6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 436
София, 16.05.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ГК, ІV г.о.в закрито заседание на девети април през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдията Светла Бояджиева гр.дело № 741 по описа за 2019год.за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по две касационни жалби, постъпили от Апелативна прокуратура – П. и от П. С. С. чрез пълномощник адв.Е. Н. против решение № 208 от 15.11.18г.по в.гр.дело № 317/18г.на Пловдивския апелативен съд, с което частично е отменено решение № 569 от 24.04.18г.по гр.дело № 1479/17г.на Пловдивския окръжен съд и в отменената част е постановено друго,с което е уважен предявеният иск по чл.2 ал.1 т.1 ЗОДОВ за сумата 500 лв, представляваща обезщетение за незаконно задържане на ищеца по неприключило ДП № 425/16г.на ИП при ОД на МВР, пр.пр.3509/16г.на ОП – П..В частта, с която искът е отхвърлен до пълния предявен размер от 26 000 лв, първоинстанционното решение е потвърдено.
Касаторът Апелативна прокуратура – П. обжалва решението в осъдителната му част.Поддържа, че са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване по въпроса следва ли при неприключило наказателно производство да се обсъжда законността на взетата първоначално мярка за неотклонение и по въпроса за критериите за справедливост при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди.
Касаторът П. С. обжалва решението в отхвърлителната му част.Като основание за допускане на касационното обжалване сочи основанието по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК по следните правни въпроси: 1.При извършване на действия по задържане на лице от органите на МВР по досъдебно производство носи ли отговорност прокурорът ; 2.Необходим ли е нарочен акт за отмяна на 72-часовото задържане, взето от прокурор при условията на чл.64 ал.2 НПК, за да се ангажира отговорността на прокуратурата за незаконно задържане по ЗОДОВ и длъжен ли е съдът да се произнесе дали то е осъществено при спазване на чл.5 § 1 от КЗПЧОС; 3. Взети ли са предвид от въззивния съд всички обстоятелства, определящи размера на обезщетението за неимуществени вреди съгласно правилото на чл.52 ЗЗД.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, приема следното:
С обжалваното решение въззивният съд е приел за установено, че при извършено след разрешение от съдия с протокол от 13.09.16г. изземване от жилището на ищеца П. С., в 8.05ч.е бил задържан със заповед на полицейски орган на основание чл.72 ал.1 ЗМВР във връзка с извършено престъпление по чл.304б ал.1 НК за срок от 24 часа.С предявено му в 6.20 ч. на 14.09.16г.постановление по ДП № 425/16г.при ОД на МВР – П. той е привлечен като обвиняем за извършване на престъпления по чл.304а и чл.308 ал.1 НК, като с постановление от 14.09.16г.на прокурор при ОП – П. е задържан за 72 часа, срещу което С. е подал жалба.С определение № 1023 от 15.09.16г. по чнд № 2097/16г.на ПОС спрямо ищеца е взета мярка за неотклонение „задържане под стража” и е оставена без уважение молбата на защитника му срещу постановлението от 14.09.16г.за задържане на основание чл.64 ал.2 НПК за срок от 72 часа.По частна жалба срещу определението е образувано вчнд№ 497/16г.пред АС – Пловдив, по което с определение № 567 от 20.09.16г. първоинстанционното е отменено и е наложена по –лека мярка за неотклонение „парична гаранция”в размер на 10 000 лв.Апелативният съд е изложил съображения, че по отношение на обв.С. първостепенният съд не е отчел, че е неосъждан и има добри характеристични данни, трудовата му ангажираност, семейното му положение и социалния му статус в обществото, както и че следва да се имат предвид събраните срещу него доказателства, които са недостатъчни, за да обосноват предположението за извършено престъпление по чл.304аНК, което е по-тежкото обвинение.
При тези данни по делото въззивният съд е приел, че Прокуратурата на РБ не е пасивно материалноправно легитимирана да отговоря за претърпени вреди от полицейското задържане за 24 часа, тъй като то е предприето като принудителна административна мярка по реда на ЗМВР от полицейски орган, действащ в условията на оперативна самостоятелност, а не под ръководството и надзора на прокуратурата. Прието е още, че не следва да се ангажира отговорността по чл.2 ЗОДОВ за задържането на ищеца на основание чл.64 ал.2 НПК за 72 часа, тъй като законосъобразността на постановлението от 14.09.16г.на ОП-П. е била проверена от наказателния съд в производството по обжалването му, като жалбата срещу същото е оставена без уважение.Същевременно съдът е взел предвид, че взетата спрямо С. на основание чл.64 ал.1 НПК първоначална мярка за неотклонение „задържане под стража” е била отменена, при обжалване на определението, с което е наложена, и е налице незаконно задържане във връзка с нея.Изложени са съображения, че държавата отговаря, когато задържането под стража е отменено като незаконно, както е в случая, независимо от развитието на досъдебното и съдебно производство.Прието е от свидетелските показания, че вследствие на незаконното му задържане ищецът е търпял произтичащите от него ограничения по отношение на правото му на свободно придвижване и на труд, на социална изолация, засягане на честта и достойнството му, притеснения от изхода при обжалването на задържането.За репариране на претърпените вреди от неимуществен характер съдът е определил сумата от 500 лв .
По жалбата на Апелативна прокуратура – П.:
Не са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Поставеният от касатора въпрос : Следва ли при неприключило наказателно производство да се обсъжда законността на взетата първоначално мярка за неотклонение, е разрешен в съответствие с Тълкувателно решение № 3 от 22.04.04г.на ВКС по т.д.№ 3/2004г.на ОСГК. В т.13 от тълкувателното решение е посочено, че държавата отговаря за вреди по чл.2 т.1 ЗОДОВ, когато задържането под стража е отменено като незаконно, независимо от развитието на досъдебното и съдебно производство.Такава е настоящата хипотеза.Макар и наказателното производство да не е приключило, задържането като мярка за неотклонение, постановено от съда, е отменено по реда на инстанционния контрол, което е предпоставка за уважаване на иска за обезщетяване на вредите.
Въпросът относно критериите за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, също не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. В утвърдената съдебна практика се приема, че справедливото обезщетяване, каквото изисква чл.52 от ЗЗД, на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии.Пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер и той е различен за всеки отделен случай.В този смисъл са решение № 407 от 26.05.10г.,по гр.дело № 1273/09г.на ВКС,ІІІ г.о.,решение № 708 от 14.01.11г.по гр.дело № 1389/09г.на ВКС,ІV г.о., и др.,постановени по реда на чл.290 ГПК,в които е даден отговор на въпроса относно съдържанието на понятието”справедливост” като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди.Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост.
Върховният касационен съд намира,че релевираното от касатора основание по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК за допускане на касационното обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение не се установява. Очевидно неправилен е съдебният акт при допуснати от съда нарушения, при които законът е приложен в неговия противоположен смисъл,т.е.съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, извън формиране на вътрешното убеждение, гарантиращи обективно и безпристрастно, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, както и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая нито служебно, нито с оглед изтъкнатите в касационната жалба пороци на въззивното решение, не може да се обоснове наличието на очевидна неправилност,която е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт.
По касационната жалба на П. С.:
Касационно обжалване не следва да се допусне и по касационната жалба на П. С. на основание чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК по посочените в изложението въпроси. В решение № 95 от 8.04.11г.на ВКС по гр.дело № 849/10г.на ІІІ г.о.,постановено по реда на чл.290 ГПК, е посочено,че съгласно чл.65 от ЗМВР –полицейските органи могат да задържат физическо лице в някой от изчерпателно изброените случаи по чл.63 ал.1 от ЗМВР за срок от 24 часа.Съгласно чл.64 от НПК прокурорът, след като повдигне обвинение, при необходимост, може да постанови задържане до 72 часа за довеждане на обвиняемия пред съда,който единствен е компетентен в досъдебното производство да вземе мярка за неотклонение „задържане под стража”. И в трите случая на задържане – до 24 часа от полицейски орган на лице, до 72 часа от прокурор на обвиняем и когато съдът налага мярка за неотклонение ”задържане под стража”-осъществяваната принуда спрямо задържаното лице е идентична, тъй като със задържането – лицето се поставя в принудителна изолация от неговите близки и обществото, налага му се определен режим на поведение и се ограничават гарантирани му от Конституцията права-например на лична свобода и неприкосновеност, на личен живот, на придвижване,на свобода и тайна на кореспонденцията.Затова в случаите,когато лицето е оправдано- причинените му в резултат на незаконното задържане под стража неимуществени вреди подлежат на обезщетяване. Редът,по който тези вреди се обезщетяват е по чл.2 ал.1 т.2 от ЗОДОВ, като следващият се за тях размер се включва в общия размер на дължимото обезщетение /съгласно приетото в т.13 от ТР №3/22.02004г.на ВКС по т.д.№3/2004г.на ОСГК/. По реда на чл.2 ал.1 т.1 от ЗОДОВ Държавата самостоятелно отговаря за вреди само в случаите,когато задържането под стража е изрично отменено като незаконно, като в този случай е без значение по какъв начин се е развило досъдебното и съдебното производството.
В случая ищецът претендира глобално обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от задържането му за срок от 24 часа по чл.72 ал.1 т.1 ЗМВР , за 72 часа от прокурор и когато съдът е наложил мярка за неотклонение „задържане под стража” ,отменена като незаконна.Като е приел в мотивите на обжалваното решение,че по реда на чл.2 ал.1 т.1 ЗОДОВ държавата самостоятелно отговаря само за вредите, претърпени от наложената от съда мярка” задържане под стража”, която е отменена, независимо че наказателното производство не е приключило, въззивният съд не се е отклонил от посочената практика.
При извършване на действия по задържане на лице за 24 часа по реда на чл.72 ал.1 ЗМВР пасивно легитимиран ответник не е Прокуратурата на РБългария, а съответният орган на МВР,чиято отговорност може да се реализира по реда на чл.1 ал.1 ЗОДОВ и в този случай компетентен да разгледа спора е административният съд.В разглеждания случай искът е предявен срещу Прокуратурата на Република България.Процесуалната легитимация се определя от ищеца.Като е приел,че искът е допустим, но неоснователен поради липса на пасивна легитимация на Прокуратурата на РБ да отговаря за претърпени неимуществени вреди от полицейското задържане за 24 часа, въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС.
Съгласно цитираната по-горе практика, за задържането от 72 часа ищецът може да претендира обезщетение след настъпване на някоя от хипотезите по чл.2 ЗОДОВ.
В съответствие с практиката на ВКС е разрешен и въпросът за размера на обезщетението за неимуществени вреди, тъй като при определянето му съдът е подходил конкретно съобразно установените обстоятелства по делото и е изложил правни съображения.
С оглед изхода на производството по чл.288 ГПК не следва да се присъждат разноски.
Предвид на горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 208 от 15.11.18г.по в.гр.дело № 317/18г.на Пловдивския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.
4
ОМ на съдия В.Райчева по гр.д.№741/2019г.
Считам, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение по следните съображения:
Установено е по делото, че на 13.09.2016г. в жилището на ищеца П. С., от 8,15ч до 12,49ч е извършено претърсване и изземване с разрешение на съдия от ОС – Пловдив от 12.09.2016 г., видно от приложения протокол. Констатирано е, че на основание чл. 72, ал. 1 от ЗМВР и във връзка с извършено престъпление по чл. 304-б, ал. 1 от НК по З. № 425/2016 г. на О. при ОД на МВР ищецът П. С. е задържан на 13.09.2016г. за срок от 24 часа със Заповед за полицейско задържане рег.№ 11773зз-18/13.09.2016г. и от Декларацията, приложение № 1 към чл. 14, ал. 2, подписана от ищеца се установява, че лицето е освободено на 14.09.2016г. в 6,00 часа.
С Постановление от 14.09.2016г по ДП № 425/2016 г. на ИП при ОД на МВР ищецът е привлечен в качеството му на обвиняем за престъпление по чл. 304-а от НК и по чл. 308, ал. 1 от НК, като постановлението му е предявено в 6,20часа на 14.09.2016г.
Установено е , че с Постановление рег.№ 3509/14.09.2016г. на ОП – П., на основание чл. 199 и чл. 64, ал. 2 от НПК ищецът е задържан в качеството му на обвиняем по ДП № 425/2016 г. на ИП при ОД на МВР – * за срок от 72 часа в сектор „Арести“ при ОС на „ИН“ – П., считано от момента на предявяване на обвинението, за евентуалното му довеждане пред ОС – Пловдив, което ще осигури явяването му за нуждите на производството.
На 15.092016г. в 12,22 ч ОП – П. е внесла в ОС – Пловдив искане вх.№ 26860/15.09.2016г. за вземане на мярка за неотклонение „Задържане под стража“ спрямо обвиняемите по ДП № 425/2016 г. на ИП при ОД на МВР – П., сред които е и ищецът П. С..
По това искане ОС – П. се е произнесъл в 23,43ч с определение по протокол № 1023 от 15.09.2016г. по ч.н.д.№2087/2018г. по ч.н.д.№ 2087/2016 г., като е взел мярка за неотклонение „задържане под стража“ спрямо тримата обвиняеми по посоченото ДП и е оставил без уважение жалбата на П. С. срещу постановлението на ОП – П., с което на основание чл. 64, ал. 2 от НПК е било постановено задържане за срок от 72 часа на обвиняемия П. С..
С окончателно определение по протокол № 567 от 20.09.2016 г. по в.ч.н.д.№ 497/2016 г. АС –Пловдив е заменил мерките за неотклонение и на тримата обвиняеми с „парична гаранция“ в размер на по 10 000 лв. за всеки от тях.
При тези обстоятелства въззивният съд е счел, че полицейското задържане за срок до 24 часа по чл.72 и чл.73 от ЗМВР, прокурорското задържане за срок до 72 часа по чл.64,ал.2 от НПК и мярката за неотклонение „задържане под стража“ по чл.63,ал.1 от НПК касаят три различни хипотези на задържане, каквото се постановява от различни органи при различни предпоставки и по различен процесуален ред. Посочено е, че полицейското задържане по чл.72, ал.1, т.1 ЗМВР се предприема от органите на полицията спрямо заподозряно в извършване на престъпление лице, като задържаното лице има право да обжалва законността на задържането пред съда, съгласно чл.72, ал.4 ЗМВР, а задържането по чл.64, ал.2т НПК се предприема от прокурора спрямо лице, което вече е привлечено като обвиняем в извършване на престъпление и обвинението му е предявено, с оглед необходимостта от довеждането му пред съда за разглеждане на искането на прокурора за вземане спрямо него на мярка за неотклонение „задържане под стража“, като постановлението подлежи на обжалване. Посочено е също така, че задържането като мярка за неотклонение се постановява от съда, съгласно чл.64, ал.1 НПК, при наличие на предпоставките по чл.63, ал.1 НПК, като определението подлежи на обжалване пред въззивния съд, съгласно чл.64,ал.6 НПК.
Изложил е съображения за това, че независимо в коя от трите хипотези е предприето задържането, ако то бъде отменено, поради липса на законовите предпоставки за налагането му, държавата отговаря за причинените на задържания вреди вследствие незаконното му задържане в хипотезата на чл.2, ал.1, т.1, предл.1 ЗОДОВ. Прието е, че във всички други случаи, в които задържането не е било отменено като незаконно, държавата отговаря за претърпените от задържания вследствие на него вреди, ако то е било осъществено в нарушение на чл.5,пар.1 от КЗПЧОС, в хипотезата на чл.2,ал.1,т.1,предл.3 от ЗОДОВ, въведена със ЗИДЗОДОВ /ДВ, бр.98 от 11.12.2012г./. Посочено е, че според чл.5, пар.4 от Конвенцията, всяко арестувано лице има право да обжалва законността на неговото задържане в съда, който е длъжен в кратък срок да се произнесе и в случай, че задържането е неправомерно, е длъжен да нареди незабавното освобождаване на задържаното лице, като по този начин Конвенцията препраща към националното законодателство, но същевременно изисква всяко лишаване от свобода да бъде в съответствие с целите по чл.5,пар.1, а именно при наличие на правна сигурност и в рамките на определения срок, несъобразяването с които именно е основание за прилагане на коментираната хипотеза на незаконно задържане.
Прието е, че в настоящия случай заповедта за полицейско задържане на ищеца на 13.09.2016г. за срок от 24 часа е издадена от полицейски орган на основание чл.72, ал.1 ЗМВР и във връзка с извършено престъпление по чл.304б, ал.1 от НК по З. 425/2016г. по описа на О.-ОД на МВР-П., тя не е била обжалвана и не е отменена, поради което Прокуратурата на РБ не е пасивно материалноправно легитимирана да отговаря за претърпени вреди от незаконно полицейско задържане,. Изложени са съображения, че тази мярка се предприема като принудителна административна мярка по реда на ЗМВР от полицейски орган, действащ в условията на оперативна самостоятелност, а не под ръководството и надзора на прокуратурата. Посочено е, че не може да се приеме, че полицейското задържане е предприето с юридическата санкция на прокуратурата, която до момента на уведомяването й няма процесуално участие в образуваното в посочената хипотеза досъдебно производство и отново е подчертано, че се касае се за задържане от различни органи, при различни предпоставки и по различен процесуален ред, спрямо всяко от което е предвиден отделен срок на задържането, още повече, че полицейското задържане се предприема не само спрямо лице, за което има данни да е извършило престъпления, а и на основанията по чл.72, ал.1, т.2-т.7 от ЗМВР, докато прокурорското задържане е само на основание чл.64, ал.2 от НПК спрямо привлечено като обвиняем за извършване на престъпление лице.
С оглед на така изложените мотиви считам, че следва да се приеме, че в случая въззивният съд се е произнесъл не по иск с правно основание не чл.2, ал.2, т.1 ЗОДОВ, а по такъв с правно основание чл.2, ал.1 ЗОДОВ . Когато обезщетението за неимуществени вреди от българската държава се претендира като следствие от незаконосъобразни действия на полицейски служители по заповед за задържане, издадена на основание чл. 72, ал. 1 ЗМВР и извършен личен обиск, искът е с правна квалификация в чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Разглеждането му по същество/ с оглед неговата основателност или не/ е в компетентност на съответния административен съд и се прилага редът на АПК / в този смисъл е и даденото разрешение в определение от 17.05.2018г. по гр.д.№№57/2018г. петчленен състав на ВКС и ВАС/. Ето защо считам, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2 ГПК поради вероятна недопустимост на постановения съдебен акт.
На следващо място считам, че следва да се допусне касационно обжалване и по въпроса, поставен в касационната жалба на Прокуратурата на РБ : при висящо наказателно производство наложената от съд мярка за неотклонение „задържане под стража” и променена също от съд в „парична гаранция” ангажира ли отговорността на прокуратурата на основание чл.2, ал.1, т.1 и 3 ЗОДОВ , на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Въззивният съд е приел , че законосъобразността на постановлението от 14.09.2016г. на ОП-П. за задържане на основание чл.64,ал.2 от НПК на ищеца за срок от 72 часа е била проверена от наказателния съд в производството по обжалването му, като жалбата против същото е оставена без уважение. При това положение тези предпоставки не могат да бъдат преразглеждани от гражданския съд в производството по ЗОДОВ и след като постановлението за прокурорско задържане не е било отменено от съда, който е оставил без уважение жалбата против същото, то не е налице изискуемата се от чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ предпоставка задържането да е отменено, за да се приеме то за незаконно и да бъде ангажирана отговорността на Прокуратурата на РБ за претърпени вследствие на него от ищеца неимуществени вреди.
Съдът е приел обаче, че независимо, че наказателното производство е висящо, то след като взетата с определението от 15.09.2016г. по ЧНД №2087/2016г. на ПОС по реда на чл.64, ал.1 НПК от съд мярка „задържане под стража“ е била заменена с определение от 20.09.2016г. по ВЧНД №497/2016г. на АС Пловдив с по-лека такава , то е налице незаконно задържане и Прокуратурата на РБ отговаря за вреди на основание чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ.
Считам, че поставения от Прокуратурата на РБ въпрос за това при висящо наказателно производство наложената от съд мярка за неотклонение „задържане под стража” и променена също от съд в „парична гаранция” ангажира ли отговорността на прокуратурата на основание чл.2, ал.1, т.1 и 3 ЗОДОВ , е от значение за изхода на спора и по него няма формирана задължителна практика на ВКС, доколкото съществуващата така е относима към оценяване вредите от незаконно наказателно преследване по приключило наказателно производство-било чрез прекратяването му , било при постановяване на оправдателна присъда.
ПОДПИС: