О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 437
гр. София, 22.12.2014 г.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, ІІ отделение, в закрито заседание на седемнадесети декември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Г.Никова ч. гр. д. № 5584 по описа за 2014 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
С определение № 233 от 15.07.2014 г. по в.ч.гр.д.№ 154/2014 г. по описа на Окръжен съд – [населено място], ГО, трети състав, е оставена без уважение подадената от А. Д. П. от [населено място] частна жалба срещу определение № 870 от 26.05.2014 г., постановено по гр.д.№ 674/2014 г. по описа на Районен съд – [населено място].
Въззивният съд е приел, че предявеният от А. Д. П. срещу Г. д. „И. н. н.” при М. н. п. и РУ „С. о.” – [населено място] иск за признаване за установено, че следва да се зачете за трудов стаж времето за почивки, обучения, инструктаж, учебни стрелби, учебни тревоги и извънреден труд до и над 50 часа на тримесечие, възлизащо общо на 1 година и 10 месеца за периода от 01.02.1996 г. до предявяването на исковата молба на 08.05.2014 г., е процесуално недопустим. Изводът си е обосновал с разбирането, че обсъжданата претенция има за предмет установяването на факт с правно значение, което е допустимо само в случаите, предвидени в закон. Такъв закон е Закона за установяване на трудов и осигурителен стаж по съдебен ред, като чл.5 ЗУТОССР допуска установяването на трудов стаж по съдебен ред, само когато съответните документи са изгубени или унищожени (след представяне на удостоверение за това). В случая отсъства особената процесуална предпоставка по чл.5 ЗУТОССР за допустимост на предявения установителен иск. Наред с това въззивният съд е посочил, че А. Д. П. е предявил осъдителен иск за заплащане на трудово възнаграждение за извънреден труд за посочените общо 1 година и 10 месеца, при чието разглеждане съдът ще следва да се произнесе дали посоченото в исковата молба време представлява извънреден труд и съответно – какъв е размерът на дължимото заплащане, а това лишава от правен интерес самостоятелното произнасяне по установителен иск за факт.
Определението на окръжния съд е обжалвано с касационна частна жалба вх.№ 3095 от 28.07.2014 г., подадена от А. Д. П. чрез адвокат С. И. от АК – [населено място] с оплаквания, че е незаконосъобразно и с искане да бъде отменено. Поддържа, че въззивното определение е неправилно, тъй като съдът не е съобразил, че спорът не е по Закона за установяване на трудов и осигурителен стаж по съдебен ред (ЗУТОССР), а е трудов по смисъла на чл.357, ал.1 КТ. Претендира разноски.
В приложеното към касационната частна жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа, че жалбата следва да бъде допусната до касационно обжалване, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпрос от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото в противоречие с практиката на ВКС (Определение № 327 от 17.06.2009 г. по гр.д.№ 1339/2008 г., ВКС, ІV г.о.) и при наличие на противоречива практика на съдилищата. Конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос не е формулиран.
Въпреки че на основание чл.130 ГПК не е следвало, администриращият съд е извършил размяна на книжа, като по делото е постъпил отговор от страна на единия от ответниците по исковата молба – Г. д. „И. н. н.” при М. н. п., в който се поддържа, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и че частната касационна жалба е неоснователна по същество. Претендирано е заплащането на юрисконсултско възнаграждение.
Касационната частна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК и е допустима по смисъла на чл.274, ал.3 и ал.4 ГПК.
Преди да пристъпи към обсъждането й по същество, Върховният касационен съд следва да прецени дали са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване, във връзка с което намира следното:
Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, касационната инстанция допуска до разглеждане по същество касационни жалби (съответно – касационни частни жалби) срещу въззивни актове, съдържащи произнасяне по правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото, по отношение на който е налице и някое от допълнителните условия на чл.280, ал.1, т.1 – 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания акт, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Върховният касационен съд не разполага с правомощие да изведе такъв въпрос от текста на касационната жалба (съответно – касационната частна жалба) или от изложението по чл.284, ал.3 ГПК, доколкото подобно действие би влязло в пряко противоречие с диспозитивното начало в гражданския процес. При отсъствието на конкретно формулиран въпрос касационният съд не може да прецени дали е налице хипотеза в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК и касационното обжалване не следва да се допуска.
По заявеното искане за присъждане на разноски в полза на Г. д. „И. н. н.” при М. н. п., Върховният касационен съд намира следното:
Определението на първоинстанционния съд има характер на акт по чл.130 ГПК. По силата на тази разпоредба против връщането на исковата молба като недопустима може да се подаде частна жалба, препис от която не се представя и съответно – не се връчва на лицето, посочено като ответник с исковата молба. Тази регламентация сочи, че това лице не е легитимирано да участва в производството по проверка за допустимост на предявения иск – както пред въззивната, така и пред касационната инстанция. Като няма гарантирано от закона право на участие в това производство, ответникът по недопустимия иск няма и право на разноски в тази връзка. Ето защо искането за присъждане на разноски под формата на юрисконсултско възнаграждение следва да бъде оставено без уважение.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване определение № 233 от 15.07.2014 г. по в.ч.гр.д.№ 154/2014 г. по описа на Окръжен съд – [населено място], ГО, трети състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането за присъждане на разноски в полза на Г. д. „И. н. н.” при М. н. п.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: