О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 437
гр.София, 21.04.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
петнадесети април две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимира Харизанова
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д. № 594/ 2010 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искания на И. К. К., на О. с. – П. и на А. с. – П. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Бургаски апелативен с. № 47/ 08.10.2009 г. по гр.д. № 136/ 2009 г. С посоченото решение е оставено в сила решение на Кърджалийски окръжен с. по гр.д. № 255/ 2008 г., с което П. на Р. Б. , О. с. – П. и А. с. – П. са осъдени солидарно да заплатят на И. К. К. със законната лихва сумата 1 500 лв – обезщетение за неимуществени вреди от незаконно задържане под стража по сл.д. № 250/ 2004 г. на ОСС – П. , по което наказателното производство е било прекратено поради недоказаност за обвинението, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 11 000 лв. С въззивното решение първоинстанционният съдебен акт е изменен в частта относно датата от която се дължи законната лихва за забава върху сумата на присъденото обезщетение – от 10.06.2004 г.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателя И. К. , че въззивният с. се е произнесъл по важен материалноправен въпрос – за критериите за определяне на размерът за обезщетението за неимуществени вреди от незаконно повдигане на обвинение и задържане под стража – който се решава противоречиво от съдилищата. При сходни случаи тези размери били определяни в твърде широк диапазон, като касаторът – ищец се позовава на други влезли в сила въззивни решения и на ППВС № 4 от 1968 г. на ВСРБ. Излага и доводи, че при липса на унифициран стандарт в практиката на ВКС за критериите за определяне на размерът на обезщетението са налице предпоставки за съдебен произвол – основание за намеса от страна на Върховният касационен с. по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Повдигнат е и процесуалноправният въпрос за отказа на въззивния с. да допусне нови доказателства, поискани с въззивната жалба, като според касатора този отказ е направен в противоречие ТР № 1/ 2001 г. на ОСГК на ВКС, както и с константната съдебна практика. В противоречие с утвърдената практика били и изводите в обжалваното въззивно решение, че при частично уважаване на исковите претенции ищецът не дължи такси и разноски по отхвърлената част на иска, като касаторът се позовава на решение № 900 от 09.10.2008 г. по гр.д. № 1536/ 2006 г., ІІІ г.о. на ВКС. Още един процесуален въпрос е наведен от касатора като основание по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК – трябва ли ищецът да посочи в исковата молба отделните видове вреди, чиято репарация иска, основните аспекти на проявленията на неимуществените вреди и доказателствени факти, с които възнамерява да обосновава претенциите си. Поради това моли за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в отхвърлителната му част, съответно – за отмяната му и за уважаване на предявения иск в пълен размер.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване на А. с. – П. на първо място е повдигнат въпрос, свързан с допустимостта на въззивното решение. Според този касатор фактическите твърдения на ищеца сочат на предявен иск по чл.2 ал.1 т.1 от ЗОДОВ. Въззивният с. се произнесъл по иск с правна квалификация чл.2 ал.1 т.2 от ЗОДОВ, което било в противоречие с константната практика. Касаторът А. с. – П. повдига и материалноправният въпрос дължи ли се обезщетение по ЗОДОВ в случаите, когато наказателното производство е прекратено поради недоказаност на обвинението. Счита, че положителният отговор на този въпрос, даден в обжалваното въззивно решение, противоречи на практиката на ВКС и на други съдилища – основания по чл.280 ал.1 т.1 и 2 от ГПК. Искането и на този жалбоподател е за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, само че в осъдителната му част. По същество претендира за обезсилването му или за отменяването му като неправилно с последващо отхвърляне на иска, евентуално – с връщането му за ново разглеждане от въззивния съд.
Ответникът О. с. – П. счита, че е налице противоречива съдебна практика (позовава се на и представя копия от невлезли съдебни решения) по въпросите може ли съдът, който не е орган на обвинението, да отговаря по чл.2 ал.1 т.2 от ЗОДОВ; отговаря ли съдът за незаконно задържане под стража, когато актът за вземане на тази мярка не е отменен по реда на инстанционния контрол; нуждаят ли се от доказване неимуществените вреди, търпени в резултат на незаконно задържане под стража; солидарна ли е отговорността на правозащитните органи. Счита, че отговорите на тези въпроси, дадени във въззивното решение, противоречат на ТР № 3/ 2004 г. на ОСГК на ВКС и че произнасянето по тях е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Моли в осъдителната част решението да бъде допуснато до касационно обжалване, след което искът да бъде отхвърлен.
Прокуратурата на РБ не взема становище по жалбите.
Върховният касационен с. , след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбите за допустими. По исканията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на отделните страни в производството съдът намира следното:
По жалбата на О. с. – Пловдив.
Искането е неоснователно.
Не могат да бъдат споделени доводите на този касатор за наличие на противоречива практика по повдигнатите от него материално и процесуалноправни въпроси. Не е възможно такъв извод да се направи въз основа на приложените решения по гр.д. № 619/2008 г. на О. с. Пазарджик, гр.д. № 105/ 2009 г. на А. с. – Бургас, гр.д. № 1202/ 2006 г. на О. с. – София, и решение на Софийски градски с. (без номер на делото), тъй като тези съдебни актове са приложени в копия и без да е установено влезли ли са в сила. Невлезли в сила решения не могат да бъдат основание да се заключи, че практиката на съдилищата е противоречива, тъй като същите могат да бъдат отменени или изменени по реда на инстанционния контрол, т.е. въпросите, по които са се произнесли съдилищата, не се ползват със сила на пресъдено нещо. Следователно обсъждането на изводите, направени от решаващите съдилища в приложените актове, с цел обосноваване на противоречива съдебна практика, не е допустимо.
Що се касае до приложеното решение на Пловдивски административен с. , то следва да се има предвид, че съгласно т.3 от ТР № 1 от 2010 г. на ОСГТК на ВКС, понятието „практика на съдилищата” по смисъла на чл. 280 ал.1 т.2 ГПК не включва практиката на административните съдилища. Следователно каквото и да е тълкуването в приложеният съдебен акт, дори той да е влязъл в сила, то не може да обоснове извод за приложимостта на чл.280 ал.1 т.2 от ГПК.
Обжалваното решение, доколкото съдържа отговори на повдигнатите от О. с. – П. въпроси, не противоречи на задължителната практика на Върховния касационен съд. Напротив, в т.13 от ТР № 3 от 2004 г. на ОСГК на ВКС изрично е прието, че дори когато задържането под стража не е отменено по реда на инстанционния контрол, държавата отговаря за търпените от него вреди, щом наказателното производство е прекратено. Въззивният с. е съобразил тази задължителна практика в решението си и не са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК.
Не са налице и предпоставките по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. По въпроса може ли съдът, който не е орган на обвинението, да отговаря по чл.2 ал.1 т.2 от ЗОДОВ, законът е ясен. Съгласно чл.7 исковете се предявяват срещу органите по чл.2 ал.1 от ЗОДОВ, а съгласно чл.2 ал.1 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени от съдилищата. Когато наказателното производство е прекратено, но в хода му съдът е взел незаконна мярка за неотклонение „задържане под стража”, той отговаря за вредите, независимо от това дали мярката е отменена по реда на инстанционния контрол. Това следва и от мотивите на цитираното по-горе тълкувателно решение.
На процесуалният въпрос нуждаят ли се от доказване неимуществените вреди въззивният с. не е отговорил отрицателно в обжалваното решение. Напротив, искът е отхвърлен частично именно поради недоказаност на вредите, като е прието, че всеки дължи установяване на фактите, от които претендира за него да са възникнали права. В това отношение нито законът е непълен, нито практиката е колеблива, за да се налага намесата на ВКС.
По сходни съображения няма основание за намеса на ВКС по въпроса солидарна ли е отговорността на правозащитните органи. Единно е становището, че отговорността по ЗОДОВ е деликтна, а по този вид отговорност законът и съдебната практика са категорични, че задължените лица отговарят солидарно.
Поради това искането на О. с. – П. за допускане на касационно обжалване на решението следва да бъде отхвърлено.
По жалбата на А. с. – Пловдив.
Искането по чл.280 от ГПК и на този ответник е неоснователно.
Във връзка с доводите по допустимостта на въззивното решение следва да се отбележи, че ищецът не е предявил иск по чл. чл.2 ал.1 т.1 от ЗОДОВ. Съгласно т.13 от ТР № 3 от 2004 г. на ОСГК по чл.2 ал.1 т.1 от ЗОДОВ следва да се квалифицира претенцията за обезщетяване на вреди от незаконно задържане тогава, когато самата мярка за неотклонение е отменена като незаконна, без оглед каква е съдбата на наказателното производство. Когато наказателното производство е прекратено, в този случай вредите от задържането се обезщетяват като цяло – в съвкупност с вредите от незаконното обвинение (в този случай квалификацията трябва де е по чл.2 ал.1 т.2 от ЗОДОВ). В конкретния случай ищецът е твърдял в исковата си молба, че е бил задържан по наказателно производство, което е прекратено и по което е бил задържан. Претенцията за обезщетяване на вредите от това задържане правилно е квалифицирана от въззивният с. по чл.2 ал.1 т.2 от ЗОДОВ. Следва да се отбележи, че и при обратен извод обжалваното решение не би се явило недопустимо. Неправилното квалифициране е нарушение на материалния закон и се явява основание по чл.281 от ГПК, но не е въпрос по допустимостта, който се проверява в производството по чл.280 от ГПК.
Що се касае до материалноправният въпрос дължи ли се обезщетение по ЗОДОВ в случаите, когато наказателното производство е прекратено поради недоказаност на обвинението, то по него действително имаше противоречие в практиката на съдилищата, но само до приемането на ТР № 3 от 2004 г. на ОСГК. В т.7 от ТР със задължителна за всички съдилища сила е разяснено, че държавата отговаря по чл.2 от ЗОДОВ и в случаите, когато наказателното производство е прекратено поради недоказаност на обвинението. Цитираните от касатора решения на ВКС по гр.д. № 2263/ 2000 г. и на БАС по гр.д. № 15/ 2004 г. са постановени преди задължителното тълкуване на ВКС и поради това не могат да са основание за извод, че е налице противоречива практика на съдилищата.
Що се касае до приложеното решение на ВКС по гр.д. № 3404/ 2007 г., то касае напълно различна хипотеза – при него искът е бил за обезщетяване на вреди от наказателно производство, за което съдът е прел, че не е прекратено. В разглеждания казус прекратено е било съдебното производство, но след това делото е върнато на прокуратурата за доразследване – т.е. наказателното преследване е продължило. Не може да става дума за противоречие между това решение и настоящия случай, в който е прекратено не съдебното наказателно производство, а изцяло наказателното преследване срещу обвиненото лице.
Ето защо няма основания за допускане на касационно обжалване и по жалбата на А. с. – Пловдив.
По жалбата на И. К. К..
Искането и на този касатор е неоснователно.
Въпросът за критериите за определяне на размерът за обезщетението за неимуществени вреди от незаконно повдигане на обвинение и задържане под стража не се решава противоречиво от съдилищата. Сочените от касатора – ищец влезли в сила решения, при които са определяни обезщетения в по-големи размери, не са постановени по сходни случаи. Соченото от касатора – ищец решение № 164/ 22.06.2009 г. на Пловдивски апелативен с. по гр.д. № 423/ 2009 г. третира хипотеза на обезщетяване на вреди от незаконно наказателно преследване, продължило, повече от 4 години. Процесният случай не е такъв, тъй като наказателното производство срещу ищеца е прекратено по-малко от четири месеца след образуване на производството. Следователно случаите не са сходни, за да се направи извод за противоречие в практиката.
Не са сходни и казусите, разрешени от ВКС в останалите приложени от касатора – ищец решения. В решение № 2/ 09.06.2008 г. на Пловдивски апелативен с. по гр.д. № 680/ 2007 г. е определено обезщетение за вреди от наказателно преследване, продължило осем месеца, а освен това е отчетено обстоятелството, че ищецът по това дело е бил незаконно задържан непосредствено след претърпяна тежка оперативна интервенция и че условията в следствения арест се отразили изключително зле върху здравето му. Такива факти по настоящето дело не са установени, съответно няма основания обезщетенията в двата случая да са в съответстващ размер. Що се касае до решение от 08.07.2008 г. на Пловдивски апелативен с. по гр.д. № 262/ 2008 г., то от мотивите към същото не е ясно нито дали ищецът по това дело е бил задържан под стража, нито колко време е продължило наказателното преследване, вредите от което са оценени на 5 000 лв. Ето защо и този случай не подлежи на съпоставка с процесния, за да се направи извод за наличие на противоречива практика.
Относно цитираното от касатора – ищец ППВС № 4 от 1968 г. съдът отбелязва, че не са релевирани конкретни доводи в какво точно обжалваното решение противоречи на постановлението, а и ВКС не открива такова противоречие – въззивният с. не е направил изводи, които да са противоположни по съдържание с тези в ППВС.
По въпроса за критериите за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди не са налице предпоставките за намеса от страна на Върховният касационен с. и съгласно чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Критериите не могат да са други, освен общи. Това е така, защото всяка личност приема насочените към нея увреждащи действия по различен начин. С оглед психологическите особености на хората един незаконно обвинен психически лабилен човек може да получи психично разстройство, а друг, психически по устойчив, може да не се впечатли особено, дори ако е задържан под стража. Човек, ползващ се с добро име в обществото, страда повече от незаконно обвинение от субект, който и преди да бъде обвинен незаконно е бил възприеман негативно. Ето защо обезщетението се определя с оглед особеностите на всеки конкретен случай и не би могло по реда на чл.292 от ГПК на съдилищата да се наложи каквото и да е друго ограничение, освен предвиденото в закона – обезщетението да е справедливо.
Неоснователен е доводът на касатора-ищец, че въззивния с. е отказал да допусне нови доказателства, поискани с въззивната жалба, считайки ги за недопустими в противоречие ТР № 1/ 2001 г. на ОСГК на ВКС. Въззивният с. е отказал събирането на нови доказателства по друго основно съображение – тъй като не са уточнени конкретните факти, които ще се доказват и тъй като по делото вече са били ангажирани гласни доказателства. Следователно не е налице твърдяното произнасяне в противоречие с практиката на ВКС: отказът за допускане на свидетели е направен не по съображения за недопустимост, а по съображения за неотносимост и за липса на необходимост от разпита им.
По въпроса трябва ли ищецът да посочи в исковата молба отделните видове вреди, чиято репарация иска, въззивният с. не се е произнесъл, така че на това основание допускането на касационно обжалване е изключено.
Що се касае до тази част от обжалваното въззивно решение, в която е потвърдено първоинстанционното в частта за таксите, въпросът не касае съществото на спора и не можа де е основание за допускане на обжалване на актът, с който е отхвърлен иска по делото.
По тези мотиви следва да се приеме, че не са налице твърдяните от касаторите основания по чл.280 ал.1 от ГПК. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
По изложените съображения настоящият състав на Върховният касационен с.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Бургаски апелативен с. № 47/ 08.10.2009 г. по гр.д. № 136/ 2009 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: