2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 436
гр. София, 28 септември 2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети септември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, частно гр. дело № 3231 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на ответника по делото Сдружение с нестопанска цел (С.) „S. д. с. Б.“ срещу определение № 5865/13.03.2018 г., постановено по частно въззивно гр. дело № 1750/2018 г. на Софийския градски съд (СГС). Въззивното определение се обжалва в частта, с която е допуснато (след отмяна на отхвърлителното първоинстанционно определение) обезпечение на исковете, предявени по гр. дело № 3210/2018 г. на Софийския районен съд (СРС) от ищцата М. Д. Ш. срещу жалбоподателя, общо за сумата 33 731.46 лв., чрез налагане на запор върху вземанията на касатора-ответник в „Р. (Б.)“ ЕАД. В останалата част, с която обезпечението е допуснато при условие, че ищцата внесе парична гаранция в размер 3 000 лв., въззивното определение е отменено по частна касационна жалба на ищцата – с определение № 216/16.05.2018 г. по частно гр. дело № 1777/2018 г. на друг състав на IV-то гр. отд. на ВКС.
В частната касационна жалба на ответника се излагат оплакване и съображения за неправилност на обжалваната с нея част от въззивното определение. Като неправилен, на първо място се сочи изводът на въззивния съд, че обезпечените искове за заплащане на извънреден труд и на обезщетение (лихва) за забава са вероятно основателни, и в тази връзка касаторът излага подробни съображения, че въпреки наличие на трудово правоотношение между страните през процесния период, дейността на ищцата по отглеждане на поверените ? деца, се урежда от Закона за закрила на детето (ЗЗакрД), Закона за социалното подпомагане (З.) и подзаконови нормативни актове по тяхното прилагане, а не от КТ. Поддържа се неправилност и на извода на въззивния съд за наличие на обезпечителна нужда на ищцата, като в тази връзка се изтъква, че сдружението-касатор развива значителна по обем дейност и притежава значително имущество, включително парични средства. Излагат се и съображения за неправилност на изводите в посоченото определение на ВКС за допускане на обезпечението без гаранция, които доводи на жалбоподателя е недопустимо да се обсъждат в настоящото производство.
В изложението към частната касационна жалба, като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 и чл. 396, ал. 2, изр. 3 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) необходимо ли е въззивният съд в определението по допускане на обезпечение на предявен иск да посочи кои материалноправни норми са относими и приложими към твърдяните от ищеца факти и представени доказателства, и да мотивира своите изводи в тази насока; 2) когато в исковата молба ищецът основава претенцията си на правни норми, които не намират приложение към твърдяната фактическа обстановка, необходимо ли е съдът, който се произнася по искане за допускане на обезпечение на така предявените искове, да посочи кои са действително приложимите правни норми и да откаже да допусне обезпечението, предвид опасността да бъде обвинен от ищеца, че взема становище по съществото на спора; 3) ако от анализа на исковата молба, приложените към нея доказателства и относимото материално право съдът достигне до извод за неоснователност на исковата претенция, следва ли той да отхвърли искането за допускане на обезпечение, излагайки съображения за (вероятна) неоснователност на исковата претенция; 4) може ли ответникът по искане за допускане на обезпечение на предявен иск да оспорва основателността на исковата претенция, включително да посочва относими към спора правни норми, за да докаже вероятна неоснователност на предявените срещу него искове, от което да последва и отхвърляне на искането за допускане на обезпечение поради липса на предвидените в закона предпоставки; 5) когато лица, работещи по трудово правоотношение, но които са вписани в регистъра за приемни родители (доброволни или професионални) към съответната Дирекция „Социално подпомагане“ (ДСП) и им е възложено със съдебни решения, със заповеди от директора на ДСП и с договори със съответната община да полагат грижи за настанените от тези органи при тях деца, кои правни норми следва да се прилагат по отношение на полаганите от тях грижи за децата: нормите на КТ или нормите на специалните нормативни актове, уреждащи полагането на грижи за отглеждане и възпитание на деца, при положение, че по трудовото правоотношение работодателят не може и не им е възложил полагането на грижи по отглеждането и възпитанието на деца; имат ли в случая приоритет специалните нормативни актове, уреждащи полагането на грижи за отглеждане и възпитание на деца, пред нормите на КТ; 6) след като съдът в определението си е приел, че обезпечителната нужда се предполага, когато липсват категорични данни, които да я опровергават, както и предвид едностранния характер на производството, в което съдът се произнася по направеното искане за обезпечение, не е ли налице предрешаване на съдебното произнасяне в този случай; какви данни би могъл да изтъкне ответникът и какви съображения би следвало да изложи, които биха били достатъчни, за да опровергаят твърдението за обезпечителна нужда; не се ли създава по този начин неравнопоставеност на страните в процеса, след като правото на едната страна се предполага, а другата страна трябва да доказва своите права; 7) необходимо ли е съдът при произнасянето си по искането за допускане на обезпечение на иска да прецени правната същност и характера на дейността на ответника и по какъв начин поисканото обезпечение би се отразило върху неговата дейност; и 8) след като в изрична правна норма законът е посочил кои лица са освободени от внасяне на гаранция във връзка с направено искане за допускане на обезпечение на предявен от тях иск, допустимо ли е съдът по пътя на тълкуването да разширява този списък на освободените лица. Жалбоподателят навежда допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, като поддържа, че първият от тези въпроси е разрешен с обжалваното въззивно определение в противоречие с практиката на ВКС, но без да сочи конкретни актове в тази връзка; поддържа също, че останалите въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, за което излага съображения, че по законите, уреждащи полагането на грижи за деца, както и по казуси, при които тези специални закони се преплитат с трудовоправен елемент, липсва съдебна практика. Жалбоподателят навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 и чл. 396, ал. 2, изр. 3 от ГПК, като поддържа, че въззивното определение е очевидно неправилно в обжалваната част. В тази връзка касаторът препраща към и обобщава оплакванията и съображенията си относно извода на СГС за вероятна основателност на обезпечените искове, като жалбоподателят отново подробно изтъква, че приложими към отношенията между страните са нормите на ЗЗакрД, З. и подзаконовите нормативни актове по тяхното прилагане, а не на КТ.
Ответницата по частната касационна жалба – ищцата М. Д. Ш. в отговора на жалбата излага становище и доводи за процесуална недопустимост на същата поради просрочване, че няма основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Съдът намира, че частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащата на касационно обжалване от него част от въззивното определение. Д. на насрещната страна за просрочване на жалбата поради това, че била подадена чрез СРС, а не чрез СГС, който е постановил обжалвания акт и е компетентен да администрира жалбата, е неоснователен, тъй като е в противоречие с изричната разпоредба на чл. 62, ал. 2, изр. 2, пр. 1 от ГПК, съгласно която срокът не се смята пропуснат, ако жалбата е подадена в друг (а не надлежния) съд в рамките на срока. В случая съгласно разпоредбата на чл. 396, ал. 1, алт. 2, предл. 1 от ГПК едноседмичният срок за обжалване за жалбоподателя-ответник е започнал да тече от датата на връчването на съобщението за наложения запор – 26.06.2018 г., като частната касационна жалба е подадена в СРС на 02.07.2018 г. – преди изтичането на срока.
Не са налице, обаче, наведените от касатора основания за допускане на касационното обжалване.
Съгласно трайно установената съдебна практика, включително задължителната такава на ВКС, намерила израз в разясненията, дадени в мотивите към т. 7 от тълкувателно решение (ТР) № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС и към т. 5 от ТР № 6/14.03.2014 г. на ОСГТК на ВКС, за да допусне исканото обезпечение, съдът е необходимо да извърши преценка за вероятна основателност на иска, като за тази своя преценка той изхожда от въведените от ищеца твърдения и представените писмени доказателства, които съдържат доказателствени факти, установяващи претендираното право или изключващи, унищожаващи или погасяващи отричаното право. Тъй като обезпечителното производство цели защитата на спорното материално право само докато трае висящността на исковия процес, тази преценка за вероятната основателност на иска е най-обща и нито е необходимо да е подробно мотивирана, нито е необходимо съдът да издири и приложи всички относими към спора материалноправни норми – това той следва да направи едва при разрешаването на материалноправния спор в исковото производство. За да допусне обезпечението, достатъчно е съдът да даде правна квалификация на иска въз основа твърдяните от ищеца обстоятелства, на които искът се основава, както и най-общо да прецени дали представените до момента писмени доказателства са достатъчно убедителни или не за извод, че спорното субективно материално право вероятно съществува.
В случая, за да достигне до извода си, че предявените по делото осъдителни парични искове, които е обезпечил, са вероятно основателни, въззивният съд е извършил именно такава преценка. Въз основа изложеното в исковата молба, той е приел, че те са за заплащане на трудово възнаграждение за положен от ищцата извънреден труд през почивни дни (събота и неделя) и на обезщетение (лихва) за забава, като е възприел дадената и от първата инстанция правна квалификация по чл. 262 от КТ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. СГС е установил също, че ищцата е представила многобройни писмени доказателства (подробно изброени), предвид които е приел вероятна основателност на твърденията в исковата молба, че ищцата е била в трудовоправни отношения с ответното сдружение (което то и не отрича по делото), както и че при ищцата в качеството ? на приемен родител са били настанявани деца. Въззивният съд е отчел и че за установяване начина на полагане на труд, ползването на почивните дни и полагането на извънреден труд през почивните дни ищцата е поискала и гласни доказателства. СГС изрично е изтъкнал посоченото и по-горе, че на този етап от производството (в обезпечителното такова) преценката за вероятна основателност на иска е обща, тъй като тепърва предстои да се провежда доказване.
С така приетото в мотивите към обжалваното определение, въззивният съд е разрешил първите четири формулирани от жалбоподателя правни въпроса, свързани с преценката за вероятна основателност на иска, в пълно съответствие с посочената по-горе трайно установена съдебна практика, включително задължителна такава на ВКС, поради което не са налице наведените от касатора допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване по тези въпроси.
От гореизложеното следва и че петият формулиран в изложението правен въпрос относно това кой е приложимият материален закон в отношенията между страните, както и доводите в същия смисъл за очевидна неправилност на обжалваното определение, са относими към съществото на материалноправния спор между страните за дължимостта на претендираните от ищцата трудови възнаграждения за извънреден труди и обезщетения за забава, който тепърва ще бъде разрешен от съда в исковото производство, респ. – неотносими са към настоящото обезпечително производство, поради което касационното обжалване на определението, с което е допуснато обезпечението, не следва да се допуска и на тези посочени от жалбоподателя основания.
За да достигне до извода си, че за ищцата е налице обезпечителна нужда, въззивният съд, като се е позовал на практиката на ВКС (определение № 144/20.03.2017 г. по частно търг. дело № 172/2017 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, определение № 477/14.10.2013 г. по частно гр. дело № 5506/2013 г. на I-во гр. отд. на ВКС, определение № 14/11.01.2010 г. по частно гр. дело № 738/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС), е приел, че обезпечителната нужда е налице, ако без търсеното обезпечение ще бъде невъзможно или затруднено осъществяването на правата по евентуално позитивно съдебно решение; че преценката от нуждата за обезпечаване на иска е винаги конкретна и обусловена от фактите по делото, като при липса на данни и доказателства, които да я опровергават, обезпечителната нужда се предполага, като при съдебно предявени парични вземания всяко разпореждане на ответника с имуществото му затруднява удовлетворяването на длъжника. В същия смисъл са и множество други определения на ВКС: определение № 933/19.10.2012 г. по частно търг. дело № 778/2012 г., на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, определение № 1132/18.12.2012 г. по частно търг. дело № 926/2012 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, определение № 567/08.12.2016 г. по частно гр. дело № 5220/2016 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и пр., като в последното е прието и че при обезпечаване на иск за парично вземане обезпечителната нужда е очевидна, тъй като евентуалното уважаване на иска ще признае отричаното от ответника материално право на ищеца на парично вземане, а осъществяването на това вземане предполага наличие на свободни парични средства, което е подходящо да се гарантира чрез забраната ответникът да се разпорежда с исковата сума, която се запазва по негова банкова сметка чрез наложения запор. При наличието на тази трайно установена практика на ВКС, с която е съобразено обжалваното въззивно определение, не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване и по шестия посочен от жалбоподателя правен въпрос, свързан с преценката за наличие на обезпечителна нужда за ищеца.
Няма основание касационното обжалване да се допуска и по останалите два правни въпроса, които са свързани с евентуалните вреди от допуснатото обезпечение и допускането на същото при гаранция. Както вече беше посочено, в частта му, с която обезпечението е допуснато, при условие, че ищцата внесе гаранция, определението на въззивния съд е отменено с определение № 216/16.05.2018 г. по частно гр. дело № 1777/2018 г. на друг състав на IV-то гр. отд. на ВКС, поради което тази част от въззивното определение не е и не би могла да бъде предмет на разглежданата частна касационна жалба на ответното С., респ. – тези два въпроса са неотносими към предмета на настоящото частно производство.
В заключение, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 и чл. 396, ал. 2, изр. 3 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 5865/13.03.2018 г., постановено по частно въззивно гр. дело № 1750/2018 г. на Софийския градски съд, – в частта, с която е допуснато обезпечение на исковете, предявени по гр. дело № 3210/2018 г. на Софийския районен съд от М. Д. Ш. срещу С. с н. ц. „S. д. с. Б.“, общо за сумата 33 731.46 лв., чрез налагане на запор върху вземанията на С. с н. ц. „S. д. се. Б.“ в „Р. (Б.)“ ЕАД.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: