О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 436
София,05.07.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на седми юни две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д. №1016/2017г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба подадена от адвокат В. Ц. К. в качеството му на особен представител на [фирма] – [населено място], срещу решение №403 от 14.12.2016г., постановено по в.т.д.№665/2016г. по описа на Пловдивски апелативен съд, ТО, 1 с-в, с което е потвърдено решение №101/11.07.2016г. по т.д.№143/2014г. на Пазарджишки окръжен съд. Въззивното решение е обжалвано само в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което ответното дружеството [фирма] е осъдено да заплати на ищеца [фирма] – [населено място], сумата 495 614.36лв. по предявения частичен иск като част от вземане общо в размер на 760 532.64 лв., представляващо неплатена цена за доставка на асфалтова смес по договор от 3.09.2012г.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно поради необоснованост, допуснати нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Касаторът оспорва законосъобразността на извода на въззивния състав за валидност на сключения договор независимо от наличието на хипотезата по чл.40 ЗЗД, при която лицето, представляващо и двете страни по договора, е договаряло във вреда на [фирма]. Същевременно в касационната жалба се твърди, че въззивният съд не е обсъдил възраженията на [фирма] за липсата на редовно оформени товарителници, на подписани от двете страни констативни протоколи за предадени и приети количества, както и на писмени заявки от купувача за доставки съобразно чл.2.1 от договора. Касаторът излага доводи, че от доказателствата по делото не се установява, че [фирма] е престирало претендираните с исковата молба количества асфалтова смес като оспорва извода на съда, че осчетоводяването на фактурите и ползването на данъчен кредит от купувача удостоверяват твърдените от ищеца доставки. С касационната жалба се иска отмяна на въззивното решение в обжалваната му част, отхвърляне на предявения частичен иск за сумата 495 614.36лв. и присъждане на разноски за всички съдебни инстанции.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се поддържа наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК. Формулирани са следните въпроси:
1.”За процесуалното задължение на въззивния съд да разгледа и обсъди всички твърдения, доводи и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства, с оглед изискванията за пълно изясняване на делото?”. Сочи се, че съдът е постановил въззивното решение в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т.3 ППВС№1/13.07.1953г. и решение №98/20.05.2013г. по гр.д.№520/2012г. на ВКС.
2.”За задълженията на съда, когато в първата инстанция своевременно е оспорена автентичността на документ, но не е изслушана графологична експертиза?”; „За последиците от несъответствието на фактическите изводи с доказателствения материал, предизвикано от нарушаване на норми а формалната логика?” и „Относно доказателствената сила на частния свидетелстващ документ, когато документът съдържа удостоверително изявление на издателя за неизгодни за самия него факти?”. Касаторът поддържа, че посочените процесуалноправни въпроси са решени в противоречие с решение №1/30.01.2015г. по т.д.№52/2014г. на ВКС, ІІ т.о., решение №305/27.06.2012г. по гр.д.№1110/2011г. на ВКС, ІV г.о. и решение №197/23.12.2014г. по гр.д. №7364/2013г. на ВКС, ІІІ г.о.
3.”Допустими ли са свидетелски показания по обстоятелства, доказването на които процесният писмен договор е предвидил писмена форма с оглед нормата на чл.20а ЗЗД, приравняваща договора на закон с оглед забраната по чл.164 ал.1 т.3 ГПК?”. Поддържа се наличието на предпоставката за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
4.”При заведен иск на продавача за заплащане на цената по фактури, издадени в изпълнение на формален договор за производство и продажба:
а) отразяването на фактурите в счетоводството на купувача като форма на извънсъдебно признание съставлява ли категорично доказателство за приемане на стоката и за съществуването на задължението при възражения за неизпълнен договор?
б) отразяването на фактурите в счетоводството и ползването на данъчен кредит като форма на извънсъдебно признание на купувача, освобождава ли продавача от задължението да докаже извършеното предаване предмета на договора на купувача при положение, че в договора страните са уговорили специален ред и форма за удостоверяване на приетото от купувача, при възражения за неизпълнен договор?
в) отразява ли се на доказателствената сила на такова признание обстоятелството, че както формалният договор, така и фактурата са подписани от търговци при условия на договаряне сам със себе си /органно представителство/, при наведени от ответника доводи за симулативност и за процесуалните средства за успешна реализация на това оспорване, т.е. в какви случаи съдът може да приеме признанието за оборено?
г) приложима ли е забраната по чл.40 ЗЗД при органно представителство?”
Сочи се, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по см. на чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от [фирма] – [населено място], в който се поддържа, че поставените от касатора въпроси не могат да обосноват допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Сочи се, че първият и вторият въпрос са свързани с оплакване за неправилност и необоснованост на обжалвания съдебен акт, които не са предпоставки за допускане на касация като същевременно в отговора се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Относно третия и четвъртия въпрос се твърди, че същите не са обусловили решаващите изводи на съда, че са решени в съответствие с практиката на ВКС, както и че въпросите не са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. С отговора на касационната жалба се претендират разноски за касационната инстанция.
Върховен касационен съд, ТК, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280 ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното въззивно решение съставът на Пловдивски апелативен съд е потвърдил решение №101/11.07.2016г. по т.д.№143/2014г. на Пазарджишки окръжен съд, с което са уважени изцяло обективно съединените искове на [фирма] против [фирма]. С касационната жалба на [фирма] се обжалва въззивното решение само в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] – [населено място], сумата 495 614.36лв. по частичен иск от вземане общо за сумата 760 532.64лв., представляващо неплатена цена за доставка на асфалтова смес по договор от 3.09.2012г. по фактура №[ЕГН]/31.10.2012г., по фактура№[ЕГН]/30.11.2012г. и по фактура №[ЕГН]/30.04.2013г. С оглед разпоредбата на чл.290 ал.2 ГПК предмет на настоящото производство по чл.288 ГПК е въззивното решение в обжалваната му от касатора част.
Въззивният състав е приел за установено, че на 3.09.2012г. между ищеца [фирма] – [населено място], и ответника [фирма] – [населено място], е сключен договор за покупко-продажба, по силата на който ищецът се е задължил да продава, а ответникът – да купува асфалтови смеси, които е следвало да се произвеждат в асфалтовата база в [населено място], собственост на [фирма]. В решението е отразено, че договорът е подписан от законния представител на договарящите страни – А. П., който е бил единствен законен представител на [фирма] към датата на сключване на договора – факт, който не е бил спорен между страните и който се установява от вписванията в Търговския регистър.
Посочвайки, че съществуването на претендираното от ищеца материално право за заплащане на цената на доставеното по договора количество асфалтова смес е обуславено от валидността на самия договор, съдът е обсъдил възражението на жалбоподателя за недействителност на договора при хипотезата на чл.40 ЗЗД. Според апелативния съд установяването на състава на чл.40 от ЗЗД предполага доказване на вредата на представлявания и знание у насрещната страна по сделката за увреждането като доказателствената тежест за установяване на тези кумулативните елементи се носи от страната, която релевира порока – в случая от [фирма]. Съдът е посочил, че обстоятелствата, на които купувачът основава своите доводи, че процесната сделка е увреждаща по смисъла на чл.40 от ЗЗД, са само в сферата неговите твърдения, но по делото не са ангажирани конкретни доказателства, в подкрепа на твърденията нито за наличие на „споразумение за увреждане“ – т.е. – знание у насрещната страна, че сделката е увреждаща, нито за наличие на вреда – в какво точно се е изразило увреждането и би ли настъпило ако въпросната сделка не е била сключена. Допълнителен аргумент за неоснователност на възражението за относителна недействителност на сделката по чл.40 ЗЗД съдът е почерпил от разпоредбата на чл.142 ал.3 от ТЗ, предвиждаща специалната отговорност на органния представител на юридическото лице, нарушил задълженията си да управлява дружеството с грижата на добър търговец. Съдът се е позовал и на постановките в т.2 от ТР №3/15.11.2013г. по т.д. №3/2013г. на ОСГТК, според които в хипотезата на съвпадение на органния представител на две договарящи се дружества, външно изразената от органния представител воля е функция и част от законовата компетентност на органите на юридическото лице.
Обсъждайки възражението на ответното дружество за липсата на реални доставки, предмет на фактурите, издадени по договора от 03.09.2012г., на основание чл.272 от ГПК въззивната инстанция е препратила към фактическата обстановка, описана в мотивите на първоинстанционното решение, основана на заключенията на приетите по делото съдебноикономическа и съдебнотехническа експертиза и приложените писмени доказателства, включително и гласни такива, относно начина на организиране и осъществяване на производствената дейност на асфалтовата база на ищеца, находяща се в [населено място], както и за установената между двете дружества трайна търговска практика. В тази връзка апелативният съд е възприел отразеното в мотивите на решението на окръжния съд, че представените от ищеца фактура №[ЕГН]/31.10.2012г., фактура №[ЕГН]/30.11.2012г. и фактура №[ЕГН]/30.04.2013г., са издадени въз основа на договора от 03.09.2012г., както, че в същите са отразени количествата и стойностите на продадените асфалтови смеси, начинът на плащане (по банков път) и падежът, който съвпада с датата на издаване на съответната фактура. Прието е, че във фактурите са положени подписи за „съставил“ и „получател“ като за „получател“ е посочен управителят на [фирма] А. П.. Във фактурите са отразени датите на получаване на стоките като към тях са приложени кантарни бележки, издадени от [фирма] и съответните товарителници. Въззивният съд е приел за установено, че общата стойност на фактурираните доставки по трите фактури е 760 532.64лв. с ДДС, която сума не е платена от ответното дружество.
В обжалваното решение апелативният състав е посочил, че съгласно заключението по приетата при първоинстанционното разглеждане на делото съдебноикономическа експертиза, изготвена от вещото лице М.Л., фактурите, издадени в изпълнение на договора от 03.09.2012г., са намерили надлежно отражение в търговските книги у ответника. Отразил е, че ответникът своевременно е осчетоводил процесните фактури като извършени търговски операции и е включил фактурите в дневниците си за покупки като е ползвал данъчен кредит. Съдът е посочил, че издаването на процесните фактури от ищеца, записванията в търговските книги, съвпадащи като отразяване на търговските сделки в счетоводството на ответното дружество, включването им в дневниците за покупки по ЗДДС, при наличието на валидно договорно правоотношение, установяват не само предаване на стоката от едната страна по сделката, но и приемането й от другата страна, а оттам – и възникване на задължението за заплащане на продажната цена. В тази връзка съдът се е позовал на задължителната практика на ВКС, обективирана в решение №228/07.01.2015г. по т.д. №3597/2013г. на ВКС, І т.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК, съгласно която счетоводното отразяване на паричната престация по доставката като дължима в счетоводството на ответника и ползването на данъчен кредит, съставлява извънсъдебно признание на задължението. Според въззивният състав счетоводното отразяване на процесните престации не може да се приеме за изолирано от останалите доказателства, но анализът на съпътстващите фактурите документи и заключенията на вещите лица по извършените съдебноикономическа и съдебнотехническа експертизи обуславят извода за влагане на доставените асфалтовите смеси в обекта, изпълняван от ответното дружество. извършените доставки.
Във връзка със съдържащите се във въззивната жалба доводи относно постановената по реда на чл.193 ал.2 от ГПК проверка на истинността на представени от ищеца писмени документи, част от които касаят доставките по процесните три фактури, съдът е посочил, че според правилата за разпределение на доказателствената тежест по чл.193 ал.3 от ГПК, тежестта за доказване на оспорената автентичност носи представилата ги страна, но в случая съобразно конкретизацията, намерила отражение в доклада по делото, „оспорването“ от ответника е дали оспорените документи носят подпис на законен представител на страната, която го оспорва или на негов служител. С оглед твърдението на ищеца, че оспорените документи са изходящи и съставени от негови служители, съдът е приел, че в случая не се касае за приложимост на разпоредбата на чл.193 ГПК. По отношение на довода, съдържащ се във въззивната жалба, че част от товарителниците не носят подпис на получател, поради което не доказват извършването на превозни услуги, обективирани в посочените от ищеца фактури, съдът е посочил, че съгласно чл.50 ал.1 от Закона за автомобилните превози – договорът за превоз се установява с товарителница, но съгласно ал.2 на същия член, – действителността на договора за превоз не зависи от издаването, редовността или изгубването на товарителницата.
Настоящият състав намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Според разясненията и задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване се допуска, когато с въззивния съдебен акт е разрешен правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, по отношение на който са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Посочването на значимия за изхода на делото правен въпрос е задължение на касатора, който следва да обоснове и специфичните за основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК допълнителни предпоставки.
Формулираният от касатора въпрос: За процесуалното задължение на въззивния съд да разгледа и обсъди всички твърдения, доводи и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства, с оглед изискванията за пълно изясняване на делото?” не може да обоснове наличието на общата предпоставка по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като анализът на мотивите на въззивното решение сочи, че съдът е обсъдил доводите и възраженията на страните, както и събраните по делото доказателства относно релевантните за спора обстоятелства. Съдът е дал отговор на възраженията на ответното дружество, свързани както с оспорване на доказателственото значение на подписаните от купувача фактури, така също и с оспорване автентичността на представените от ищеца кантарни бележки, описи за вложени материали, описи за отпускане на материални ценности от склад, товарителници и др. В обжалваното решение са отчетени и е даден отговор оплакванията във въззивната жалба, фокусирани според жалбоподателя върху двата основни за спора въпроса: за валидността на договора от 3.09.2012г. с оглед възражението по чл.40 ЗЗД и за изпълнението на ищеца на задължението му да предаде на ответника уговореното количество асфалтова смес. Твърдението във въззивната жалба за симулативност на изготвените фактури е обсъдено в контекста на общото възражение за недоказаност на престацията като е акцентирано върху обстоятелството, установено от заключението на вещото лице по извършената счетоводна експертиза за наличието на редовно водено счетоводство в ответното дружество. Несъгласието на касатора с изводите, изложени във въззивното решение, не е равнозначно на неизпълнение на задължението на съда да обсъди доводите и възраженията на страните.
Не могат да обосноват допускане на касационно обжалване на въззивното решение въпросите, включени от касатора в т.н. „втора група въпроси”: За задълженията на съда, когато в първата инстанция своевременно е оспорена автентичността на документ, но не е изслушана графологична експертиза?”; „За последиците от несъответствието на фактическите изводи с доказателствения материал, предизвикано от нарушаване на норми а формалната логика?” и „Относно доказателствената сила на частния свидетелстващ документ, когато документът съдържа удостоверително изявление на издателя за неизгодни за самия него факти?”. Както бе посочено по-горе решаващият довод на съда да приеме за установено, че процесните доставки на асфалтова смес са реално извършени, е обоснован с представените по делото двустранно подписани фактури с отразени в тях количества асфалтова смес и ценова стойност, осчетоводени при ответника, чието счетоводство е водене редовно и които фактури са включени в дневниците за покупки по ДДС и е ползван данъчен кредит. Според въззивния съд възраженията на ответника за липса на подписи на получател на част от протоколите и на част от товарителниците не опровергават доказателствената сила на фактурите относно извършените доставки (ответникът не твърди и не установява, че ищецът въобще не е произвел фактурираната асфалтова смес, нито че не е имал възможност да я достави). Ето защо въпросите относно оспорването на изходящите от ищеца протоколи и товарителници и тяхната удостоверителна сила, не са обусловили решаващата воля на съда като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 ГПК. По аналогични съображения не е значим за правния спор и въпрос №3: ”Допустими ли са свидетелски показания по обстоятелства, доказването на които процесният писмен договор е предвидил писмена форма с оглед нормата на чл.20а ЗЗД, приравняваща договора на закон с оглед забраната по чл.164 ал.1 т.3 ГПК?” доколкото решаващите изводи на съда за реално извършени доставки не са обосновани единствено и основно върху свидетелските показания.
Формулираните от касатора въпроси в четвъртата група въпроси: .”При заведен иск на продавача за заплащане на цената по фактури, издадени в изпълнение на формален договор за производство и продажба: а) отразяването на фактурите в счетоводството на купувача като форма на извънсъдебно признание съставлява ли категорично доказателство за приемане на стоката и за съществуването на задължението при възражения за неизпълнен договор? б) отразяването на фактурите в счетоводството и ползването на данъчен кредит като форма на извънсъдебно признание на купувача, освобождава ли продавача от задължението да докаже извършеното предаване предмета на договора на купувача при положение, че в договора страните са уговорили специален ред и форма за удостоверяване на приетото от купувача, при възражения за неизпълнен договор? и в) отразява ли се на доказателствената сила на такова признание обстоятелството, че както формалният договор, така и фактурата са подписани от търговци при условия на договаряне сам със себе си /органно представителство/, при наведени от ответника доводи за симулативност и за процесуалните средства за успешна реализация на това оспорване, т.е. в какви случаи съдът може да приеме признанието за оборено? биха могли да бъдат приети за значими за правния спор като обусловили решаващите изводи на въззивния съд (с изключение на неправилното твърдение, че договорът е формален, както и на неверното твърдение, че според съда фактурите са категорично доказателство за приемане на стоката – всъщност апелативният съд е посочил, че ответникът не е представил доказателства и не е оборил доказателствената сила на фактурите). Независимо от горното въпросите не попадат в допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, тъй като е налице константна задължителна практика на ВКС по чл.290 ГПК относно значението на отразяването на фактурата в счетоводството на ответното дружество, включването й в дневника на покупко-продажбите по ДДС и ползването на данъчен кредит като недвусмислено извънсъдебно признание на задължението и доказателство за неговото съществуване – решение №42/19.04.2010г. по т.д. №593/2009г. на ВКС, ІІ т.о., решение №166/26.10.2010г. по т.д. №991/2010г. на ВКС, ІІ т.о., решение №228/07.01.2015г. по т.д. №3597/2013г. на ВКС, І т.о. и др. Въззивният съд е постановил решението си в съответствие с посочената практика на ВКС, съобразявайки се с доказателствената сила на процесните фактури за установяване съществуването на задължението в контекста на обсъдената от съда липса на представени от ответника доказателства, оборващи тази доказателствена сила, включително за липса на доказателства за „симулативност” на фактурите. Касаторът не твърди и не излага аргументи (така както изискват указанията дадени в т.4 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на |ВКС, ОСГТК), че практиката на ВКС се нуждае от промяна или актуализиране като основание да се приеме, че въпросите са от значение на точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Въпросът:„Приложима ли е забраната по чл.40 ЗЗД при органно представителство?” не е значим за спора, тъй като основното съображения на въззивния съд да приеме, че в случая не е налице хипотезата на чл.40 ЗЗД за прогласяване относителната недействителност на договора от 3.09.2012г., е липсата на доказателства, че договорът е сключен във вреда на ответното дружество. В тази връзка са изложени доводи за неоснователност на възражението, че ответното дружество не е имало необходимост от допълнителни доставки на асфалтова смес. Мотивите в решението относно отговорността на управителя при органното представителство са изложени единствено в допълнение към основния аргумент на съда за неоснователност на възражението по чл.40 ЗЗД, свързан с неустановяване в процеса на договаряне във вреда на ответното дружество.
На основание чл. 78 ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответното по касация дружество сумата 9 200лв. – заплатено адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговора на касационната жалба съобразно представения договор за правно обслужване №310817016/6.03.2017г.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №403 от 14.12.2016г., постановено по в.т.д.№665/2016г. по описа на Пловдивски апелативен съд, ТО, 1 с-в, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА [фирма] – ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица], ет.2 да заплати на [фирма] – ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица] сумата 9 200лв. /девет хиляди и двеста лева/ – разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ