3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 436
София, 09.07.2015 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 2344/2015 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
М. Г. Д. е обжалвала чрез пълномощника си адвокат Л. Д. въззивното решение № 735 от 29.01.2015 г. по гр. д. № 5442/2014 г. на Софийския градски съд.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 1-3 ГПК и към нея е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 2 и 3 ГПК, поради което е допустима.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответницата К. А. Б., която счита, че касационно обжалване не следва да се допуска, И. Г. Г. не е подал писмен отговор.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решението от 30.08.2013 г., поправено с решение от 04.11.2013 г., по гр. д. № 7811/2012 г. на Софийския районен съд в частта, с която делбата на магазин с идентификатор 68134.103.129.1.18 и на апартамент с идентификатор 68134.103.129.1.9, находящи се в [населено място], е допусната между К. А. Б., М. Г. Д. и И. Г. Г..
Данните по делото сочат и това е прието за установено, че по силата на договор за доброволна делба от 21.06.2010 г. страните по делото са били съсобственици при равни квоти на делбените имоти. С н. а. № 176/2011 г. И. Г. прехвърлил на М. Д. 1/4 ид. ч. от магазина, като в замяна получил от нея същата идеална част от апартамента.
Въззивният съд приел, че съсобствеността върху апартамента е възникнала по наследство от Р. С. Г.. За произхода на собствеността върху магазина, извън договора за доброволна делба от 2010 г. и констативния нотариален акт № 43/2011 г., доказателства не са представени, и затова възраженията, че К. Б. не е наследник по закон на Р. С. Г. или на някой друг роднина на страните, са неотносими.
Жалбоподателката е възразила срещу качеството съделител на К. Б., като е оспорила осиновяването й от А. А. Г. и съпругата му М. А. Г. през 1951 г. при действието на ЗЛС в редакцията съгласно публикацията в Известия, бр. 12/1951 г., с твърдения за липса на предпоставки за извършването му, но възражението е прието за неоснователно. За неоснователни са приети и оплакванията във въззивната жалба, че осиновяването не е заварено към 1961 и към 1968 г. Към 1961 г., когато е изменен ЗЛС по начин, че единствено допустим е режимът на пълно осиновяване, осиновителите и осиновената са живи, а осиновяването не е прекратено от съда. Това са единствените условия осиновяването да се счита заварено и те са били налице. Тези условия са били налице и при влизане в сила на СК от 1968 г. /отм./, поради което и съгласно чл. 105 за заварените осиновявания се прилагат правилата относно пълното осиновяване. По тези съображения въззивният съд приел за ирелевантно дали към 1961 и 1968 г. е била жива рождената майка на осиновената. Волята на рождения родител би била от значение единствено в хипотезата на чл. 105, ал. 2 от СК от 1968 г. /отм./, който предвижда специален съдебен ред за трансформация на заварените осиновявания в непълни, но твърдения в този смисъл не са въведени, следователно осиновяването е останало пълно, както разпорежда ал. 1 на чл. 105 СК от 1968 г. Ако пък рожденият родител на осиновената не е бил жив към месец май 1968 г., той не би могъл да даде съгласие, т. е. процедурата по чл. 105, ал. 2 СК не би могла да бъде осъществена, което пак означава, че завареното осиновяване е останало пълно.
Оттук съдът заключил, че осиновяването на К. Б. е пълно, поради което между осиновителите й и техните роднини, от една страна, и нея, от друга, съществуват права и задължения като между роднини по произход. Същата е наследила както осиновителите си А. А., починал през 1986 г., и съпругата му М. А., починала през 2000 г., така и техните роднини, включително Р. С. Г., починала на 03.12.2007 г. като разведена без деца, която е дъщеря на брата на А. А. – С. А..
В касационната жалба и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени оплаквания за неправилност на извода, че К. Б. е наследник на осиновителите си и по-конкретно на А. А. и на неговата роднина Р. С. Г..
Във връзка с тези оплаквания в изложението жалбоподателката е поставила въпроса: за да е заварено едно осиновяване, извършено преди влизане в сила на изменението на ЗЛС на 23.06.1961 г., трябва ли към този момент да са били живи, освен осиновителите и осиновеният, и рождените родители на осиновения. Като основания за допускане на касационно обжалване поддържа чл. 280, ал. 1, т.т. 2 и 3 ГПК, предвид противоречие на обжалваното решение с решение № 2015/15.09.1965 г. по гр. д. № 1387/1965 г. на ВС, І-во г. о., и липсата на легално определение на понятието „заварено осиновяване”, употребено в преходното правило към ЗИЗЛС /Известия, бр. 50/23.06.1961 г./.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не е налице, защото представеното решение е неотносимо към хипотезата, пред която страните са изправени. В него е разгледан въпрос, различен от сега поставения, а именно дали осиновеният има право върху наследството, останало от „естествения родител”, открито преди изменението на ЗЛС от 1961 г., когато осиновяването се трансформира от непълно в пълно.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което възниква при непоследователна или противоречива практика на Върховния касационен съд, или при необходимост от преодоляване на погрешна практика на ВКС, или когато въобще липсва такава по принципен правен въпрос. В случая по поставения въпрос е формирана съдебна практика – решение № 19 от 16.01.1992 г. по гр. д. № 1134/1991 г., на ВС, I-во г. о., решение № 690 от 25.03.1963 г. по гр. д. № 71/1963 г. на ВС, II-ро г. о., решение № 1154/22.01.2009 г. по гр. д. № 4755/2007 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 481/06.12.2012 г. по гр. д. № 1108/2011 г. на ВКС, І-во г. о. Според тази съдебна практика под заварени осиновявания следва да се разбират тези, които не са отменени по някоя причина и при които осиновеният и осиновителят са живи. Дали рождените родители на осиновения са живи към този момент, е без правно значение за превръщането на осиновяването от непълно в пълно по силата на закона, защото разпоредбите на ЗЛС от 1961 г. за осиновителните правоотношения имат незабавно, но не и обратно действие – те не засягат вече придобитите към този момент права на осиновените от рождените им родители. Ако рождените родители са били живи при влизане в сила на посоченото изменението на ЗЛС, правата и задълженията между тях и осиновеното дете се прекратяват, с което се постига целта на закона – да се заздрави връзката между осиновения и осиновителя; в обратната хипотеза- ако наследството, останало от „естествените родители”, е открито преди посочения релевантен момент, трансформацията на осиновяването не засяга вече придобитите права. Наличието на трайна и безпротиворечива съдебна практика, на която обжалваното въззивно решение съответства, изключва допускането на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Предвид изхода на спора и с оглед заявеното искане, на ответницата по касация К. Б. следва да се присъдят разноските по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 500 лева, съставляващи адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от месец април 2015 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ Д. касационно обжалване на въззивното решение № 735 от 29.01.2015 г. по гр. д. № 5442/2014 г. на Софийския градски съд.
ОСЪЖДА М. Г. Д. да заплати на К. А. Б. разноските по водене на делото във Върховния касационен съд на РБ в размер на 500 /петстотин лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: