O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 436
София, 16.10. 2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, III- то г.о. отделение, в закрито заседание на двадесет и шести септември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ТОМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
изслуша докладваното от съдията Е. Томов ч. гр. дело № 2757 / 2019 г. и за да се произнесе, взема предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Р. М. Д. и М. С. Д., чрез адв. Л. А., срещу определение № 885 от 16.05.2019 г. на Бургаския окръжен съд по гр.д. № 619/2019 г. за потвърждаване на протоколно определение от 05.04.2019 г. на Поморийския окръжен съд по гр. д. № 4/ 2019 г., с което е прекратено производството по предявения от бабата и дядото иск по чл. 128 СК за определяне режим на лични отношения с внуците им поради липса на международна компетентност на българския съд съгл. Регламент ( ЕО) № 2201/2003 г.
Иска се отмяна на обжалваното определение като незаконосъобразно и връщане на делото за разглеждане по същество. Поддържа се допуснато от окръжния съд нарушение на чл. 236,ал. 2 ГПК- немотивираност на извода, че децата имат обичайно местопребиваване в Република Гърция, предвид наведени от ищците твърдения, че децата не са живели там с майка си поне една година към датата на предявяване на иска 04.01.2019 тъй като са се установили в Р. Рърция едва през м. февруари 2018 г. и че едно от децата периодично се връща в България. Според касаторите съдът е нарушил самия Регламент, тъй като от чл. 12, т.1 и чл. 13 сочели на изискването детето да е пребивавало поне година непосредствено преди предявяване на иска,за да се приеме, че има обичайно местопребиваване на територия на държава,различна от тази на сезирания съд. Изтъква се , че ответницата също не е пребивавала поне година в Р.Гърция. Едногодишният срок на уседналост се сочи като гаранция срещу евентуална злоупотреба с права от страна на майката- носител на родителската отговорност. В допълнително представеното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване с твърдения за произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, която се цитира и прилага, касаторът поставя два въпроса като обща предпоставка за достъп до касационна проверка.
От А. Д. С. като ответник по жалбата и по иска, чрез адв. К. М., е постъпил в срок писмен отговор, с който жалбата се оспорва като неоснователна.
Съставът на ВКС, III – то г.о., предвид данните по делото, намира, че частната касационна жалба е в срок, от надлежна страна срещу преграждащ по см. на чл. 274, ал.1, т. 1 ГПК и подлежащ на касационно обжалване по арг. от чл. 280, ал. 3 , т. 2 ГПК въззивен съдебен акт, така допустима.
По въпроса за допускане на касационното обжалване настоящият състав на ВКС намира следното:
По исковата молба на Р. М. и М. С. Д. против А. Д. С. е образувано гр.д. №4/ 2019 по описа на Поморийския районен съд за определяне на режим на лични отношения с малолетните техни внуци Р. и Д., родени от съвместното фактическо съжителство на ответницата с починалия им син.
За да потвърди протоколното определение на първоинстанционния съд за прекратяване на делото поради липса на международна компетентност на българския съд от фактическа страна е съобразено удостоверение на Дирекция на основното образование към МО на Република Гърция, издадено на 23.11.2019 г., че едно от децата е записано в детска градина в Паралия , а на база на удостоверение за постоянно пребиване е прието за установено че майката пребивава в селището Орфанои, община Панагаю, като е регистрирана за работа от 05.07.2011 г. вйззивният съд е приел , че както родителите на ответницата, така и тя са постоянно пребиваващи в Гърция, като бащата на децата е починал. Направен е извод, че обичайното местопребиваване на децата е в Република Гърция, а не в Република България. От правна страна е прието, че приложение при проверката за това дали сезираният български съд е компетентен по спора следва да намери чл. 8 Регламент ( ЕО) № 2201/2003 г., който съдържа общото правило за определяне на международната компетентност на съда съобразно обичайното местопребиваване на детето към момента на сезирането, тъй като не са налице изключенията по чл. 12, ал. 3 за пророгация на компетентност и предвид факта, че майката като единствен носител на родителскта отговорност също пребивава в Гърция , не е във висш интерес на детето режимът на лични отношения да бъде определян от българския съд. Обичайното местопребиваване на ищците е счетено за ирелевантно.
Първият въпрос , който касаторът поставя в изложението като обща предпоставка за допускане на касационното обжалване по см. на чл. 280,ал. 1 ГПК и ТР № 1/ 2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълкуването му, е за това допустимо ли е въззивният съд да остави без уважение доказателствено искане за установяване обичайното местопребиване на детето след като е направено оспорване на представените писмени доказателства, без да изложи мотиви за това, въпреки, че обстоятелствата които ще се установяват са от съществено значение за делото. Така поставеният въпрос не е обуславящ по см. на т.1 на цитираното ТР № 1/ 2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросът съдържа твърдение за допуснато от съда нарушение на съдопроизводствените правила и е по правилността на обжалваното определение, поради което може да се проверява от ВКС едва във фазата по същество след като е допуснато касационното обжалване на база проврека преценката на съда за относимост на иначе допустими доказателства , не и на етапа по селекция на касационните жалби, в който се извършва проверка за наличие на основания по чл. 280, ал.1 и ал. 2 ГПК. Не е налице и наведеното основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за противоречие на изводите на въззивния съд с цитираната и приложена от касатора практика на ВКС. Решение№ 92 от 03.04.2013 г. на ВКС, IV – то г.о. по гр.д. №1147/2012 4-то г.о. по чл. 290 ГПК е неотносимо тъй като касационното обжалване е било допуснато по въпроса за приложението на чл. 266, ал. 3 ГПК, касаещ събиране на доказателства от въззивния съд, които първоинстанционният е отказал да събере, а нито в жалбата, нито в изложението на основанията е наведено оплакване в тази връзка и съдът се е произнасял по подобен въпрос. Определение №19 от 09.01.2015 г. на ВКС, III – то г.о. по ч.гр.д. №7363 2014 г., с което не е допуснато касационно обжалване, е негодно изначално да обоснове основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, но дори да се приеме, че то изразява казуална съдебна практика, обжалваното определение не му противоречи, тъй като в него е прието,че общата подведомственост е според обичайното местопребиваване на детето, а коментарът по приложението на чл. 15 от Регламента няма връзка с настоящия случай поради липса на кавкито и да е данни по делото за наличие на втори сезиран съд на друга държава – членка. Липсва противоречие и с определение № 7 от 09.01.2014 г. на ВКС, I-во г.о. по ч.гр.д. № 6366/2013г. сочещо общото правило за компетентния съд според обичайното местопребиваване на детето към момента на сезиране на съда. Без връзка с делото е определение № 38 от 25.01.2011 г. на ВКС, III – то г.о., по ч.гр.д. № 647/2010 г. тъй като разглежда хипотеза на обективно съединяване на иск за развод с искове за родителската отговорност, където се преценява правилото по чл. 3 от Регламента за силата на привличането. При тази особеност – обективно съединяване на искове за развод и за родителска отговорност, са постановени и определение № 475 от 28.09.2011 г. на ВКС, III – то г.о., по ч.гр.д. № 400/2011 г. , както и определение № 391 от 24.06.2011 г. на ВСК, IV – то г.о. по ч.г.р. № 290/ 2011 г.
Не се явява обуславящ и вторият поставен в изложението въпрос за това допустимо ли е съдът да приеме, че децата имат обичайно местопребиваване в една държава- членка, след като не са го имали по времето когато съдът е сезиран и след като не са отседнали в друга държава за срок поне от една година във връзка с чл. 10, б. б , чл. 12, и чл. 8 от Регламента. Въпросът може ли да се приеме, че детето има обичайно местопребиваване на територията на държава- членка, ако не е отседнало там поне една година време е фактически, а не правен – в решаваща да изхода на спора насока. Липсва общата предпоставка за допускане на касационното обжалване по така поставения въпрос, който предполага установяване на времето ( в т.с. на факт) на преместване на детето, продължителността на пребиваване (която също е факт) и редица други относими обстоятелства с оглед преценката на съда за обичайно местопребивавне. Касае се за правно, но комплексно понятие , изискващо установяване и съобразяване от съда на множество обстоятелства, специфични за всеки конкретен случай, включително продължителността на уседналост.Броенето на изтекли 365 дни в календарната година ,считано от установяването до датата на сезиране на съда не е водещ и решаващ фактор за формиране на извод,че едно дете е с обичайно местопребиваване в определена държава-членка.За яснота следва да се посочи, че Регламент (ЕО) № 2201/2003г., в частност чл. 8, не обвързва понятието обичайно местопребиване с конкретен фиксиран срок на престой и уседналост в държава- членка към момента на сезирането на съда. Понятието обичайно местопребиваване е извеждано в практиката на СЕС, която не го обвързва с конкретен и фиксиран срок- брой месеци или години Според решение от 22.12.2010г. на СЕС по д. № С-497/10 „обичайното местопребиваване по см. на чл. 8 и 10 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 е мястото, което отразява определена интеграция на детето в социална и семейна среда, като за тази цел, трябва по-специално да се вземат предвид продължителността, редовността, условията и причините за престоя на територията на тази държава членка и за преместването на майката в тази държава, от една страна, а от друга – особено предвид възрастта на детето – географският и семейният произход на майката, както и семейните и социалните отношения, поддържани от нея и детето в тази държава членка“. В решението на СЕС се посочва, че националната юрисдикция следва да установи обичайното местопребиваване на детето като държи сметка за съвкупността от специфичните за конкретния случай фактически обстоятелства , както е подходил и въззивния съд и в който смисъл е трайно установената съдебна практика на ВКС .
Поради изложеното, обжалваното определение не следва да се разглежда като очевидно неправилно и не са налице основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване.
В заключение, касационно обжалване не следва да се допуска, поради което Върховният касационен съд, III – то г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 885 от 16.05.2019 г. на Бургаския окръжен съд по гр.д. №619/2019 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :