О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 438
гр.София, 22.03.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
шестнадесети март две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 123/ 2011 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на Х. В. Х. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд от 14.10.2010 г. по гр.д.№ 2396/ 2010 г. в частта му, в която е потвърдено решение на Софийски районен съд по гр.д.№ 41898/ 2008 г. за отхвърляне на предявения от касатора против [фирма] иск по чл.215 от КТ за сумата 1 901,03 лв и в частта, в която касаторът е осъден да заплати на [фирма] на основание чл.207 ал.1 т.2 от КТ сумата 1 305,15 евро. В останалата част въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателя, че въззивният съд е постановил решението си, неправилно отговаряйки на правни въпроси, имащи значение за точното прилагане на закона. Във връзка с иска по чл.215 от КТ повдига въпросите могат ли да се приравнят на командировъчни пари средства, които според разходните документи са получени на друго основание; допустимо ли е без възражение в исковата молба такива суми да се считат за командировъчни пари; допустимо ли е с документи да се доказва уговорено допълнително възнаграждение за шофьор на Т. на база пропътувани километри, ако в трудовия договор няма такава уговорка; кой носи тежестта да докаже, че една сума е предадена за командировъчни пари и факта на получаване на определение суми. Във връзка с иска по чл.207 от КТ поставя процесуалните въпроси може ли да се приеме насрещен иск в производство по предявени искове по КТ; може ли да се реализира отговорност на работника по тази разпоредба без приложен акт за начет или ревизионен акт и без проверка от компетентен орган дали разходите действително са направени; какво е значението на неподписаните и на неотговарящи на нормативните изисквания авансови отчети за командировъчни пари. На посочените основания моли касационното основание да бъде допуснато.
Ответникът по касация [фирма] не взема становище по жалбата.
Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима, обаче искането за допускане на касационно обжалване на решението е неоснователно.
За да постанови обжалваното решение, съдът е приел, че за исковия период страните са били обвързани от трудов договор, по силата на който Х. е работил като шофьор при [фирма]. Ищецът е бил командирован трикратно за пътувания зад граница, като във връзка с трите командировки му е бил отпуснат аванс от 2 353 лв и са му били предадени за разходи във връзка с командировките 5 400 евро. След завръщането си в страната ищецът е отчел направени във връзка с пътуванията разходи за 4 260,85 евро (от тази сума за 606 евро не са представени разходооправдателни документи, а само е посочено за какво са плащани), и е върнал 440 евро. Невъзстановени са 699,15 евро. При тези факти от правна страна е изведено, че дължимите командировъчни по НСКСЧ са по-малко от получените от ищеца авансово 2 353 лв, поради което искът е неоснователен. Отхвърлени са доводите на ищеца, че тези пари представляват възнаграждение за пропътувани километри поради липса на доказателства такава уговорка да е съществувала по трудовия договор между страните. Прието е, че според длъжностната характеристика на Х. същият се явява отчетник и дължи документиране на разходите и връщане на остатъка от дадените му за командировките пари, а за неотчетените отговаря в пълен размер. За средствата, които не са отчетени или са отчетени без документи (699,15 евро + 606 евро) е счетено, че съставляват липса, за която имуществената отговорност е в пълен размер.
При тези мотиви на въззивния съд не обуславя обжалваното решение въпросът „Могат ли да се приравнят на командировъчни пари средства, които според разходните документи са получени на друго основание”. Въззивният съд не е отговорил на такъв въпрос, защото от фактическа страна не е приел по делото да са налице документи, установяващо такова „друго основание” за получаване на сумите. Напротив, прието е, че по делото няма никакви доказателства за твърденията на ищеца, че сумите общо от 2 353 лв са му предадени като допълнително възнаграждение за пропътувани километри. Доказателствените изводи и фактическите констатации на въззивния съд в производството по чл.288 от ГПК не подлежат на проверка. Основание за допускане на обжалването е налице, само когато правните изводи на въззивния съд съдържат отговор на въпрос, имащ значението по ал.1 на чл.280 от ГПК. В конкретния случай въззивният съд не е отговарял на правния въпрос дали дадени на „друго основание” суми могат да се приравнят на командировъчни, защото е счел за доказано, че сумите са дадени именно като командировъчни, а не на друго основание.
Въпросът допустимо ли е с документи да се доказва уговорено допълнително възнаграждение за шофьор на Т. на база пропътувани километри, ако в трудовия договор няма такава уговорка, също не обуславя въззивното решение, по аналогични на изложените съображения. Въззивният съд е счел, че по делото няма доказателства за симулация в трудовия договор в частта, касаеща трудовото възнаграждение, поради което на въпроса дали тя може да се установява и с други документи, не е даван отговор в обжалваното решение.
Въпросът кой носи тежестта да докаже, че една сума е предадена за командировъчни пари, обуславя въззивното решение, но той няма значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съдът е съобразил установената практика, според която основанието за получаване на една сума следва да се докаже от получателя, ако той твърди, че е получил сумата на различно от соченото в документите за предаването й или подразбиращото се от обстоятелствата основание. Няма причини тази практика да се счита за нуждаеща се от промяна или осъвременяване, поради което по този въпрос не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК.
Същото важи и по отношение на повдигнатия процесуален въпрос може ли да се приеме насрещен иск в производство по предявени искове по КТ. Той обуславя въззивното решение, но няма значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Законът е ясен и в обжалваното решение е съобразена установената по него практика, че при обективно съединяване на искове по чл.310 ал.1 т.1 от ГПК с други искове, с които се релевират за защита субективни права, възникнали по КТ, правилата за разглеждане на делото по реда на бързото производство не се прилагат.
Що се касае до въпросите може ли да се реализира отговорност на работника по чл.207 от КТ без приложен акт за начет или ревизионен акт и без проверка от компетентен орган дали разходите действително са направени, то те не обуславят въззивното решение. На такива въпроси съдът не е отговарял и то не защото не е изпълнил процесуалните си задължения да обсъди всички доводи на страните, а защото самите страни не са повдигали такъв правен спор пред него. Въпроси, които не са били предмет на спор пред инстанциите по същество, не могат да се считат за предпоставящи правните изводи на въззивния съд. Същото важи и за въпросите относно правното значение на неподписаните и на неотговарящи на нормативните изисквания отчети. Такива доводи в производството не са правени по надлежния (предвиден в ГПК) ред, съответно няма как да се приеме, че те обуславят въззивното решение. Поради това ВКС приема, че не са налице основания за допускане до касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд от 14.10.2010 г. по гр.д.№ 2396/ 2010 г. в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: