6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 437
гр. София, 04.07.2019 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на четвърти юни през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРИНА ПЕТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 31 по описа за 2019г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Интер Престиж” ЕООД, [населено място], представлявано от адв.С. М., срещу решение № 1018 от 26.04.2018г. по т.д. № 2907/2017г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав, с което е потвърдено решение № 611 от 30.03.2017г. по т.д. № 8691/2019г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI – 23 състав за отхвърляне на предявените от настоящия касатор срещу „Банка ДСК” ЕАД искове с правно основание чл.79, ал.1, вр. чл.82 ЗЗД за заплащане на сумите от: 1 250 лева, частично претендирано обезщетение за разликата между договорената цена на имоти по предварителен договор от 01.02.2013г. и пазарната им оценка; 73 000 лева – обезщетение за заплащането на неустойка/ двоен размер на капарото по предварителния договор от 01.02.2013г.; 708 лева – обезщетение за платена лихва за един месец по договор за заем от 08.03.2013г.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че в изпълнение на предварителния договор е поискал от „Банка ДСК” ЕАД да изпълни задължението си за заличаване на ипотеката, като въпреки отправената молба банката умишлено е бездействала. С оглед на това поддържа, че претърпените вреди от прекратяване на предварителния договор и невъзможността за сключване на окончателен договор за продажба на недвижими имоти при цена от 1 100 000 лева са в пряка причинно – следствена връзка с поведението на банката. Поддържа още, че по вина на банката е налице и пропусната полза, изразяваща се в значително обезценяване на процесния имот. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът твърди наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочи следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:
1. Може ли въззивната инстанция в настоящия спор да постанови съдебния си акт по реда на чл.258 ЗЗД?
2. След като въззивният съд е отменил решението на СГС заради неправилна квалификация и при повторното разглеждане на делото този съд не е извършил нов доклад, следва ли при повторното разглеждане на делото от въззивния съд на основание т.1 и т.2 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС да отмени първоинстанционното решение, тъй като въззивният съд не е ограничен от посоченото в жалбата, когато следи служебно за интереса на някоя от страните?
3. С изпращането на писмото от 25.02.2013г. от „Интер Престиж” ЕООД, получено в банката на 27.02.2013г., с приложена такса в размер на 50 лева за заличаване на ипотеките, наложени върху процесния имот на дружеството в [населено място], с което касаторът е поискал от банката в тридневен срок да изготви и предостави молби – съгласия за заличаването им, следва ли да се счита, че е приел писмото от „Троя Сити” ЕООД за прекратяване на предварителния договор като такова по смисъла на чл.87, ал.1 ЗЗД, на което ответната банка е реагирала след повече от година?
4. Налице ли е основанието на чл.280, ал.2 ГПК за „очевидна неправилност” на обжалваното въззивно решение с оглед приетото от съда, че доверителят ми не е извършил необходимите действия, изразяващи се в уведомяване на банката, както и осигуряване спазване на изискуемата от закона форма за изразяване на съгласие от името на банката, за да се осъществи вписване на заличаване на учредената ипотека по местонахождение на недвижимия имот?
Касаторът обвързва първия въпрос със съображения, че въззивното решение е недопустимо, тъй като е постановено по непредявен иск. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по втория и третия въпрос в противоречие с практиката на ВКС. Позовава се на т.1 и т.2 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и на постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 931 от 21.01.2010г. по гр.д. № 5000/2008г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 131 от 13.11.2009г. по т.д. № 661/2008г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 153 от 28.12.2012г. по т.д. № 1022/2011г. на ВКС, ТК, I т.о. По четвъртия въпрос излага съображения за очевидна неправилност на обжалваното решение с оглед приетото, че не е извършил техническата дейност, свързана с осигуряване спазване на формата и вписване.
Ответникът „Банка ДСК” ЕАД, [населено място] оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Излага съображения и за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че между ищеца „Интер Престиж“ ЕООД и ответника „Банка ДСК“ ЕАД са сключени договори за банков кредит, обезпечени с ипотеки, включително и договорна ипотека върху УПИ V – 62, кв.31, по плана на [населено място], [община], с площ 739 кв.м. С цената от продажбата на един от ипотекираните имоти е погасен кредитът, обезпечен с процесната договорна ипотека. На 22.12.2012г. е внесена такса от 50 лева за даване на съгласие от банката за заличаване на ипотеките. На 28.02.2012г. в „Банка ДСК” ЕАД е постъпило искане от „Интер Престиж” ЕООД за заличаване на учредените ипотеки. На 01.02.2013г. между „Интер Престиж” ЕООД като продавач и „Троя Стил” ЕООД като купувач е сключен предварителен договор за продажба на недвижимия имот, находящ се в [населено място], за цена от 1 100 000 лева. Продавачът е декларирал, че имотът не е обременен с тежести и ипотеки, като при установяване на противното изправната страна има правото да прекрати договора. Във връзка с писмо от „Троя Сити” ЕООД за прекратяване на договора, получено на 25.02.2013г. /неправилно посочено 25.01.2013г./, „Интер Престиж” ЕООД е върнал полученото капаро от 100 000 лева и е платил сумата от 73 000 лева, уговорената неустойка. На 11.04.2013г. процесният недвижим имот е апортиран в „Туристическа компания 2000” ЕООД. При така установените факти въззивният съд е съобразил, че спорните по делото въпроси са дали банката следва автоматично да заличи ипотеката, след като задълженията са погасени или следва да е отправено изрично искане за това, както и дали искане следва да бъде отправено за всяка ипотека по отделно или е достатъчно обстоятелството, че банката е известена за погасяване на кредита. Позовавайки се на чл.60, ал.5 ЗКИ, решаващият съд е приел, че при изпълнение на задължението по договора за кредит липсва задължение за банката, произтичащо от договора или закона, служебно да извърши погасяване на учредената ипотека. Кредитополучателят следва да извърши внасянето на такси към банката и нотариуса и държавни такси към Агенцията по вписванията, както и да представи доказателства в съответната Служба по вписванията по местонахождение на имота, за да бъде извършено вписването. С оглед на това въззивният съд е заключил, че извършеното от ищеца заплащане на такса от 50 лева за разглеждане на искането за заличаване на учредената ипотека е само едно от кумулативните изисквания и не е достатъчно, за да се приеме, че ответникът е в неизпълнение на задължението си да даде съгласие. В тази връзка е приел още, че изплатената сума от 100 000 лева на купувача поради прекратяване на предварителния договор не представлява вреда, причинена от неизпълнение на договорно задължение на банката. До същите изводи е достигнал и по отношение на намалението на пазарната стойност на недвижимия имот, находящ се в [населено място]. Изложил е съображения, че за неизпълнение на задължението на ответника за заличаване на учредената ипотека отговорност има ищецът, тъй като не е извършил необходимите действия, изразяващи се в уведомяването на банката и осигуряване спазването на изискуемата от закона форма за изразяване на съгласие от името на банката, за да се впише заличаването. Решаващият съд е изследвал наличието на груба небрежност, проявена от банката. Позовавайки се на правилото на чл.60, ал.5 ЗКИ и обичайната практика, е приел, че до банката следва да е отправено изрично искане за заличаване на ипотека за конкретен недвижим имот. Предвид липсата на такова искане от „Интер Престиж“ ЕООД, апелативният съд е счел, че ответникът не е проявил груба небрежност и поведението му не съставлява неизпълнение на задължението му съгласно договора да заличи ипотеката. В тази връзка е приел още, че ищецът не е положил дължимата грижа в качеството му на длъжник по предварителния договор. Същият не е противопоставил правото си на купувача в подходящ срок да изпълни задълженията си, като осигури действията на банката по заличаване на ипотеката. С оглед на това решаващият състав е достигнал до извода, че „Банка ДСК“ ЕАД не дължи обезщетение за вредите, претендирани от „Интер Престиж“ ЕООД.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият въпрос е свързан с твърдение на касатора за недопустимост на обжалваното решение поради произнасяне от съда по непредявен иск с правно основание чл.258 ЗЗД. Този въпрос не може да обоснове допускане на касационно обжалване, тъй като не съответства на мотивите на въззивния съд. Изложеното в мотивите свидетелства, че съдът се е произнесъл по неоснователността на предявените искове по чл.79, ал.1, вр. чл.82 ЗЗД, а видно от диспозитива, е и обективирал правните изводи, до които е достигнал. Следователно касае се до допусната от съда техническа грешка при изписване на реда, по който се развива производството.
Вторият въпрос, формулиран в изложението, е относим в същността си към правомощията на въззивната инстанция при извършване на проверка относно допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доклада по делото. Принципен отговор се съдържа в т.2 на посоченото от касатора Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно която въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила по отношение на доклада по делото, въззивният съд е длъжен да даде указания на страните за възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, но не извършва нов доклад по смисъла и съдържанието, уредено в чл.146, ал.1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. В случая въззивният съд е процедирал в съответствие със задължителната практика на ВКС. Във въззивната жалба на касатора липсва оплакване за допуснато от първоинстанционния съд нарушение, свързано с доклада по делото, поради което и въззивната инстанция не е дължала даване на нови указания на страните за подлежащите на установяване факти и обстоятелства, относими към възникналия правен спор.
Третият материалноправен въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като отговорът му е обусловен от конкретните факти по делото.
Четвъртият въпрос е поставен във връзка с довода за наличие на основанието на чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност на въззивното решение. Въззивното решение е очевидно неправилно, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано, а изложените от касатора доводи са за неправилно прилагане на закона поради неправилно възприемане на фактическата обстановка и представените доказателства.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на делото на касатора не следва да се присъждат разноски за касационното производство. На основание чл.78, ал.8 ГПК на ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 300 лева, определено съобразно чл.25, ал.1 от Наредба за заплащането на правната помощ.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1018 от 26.04.2018г. по т.д. № 2907/2017г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав.
ОСЪЖДА „Интер Престиж” ЕООД, ЕИК[ЕИК], [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] сумата 300 лева /триста лева/ – юрисконсултско възнаграждение за касационното производство, на основание чл.78, ал.8 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: