1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 438
гр. София, 08.06.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на осми март през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1757 по описа за 2015г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. М. Я. срещу решение № 575 от 22.01.2015г. по в. гр. дело № 12280/2014г. на Софийски градски съд, Административно отделение, ІІІ-Б състав, с което е потвърдено решение № І-50-166 от 27.05.2014г. по гр. дело № 32363/2011г. на Софийски районен съд, 50 състав в обжалваната му част, с която ответникът [фирма] е осъден да заплати на Р. Х. Иванова от [населено място] на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД сумата 7 375.45 евро, представляваща платена от ищцата на ответника без основание сума като възнаградителни лихви по договор за банков кредит № TR70769425/12.11.2007г. за периода 01.02.2009г. – 20.07.2011г., заедно със законната лихва от 26.07.2011г. до окончателното й плащане, и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 2 126,78 лв. – разноски по делото.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
Има ли процесуално задължение съда при изграждане на своите фактологични и правни изводи автоматично да възприема изводите на вещото лице или следва данните, изложени в експертизата, да се обсъдят и преценят в тяхната взаимна връзка с останалите събрани по делото доказателства? – противоречие с решение № 60/25.03.2013г. по т. д. № 475/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 108/16.05.2011г. по гр. д. № 1814/2009г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 762/20.07.2011г. по гр. д. № 1371/2009г. на ВКС, ГК, І г. о. /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
Задължен ли е въззивният съд, когато решава спора по същество, да обсъди всички доказателства, събрани в първата инстанция в тяхната взаимна връзка? Задължен ли е въззивният съд при изключване от решаващата си преценка на част от събраните доказателства да изложи мотиви за това свое процесуално действие? – противоречие с решение № 24/28.01.2010г. по гр. д. № 4744/2008г. на ВКС, ГК, І г. о. /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
По отношение на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът поддържа, че въпросът за това как съдът следва да обоснове своите решаващи за изхода на спора изводи е от съществено значение за приложение на закона и за развитието на правото, като по текста на чл. 236, ал. 2 ГПК няма съдебна практика, която да сочи критериите, при които може да се приеме, че действително решението е мотивирано.
Ответницата Р. Х. Иванова от [населено място] чрез процесуален представител адв. А. С. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поддържа становище, че формулираните от касатора правни въпроси са бланкетни, не кореспондират на фактическата обстановка и твърденията на касатора не съответстват на фактите по делото. Излага доводи, че решението не се основава само на заключението на експертизата, а съдът е обсъдил детайлно сключения между страните договор, протоколите от УС на [фирма] във връзка със заключението на съдебно-счетоводната експертиза.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Същата отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в изложението се съдържа твърдение за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
Въззивният съд след обсъждане на представените договор за банков кредит № TR70769425/12.11.2007г. и Общи условия по кредити на физически лица – Ипотечни кредити, приети от УС с протокол № 13/18.04.2007г. и в сила от 07.05.2007г., е установил, че между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение по договора за банков кредит, с който ответната банка /настоящ касатор/ е отпуснала на ищцата кредит в размер на 93 000 евро за покупка на жилище, който тя се е задължила да върне чрез заплащане на месечни анюитетни вноски, дължими за периода от датата на усвояване на кредита до 20.11.2042 г., включващи и дължимата лихва по т. 4 и таксите и комисионните по т. 5 от договора. Общите условия по кредити на физически лица – Ипотечни кредити, приети от УС с протокол № 13/18.04.2007г., в сила от 07.05.2007г. са били реално предадени на ищцата при сключване на процесния договор съобразно чл. 298, ал. 2 ТЗ.
По отношение на представените към отговора на исковата молба Общи условия, приети от УС с протокол № 14/02.04.2008г. и в сила от 27.05.2008г. съдебният състав е приел, че не обвързват ищцата, тъй като не са станали част от първоначалното съдържание на договора поради липса на данни да са предадени на ищцовата страна при сключване на договора, както и не представляват изменение на предишните Общи условия поради липса на данни за съобщаването им на ищцата, т. е. липсват и двете предпоставки на чл. 16, ал. 3 ЗЗД.
Въз основа на основното заключение на съдебно-счетоводната експертиза, изготвено от вещо лице П. е констатирал, че анюитетните вноски по кредита са погасявани от ищцата, която за процесния период е заплатила възнаградителна лихва в общ размер на 14 896.75 евро.
Въззивният съд е анализирал клаузите от процесния договор, относими към начина на формиране на възнаградителната лихва /разпоредбите на т. 4, 11.1.1, 11.1.2. и 11.1.3 от договора/, обсъдил е т. 10.1, 10.2, 10.3, 10.4 и 10.5 от Общите условия от 2007г., и е направил извод, че уговореният в договора годишен лихвен процент /ГЛП/ се формира от сбора между твърда надбавка от 2,593 % и променлив базисен лихвен процент /БЛИ/ – ежемесечен Euribor, определен по реда на т. 10.3.2 от ОУ, като се прилага автоматично към главницата по кредита, без за това да е необходимо допълнително споразумение между страните, нито изричен акт на банката. Към датата на сключване на договора БЛИ е бил в размер 4,157 %, а надбавката – 2,593 %, т. е. годишният лихвен процент е бил 6,75 %. Решаващият съдебен състав е установил, че договорът въвежда променлив ГЛП, което е следствие от променливия характер на едната му компонента – БЛИ, като липсва договорна клауза, която да поставя граници на движение на ГЛП – минимален или максимален размер на ГЛП.
След анализ на клаузите в Общите условия от 2007г. въззивният съд е констатирал, че в Общите условия ГЛП също се формира от сбора на БЛИ и надбавка, определена в договора, като единствено се конкретизира как се определя размерът на БЛИ – за кредити в евро това е едномесечния индекс Euribor, публикуван на страницата „Euribor“ на Р. в 11:00 ч. българско време два работни дни преди първия работен ден от всеки месец, като се прилага от първия работен ден на месеца до деня, предхождащ първия работен ден на следващия месец включително. Общите условия от 2007 г. не съдържат изискване за прилагането на ГЛП и промените в него да има изрично решение на орган на банката. В тази насока разпоредбите на т. 10.2, вр. с т. 10.5 от ОУ са в унисон с разпоредбите на т. 11.1.2 и т.11.1.4 от договора – закрепен е автоматизъм на промяната в ГЛП, като предвиденото в т.11.1.1, изр. 2 от договора задължение на банката за обявяване на БЛИ в интернет страницата й не е условие за влизане в сила на промените в ГЛП, а има единствено информативно значение.
Предвид изложените съображения въззивният съд е направил извод, че клаузите в договора и Общите условия в частта за начина на формиране на възнаградителната лихва не са неравноправни по смисъла на чл. 143 З., тъй като уговарянето на променлив лихвен процент, чието формиране не зависи от волята на кредитора, а от промяната на неподвластен на страните обективен пазарен индекс /в случая – Euribor/, който се прилага автоматично към непогасената част от главницата по кредита, не противоречи с нищо на изискванията за добросъвестност и не води до неравновесие между правата и задълженията на банката и длъжниците.
За да направи извод за основателност на иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 7 375.45 евро, съдебният състав се е аргументирал с обстоятелството, че дължимата по договора възнаградителна лихва /ГЛП/, изчислена съгласно договора и Общите условия от 2007г. в размер на сбора от фиксираната надбавка от 2,593 % и едномесечния пазарен индекс Euribor, без ограничение от минимум или максимум, за процесния период /02.02.2009г. – 20.07.2011г./ възлиза на 7 521.30 евро, която сума е със 7 375.45 евро по-малко от събраната от банката възнаградителна лихва от 14 896.75 евро.
Относно изчисляването на размера на дължимата възнаградителна лихва съобразно уговорения между страните начин въззивният съд е възприел заключението на съдебно-счетоводната експертиза. Посочил е, че в производството пред СРС са изслушани и приети основно и допълнително заключения на съдебно-счетоводна експертиза, извършена от вещото лице Ваня П., и допълнителни заключения, изготвени от вещото лице А. П.. Въз основа на кредитираното основно заключение от 12.04.2012г. на вещото лице П. е установил, че по отношение на стойностите на едномесечния индекс Euribor за периода 30.10.2007 г. – 26.07.2011г. е налице трайно намаление от 4,157 към 30.10.2007г. до 1,436 към 26.07.2011г., като през целия период Euribor не се е покачвал с повече от един пункт, предвид уговореното в разпоредбата на 11.1.3 от условията към договора за банков кредит основание за изменение на същия. Въззивната инстанция е обсъдила Решение по Протокол № 38 от 14.10.2008г., с което УС на банката е приела нова методология на изчисляване на ГЛП, както следва: Euribor + премия /от 0 до 200 базови пункта/ + твърда надбавка, както и протоколи № 14/01.04.2009г. и № 25/5.06.2009г. на УС на банката, с които са взети решения за повишаване на премията като компонент на БЛП. Установила е, че размерът на тази премия за част от процесния период към 25.07.2011г. е достигнала 4 пункта и ищецът е заплащал ГЛП, който е с 4 пункта по-висок от ГЛП, определен съгласно методологията по договора. Въззивният съд е съпоставил размера на възнаградителната лихва за процесния период /02.02.2009г. – 20.07.2011г./, изчислен съгласно методологията по договора и Общите условия от 2007г. /годишния лихвен процент по процесния договор за кредит при всяка промяна на нивата на едномесечния пазарен индекс Euribor плюс твърдата надбавка от 2,593 % по т. 4.1.а от договора/, от една страна – 7 521.30 евро, и размера на платената възнаградителна лихва за същия период, изчислена съгласно приетата от УС на банката нова методология /годишния лихвен процент, формиран от сбора от Euribor, надбавката по договора и премията, определена от банката/, от друга страна – 14 896.75 евро, в резултат на което е направил извод, че сумата в размер 7 375.45 евро е платена без основание. Относно останалите събрани от първоинстанционния съд доказателства решаващият съдебен състав е приел, че не са необходими и относими към спора.
Допускането на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираните от касатора процесуалноправни въпроси са релевантни, тъй като са от значение за спора, предвид установяване на фактическата обстановка и формиране на правните изводи на въззивния съд. Първият процесуалноправен въпрос не е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в множество, постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, включително цитираните от касатора, поради което не е налице твърдяното от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по този въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно постоянната практика на ВКС съдът не е длъжен да възприеме автоматично заключението на вещото лице, а следва да го обсъди заедно с всички останали събрани по делото относими доказателства. В настоящия случай въззивната инстанция е обсъдила основното заключение на съдебно-счетоводната експертиза заедно с относимите доказателства, установяващи уговорения между страните начин на формиране на възнаградителната лихва, включително е обсъдила приетата с решение, взето с протокол № 38 от 14.10.2008г. на УС на банката, нова методология на изчисляване на ГЛП и повишаването на премията като компонент на БЛП, прието с решенията, взети с протоколи № 14/01.04.2009г. и № 25/5.06.2009г. на УС на банката. Съдебният състав не е приложил новата методология на изчисляване на ГЛП /Euribor + премия от 0 до 200 базови пункта + твърда надбавка/ и в този смисъл допълнителните заключения на съдебно-счетоводната експертиза във връзка с установяване на настъпили финансови и икономически затруднения на международния банков пазар, които според ответника по иска са дали основание на УС на банката да промени методологията и годишните лихвени проценти, поради това, че е приел, че уговореният между страните начин на формиране на ГЛП /променлив БЛИ – Euribor + твърда надбавка/ по договора и връчените на ищцата Общи условия от 2007г. не включва премия и не е променен между страните. Допълнителните заключения на съдебно-счетоводната експертиза биха били от значение, ако въззивната инстанция беше приела, че уговореният между страните начин на формиране на ГЛП е променен.
Вторият процесуалноправен въпрос се отнася до правомощията на въззивния съд за обсъждане на събраните в първоинстанционното производство доказателства. Този въпрос не е разрешен в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. По отношение на правомощията на въззивния съд при действието на ГПК /в сила от 01.03.2008г./ са въведени ограничения в обсега на въззивната дейност, които се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. Във въззивната жалба са направени оплаквания, че първоинстанционният съд не е направил доклад съобразно изискванията на чл. 146 ГПК, не е указал кои факти се нуждаят от доказване и на кого е доказателствената тежест, поради което въззивникът е направил искане за допускане на свидетели за установяване, че между ищцата и банката са водени преговори по всички клаузи на договора, клаузите, предвидени в общите условия и условията, при които ЕС на банката може да променя размера на възнаградителната лихва, както и допускане на техническа експертиза с вещо лице специалист по електронни технологии, който след преглед на електронната документация в банката, свързана с ипотечните кредити, отпуснати на физически лица, да посочи как и кога ищцата е информирана за новите общи условия, неразделна част от кредитния договор и за промяната в размера на възнаградителната лихва. Въззивният съд е оставил без уважение направените с въззивната жалба доказателствени искания като се е аргументирал с липсата на предпоставките по чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК. В проекта за доклад по делото, който впоследствие е станал доклад по чл. 146 ГПК първоинстанционният съд е посочил кои обстоятелства подлежат на доказване и е разпределил доказателствената тежест: ищцата следва да докаже сключването между страните па посочения в исковата молба договор и извършеното плащане на процесните суми; ответникът следва да докаже съществуването в уговорено в негова полза право да изменя едностранно лихвения процент по процесния договор и надлежното му упражняване. Като се е позовал на настъпила преклузия и липса на предпоставките на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК, предвид данните по делото, въззивният съд не се е отклонил от постоянната практика на ВКС. Решаващият съдебен състав е обсъдил приетите според него относими доказателства.
Третият процесуалноправен въпрос не е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС, тъй като въззивният съд се е аргументирал, че останалите събрани от първоинстанционния съд доказателства не са относими и не са необходими към спора. Доколко преценката за относимост на останалите доказателства с оглед твърдените факти и обстоятелства и релевирани възражения е извършена при спазване на правилата на логическото мислене, е въпрос, относим към правилността на обжалваното решение, която не е предмет на обсъждане в стадия за допускане на касационно обжалване. Неоснователно е позоваването на противоречие с решение № 24/28.01.2010г. по гр. д. № 4744/2008г. на ВКС, ГК, І г. о., тъй като същото е неотносимо – в посоченото решение определени доказателства са отхвърлени като недостоверни, докато в обжалваното пред настоящата инстанция решение въззивният съд е приел, че са неотносими.
Не е налице и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По релевантните процесуалноправни въпроси е формирана постоянна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна.
По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответницата направените за касационното производство разноски в размер 2 800 лв. – платено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 575 от 22.01.2015г. по в. гр. дело № 12280/2014г. на Софийски градски съд, Административно отделение, ІІІ-Б състав.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], пл. Света неделя № 7 да заплати на Р. Х. Иванова с ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], вх. В, ап. 50 на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сума в размер 2 800 лв. /две хиляди и осемстотин лева/ – платено адвокатско възнаграждение за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.