като част от жилището на жалбоподателите, описано в нотариалния акт на праводателите им № 33, т. ХХ, дело № 3833/1969 г. и в последващия нотариален акт № 90, т. ІІІ, рег. № 8832, дело № 433/2002 г. Според тези два нотариални акта жилището им се състои от една стая, дневна, кухня и други сервизни помещения и е със застроена площ от 66, 83 кв. м. Едва с констативния нотариален акт № 143, т. І, рег. № 4533, дело № 124 от 10.11.2010 г. терасата е посочена като част от жилището, при което неговата площ е нараснала на 102,99 кв. м. Същевременно данните по делото сочат, че при изграждането на жилищната сграда достъпът до спорната тераса се е осъществявал през врата от съседната сушилня, която безспорно е обща част на сградата, а освен това в спорната тераса се намира подов сифон /воронка/ ф 100, който поема дъждовните води и ги отвежда в сградната канализация. При тези данни въпросът е обуславящ за изхода на настоящото дело, но не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Този въпрос е разрешен в съответствие с практика на ВКС по чл.290 ГПК – решение № 63 от 31.03.2011 г. по гр.д. № 1283/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., в което е прието, че независимо от това дали покривът е терасовиден или не, неговото основно предназначение е да служи като покрив на сградата и независимо от неговото използване, той запазва функциите си на покрив и като такъв е обща част по смисъла на чл. 38 ЗС. В решението е цитирана и практика на ВС от 1955 г., която е в същия смисъл – решение № 1380/09.08.1955 г. по гр. д. № 3355/1955 г. на ВС, ІV-то г. о. Освен това – решаващо в случая е не ценообразуването на апартамента, а обстоятелството, че спорната тераса не е била включена в неговия обем още през 1969 г., когато е закупен от държавата; че достъп до тази тераса имат всички етажни собственици през сушилнята, която също е обща част, както и че върху терасата се намира устройство, което зауства дъждовните води в канализацията на сградата, което също сочи, че терасата е обща част на сградата, а не част от апартамента на жалбоподателите.
Четвъртият въпрос е: при изграждане на крайните си изводи за приетата от въззивния съд конкретна фактическа обстановка, длъжен ли е съдът, действащ като инстанция по същество, да обосновава изводите си чрез пълен анализ на всички събрани по делото доказателства, да се позове на опитни правила и научни постановки, и направил ли е фактически и правни изводи по съществото на спора – т. е. по всички въпроси, засягащи съществото на спора, а не само по някои от тях, които въззивният съд намери за определящи крайния изход на делото.
По този въпрос въззивното решение не противоречи на посочената от жалбоподателите практика на ВКС – ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК; решение № 38 от 29.03.2011 г. по гр. д. № 1276/2009 г. на ІV-то г. о.; решение № 44 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 4478/2013 г. на ВКС, ІІІ-то г. о. и т. 19 на ТР № 1 по т. д. № 1/2009 г. на ОСГК на ВКС. Макар и лаконично, въззивният съд е обсъдил доказателствата по делото във връзка с основния спорен въпрос и направените изводи са логически обосновани и в съответствие с тези доказателства.
Петият въпрос е: допустимо ли е осъждане за предаване владение на идеална част от имот в режим на етажна собственост, когато ревандикационният иск се води срещу друг съсобственик.
Посоченото от жалбоподателите решение № 774/10.02.2011 г. по гр. д. № 643/2009 г. на ВКС, ІV-то г. о., не може да бъде приложено по настоящото дело, тъй като с иска по чл. 108 ЗС в случая се цели предаване владението върху идеална част от спорната тераса, т. е. осигуряване на достъп на ищцата до терасата, която е обща част на сградата. Иск по чл. 32 ЗС за разпределяне на ползването на терасата в случая би бил неприложим. Затова няма противоречие между въззивното решение и посоченото решение на ВКС, още повече, че последното е по иск с правно основание чл. 38а ЗЖСК, какъвто в настоящия случай не е предявен. Другото решение № 136/10 от 26.04.2011 г. по гр. д. № 5115/2008 г. на ВКС, І-во г. о., също разглежда различна хипотеза – за статута на портиерското жилище като обща част на сградата. То не дава отговор на поставения от жалбоподателите въпрос и поради това не обосновава основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Последният въпрос е: допустимо ли е решение, когато съдът се е произнесъл по един от предявените искове извън заявения от ищеца петитум. Той е поставен поради виждането на жалбоподателите, че с отмяната на констативния нотариален акт от 2010 г., с който те се легитимират като собственици на процесната тераса, съдът се е произнесъл извън заявения петитум, който е бил за отмяна само по отношение на разликата между признатото право на собственост върху цялата тераса и притежаваните от жалбоподателите 1,69 % от нея.
Не е налице противоречие между въззивното решение и решение № 427 от 28.12.2012 г. по гр. д. № 357/2012 г. на ВКС, І-во г. о., по този въпрос. С това решение е прието за недопустимо произнасянето по непредявен иск по чл. 108 ЗС по отношение на съоръжения, монтирани в сграда, която е предмет на ревандикационния иск. Такава хипотеза в настоящия случай не е налице. Отмяната на констативния нотариален акт за собственост от 2010 г. е закономерна последица от извода на съда, че ответниците не са собственици на спорната тераса, като част от техния апартамент. Обстоятелството, че те притежават идеални части от общите части на сградата, а оттук и от терасата, която също е обща част, не води до друг извод, тъй като не е необходимо припадащите се към апартамента идеални части от общите части да се описват изрично в нотариалния акт за собственост на апартамента.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 7934 от 19.11.2015 г. по в. гр. д. № 6354/2014 г. на Софийския градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: