О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 438
гр. София, 09.04. 2012 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети април през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1355 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място] срещу решение № 213/24.06.2011 г., постановено по въззивно гр. дело № 168/2011 г. на Кърджалийския окръжен съд. С него, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 18/02.03.2011 г. по гр. дело № 1946/2010 г. на Кърджалийския районен съд, като краен резултат са уважени предявените от А. Ю. М. срещу жалбоподателя, искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, като е признато уволнението й за незаконно и е отменен акт за прекратяване № 18/17.09.2010 г. на управителя на дружеството-касатор, с който на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 от КТ е прекратено трудовото правоотношение с ищцата; последната е възстановена на длъжността, заемана преди уволнението – „инкасатор плащания” при дружеството-касатор; и последното е осъдено да й заплати сумата 3 724.80 лв. – обезщетение за времето 18.09.2010 г. – 18.03.2011 г., през което е останала без работа поради незаконното уволнение, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 15.11.2010 г. до окончателното й изплащане, като в тежест на жалбоподателя са възложени и разноските по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея (предвид и уточнението й по делото) се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, както и за недопустимост на същото – в частта му по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ.
Ответницата по касационната жалба – ищцата А. Ю. М. в отговора на жалбата излага становище и съображения, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение; претендира и присъждане на разноските за касационната инстанция.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните е съществувало валидно трудово правоотношение, по силата на което ищцата е изпълнявала длъжността „инкасатор плащания” при ответното дружество (касатора), по силата на безсрочен трудов договор. На основание чл. 328, ал. 1, т. 2 от КТ, след извършен подбор, работодателят е упражнил правото си на уволнение и е прекратил трудовия договор с ищцата. Въззивният съд е приел и че предвид съдържанието на правата и задълженията в приложените по делото длъжностни характеристики за длъжностите „касиер-инкасатор” и „инкасатор плащания”, изискванията за заемане на двете длъжности са идентични, основните функции и задължения се припокриват, както и че е налице трансформиране на две бройки „инкасатор плащания” в две бройки „касиер-инкасатор”, като щатовете за „касиер-инкасатор” от 17 бр. са станали 19 бр, а също и че на длъжността „касиер-инкасатор” е назначено лице, а останалата щатна бройка е свободна, при което към датата на освобождаване на ищцата от заеманата от нея длъжност не е налице реално съкращаване на щатовете в ответното дружество. С оглед на това, че по делото не се установява реално съкращение на трудова функция при ответника-касатор, и съответно не е налице реално извършено съкращение в щата, чието доказване е в негова тежест, въззивният съд е приел, че процесното уволнение е незаконно, тъй като е било извършено в нарушение на материалния закон, поради което не следва да се обсъжда законността на извършения подбор. При това положение, окръжният съд е намерил за основателен иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, както и акцесорния иск по чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ. Предвид обсъдените от него доказателства по делото, въззивният съд е приел, че и искът с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ е основателен и доказан изцяло – за целия процесен период 18.09.2010 г. – 18.03.2011 г. и за пълния му предявен по делото размер от 3 724.80 лв.
В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, на първо място се сочи материалноправния въпрос относно правото на работодателя да извършва подбор „по целесъобразност”, като се поддържа, че той бил решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК), и конкретно – в противоречие с постановените по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 14/10.02.2010 г. по гр. дело № 4322/2008 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 79/18.03.2011 г. по гр. дело № 751/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 732/28.10.2010 г. по гр. дело № 1146/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, като се излагат и съображения в тази насока.
В изложението на касатора, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, се сочат и процесуалноправните въпроси относно правомощието и задължението на въззивния съд за извършване на служебна проверка за валидността и допустимостта на обжалваното първоинстанционно решение и за допустимостта на иска, както и за разглеждането от съдилищата на „преждевременно заведени искове, т.е. иск за бъдещ период”. Тези процесуалноправни въпроси се сочат от касатора, като такива от съществено значение за точното прилагане на закона – ЗЗД, КТ и ГПК, както и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК), като това се свързва с оплакванията и доводите на дружеството-жалбоподател за недопустимост на предявения по делото иск за обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, респ. и за недопустимост на постановените по този иск (в тази им част), решения на първата и на въззивната съдебни инстанции по делото. Във връзка с това касаторът поддържа, че тъй като с исковата молба, подадена на 15.11.2011 г., се претендира процесното парично обезщетение за периода 18.09.2010 г. – 18.03.2011 г., т.е. за бъдещ период, който не е настъпил към момента на подаването на молбата, този иск е недопустим.
Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на процесуалния закон, дадени с т. 1 от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение (и представляващ общо основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК), е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Също съгласно т. 1 от посоченото тълкувателно решение, Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното въззивно решение.
В случая, посоченият от касатора материалноправен въпрос относно правото на работодателя да извършва подбор „по целесъобразност” е въведен в предмета на спора по делото от ищцата, която в исковата молба излага становище и доводи за незаконосъобразност на процесното й уволнение, извършено на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, предл. 2 от КТ (съкращаване на щата), както поради това, че не е налице реално съкращаване на щата на ответното търговско дружество (касатора-работодател), така и поради неправилно извършен от последния подбор, тъй като оставил на работа лица с по-ниска квалификация от тази на ищцата. Този материалноправен въпрос, обаче не е от значение за изхода на дело, тъй като не е разрешен с обжалваното въззивно решение и не е обусловил правните изводи на въззивния съд за уважаването на исковете за защита срещу незаконосъобразно уволнение, предявени по делото. Както вече беше посочено, за да уважи тези искове, въззивният е приел за основателен първия довод на ищцата, – че в случая не е налице реално извършено съкращение в щата на ответното дружество-касатор, с оглед на което „не следва да се обсъжда законността на извършения подбор”, както изрично е посочено в мотивите към въззивното решение. При това положение, касационното обжалване не следва да се допуска по този посочен от касатора материалноправен въпрос, който в случая не представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК, без да е необходимо да се обсъжда соченото във връзка с него допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
По двата формулирани от касатора процесуалноправни въпроса, свързани с твърдяната от него недопустимост на въззивното решение в частта му по иска по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, също не следва да се допуска касационното обжалване. Тези два процесуалноправни въпроса не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като съгласно константна практика на съдилищата, включително на ВКС, искът по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ е допустим и когато 6-месечният срок изтича след подаването на исковата молба. Тази трайно установена съдебна практика е намерила израз и в постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК, определение № 653/27.11.2009 г. по частно гр. дело № 653/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, в което е прието следното: Правото на работника или служителя да претендира обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за времето, през което е останал без работа поради уволнението, но не за повече от 6 месеца, възниква в момента на уволнението, признато за незаконно и отменено. Искът с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ за присъждане на това вземане може да бъде съединен с иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна. С оглед на възможността за съединяване на исковете и на 2-месечния давностен срок за предявяване на иска по чл.344, ал.1, т.1 от КТ, който започва да тече от деня на уволнението по чл. 335 от КТ, искът за обезщетение с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ може да се предяви за пълния размер на вземането, макар към момента на завеждане на исковата молба 6-месечният срок на обезщетението още да не е изтекъл. Въпросите за съобразяването на изтичането на срока в хода на делото, като факт от правно значение за спора, съгласно чл. 188, ал. 3 от ГПК (отм.), респ. чл. 235, ал. 3 от ГПК от 2007 г., и доказването на предпоставките за уважаване на иска за целия претендиран период, са въпроси по съществото на спора, а не на допустимостта на претенцията. В този смисъл е и постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 326/03.08.2010 г. по гр. дело № 1498/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, в което е прието, че тъй като искът за обезщетението по чл. 225, ал. 1 от КТ е обусловен от този по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, то при обективното им съединяване за общо разглеждане, предвид краткия давностен срок за главния иск и разглеждането на трудовия спор в бързо производство, следва да се има предвид, че при предявяването на претенцията за обезщетението за посочения в чл. 225, ал. 1 от КТ период от 6 месеца не са се осъществили всички свързани с основанието на този иск обстоятелства. Когато съдебното дирене в първоинстанционния съд е приключило преди изтичането на заявения с иска 6-месечен период на обезщетението, е допустимо във въззивното производство събирането на нови доказателства за новонастъпилите обстоятелства – оставането на ищеца без работа до края на периода.
В случая, обжалваното въззивно решение – в частта му по иска по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, който е приет за процесуално допустим и е разгледан по същество, е напълно съобразено с процесуалния и материалния закон, и с горната трайно установена съдебна практика, респ. с посочената задължителна такава на ВКС, която се споделя и от настоящия съдебен състав. Така установената константна съдебна практика не се нуждае от промяна, нито поради това да е създадена при неточно тълкуване на закона, нито поради законодателни промени или поради изменения на обществените условия. Ето защо, посочените от касатора процесуалноправни въпроси не са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК (така – и т. 4 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС).
По изложените съображения, в случая няма основания и не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение.
Предвид крайния изход на делото, на основание чл. 81, във вр. с чл. 78, ал. 1 от ГПК, касаторът-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищцата, претендиарните и направени от нея разноски за адвокатско възнаграждение за защита пред настоящата съдебна инстанция по делото, в размер 150 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 213/24.06.2011 г., постановено по въззивно гр. дело № 168/2011 г. на Кърджалийския окръжен съд;
ОСЪЖДА [фирма] – [населено място] да заплати на А. Ю. М. сумата 150 лв. (сто и петдесет лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.