8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 439
гр. София, 12.06.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 1569 по описа за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от [фирма], ЕИК:[ЕИК] против въззивно решение № 104, постановено на 23. 01. 2014 г. от Софийски апелативен съд, Търговско отделение, Трети състав по т.д. № 2582 по описа на съда за 2012 г., с което след отмяна на първоинстанционно решение на Софийски градски съд е отхвърлен предявеният от касатора иск за осъждането на [фирма] да му заплати сумата от 16504.07 лв., представляваща възнаграждение за престой на вагони, дължимо по договор за експлоатация на индустриален жп клон от 23. 12. 2005 г., като неоснователен, със законните последици. В подадените касационна жалба и приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се излагат бланкетно касационни основания по чл. 281, както и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.3 от ГПК, иска се допускането на решението до касационно обжалване и отмяната му, претендират се разноски. Противната страна оспорва жалбата и наличието на основания за допускане на касационно обжалване, претендира разноски, включително юрисконсултско възнаграждение.
Касационната жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима. По въпроса за допускането, в конкретния процесен случай, на касационно обжалване на въззивното решение, съобразно изложените в касационната жалба и приложението по чл. чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, касационни основания, и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, намира следното:
В касационната жалба се излагат, като касационни основания по чл. 281 от ГПК, оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се формулира, като материалноправен въпрос, по който съдът се е произнесъл: „При наличие на неосчетоводено вземане на преобразуващо се дружество, чрез отделяне следва ли да се приеме, че същото може да бъде обект на преобразуване?“ Твърди се, че въззивният съд в обжалваното си решение е приел, че при отделянето, каквото е извършено при ищцовото дружество, следва да се приеме, че неразпределеното имущество остава за преобразуващото се дружество, а от друга страна съдът е приел, че когато в приложенията към плана за преобразуване на ищеца не е отразено спорното вземане, то не е изключена вероятността същото да е включено в обема на прехвърлените вземания по продажби на новоучреденото дружество. Формулира се, като процесуалноправен въпрос (който всъщност е материалноправен – бел. на съдията-докладчик), по който въззивният съд се е произнесъл: „Неоснователен ли е предявеният иск в случай, че за спорното вземане не е издадена фактура от ищеца?“ Твърди се в този смисъл, че в обжалваното въззивно решение е прието, че след като претендираната сума не е и осчетоводена, както от [фирма], така и от „Холдинг [фирма], като вземане от [фирма], то не е безспорно установено, че вземането е останало в неговия патримониум, поради неразпределението му в новоучредените дружества, поради което предявеният иск за присъждането му в негова полза се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен. С оглед изложеното се поддържа допълнителен критерий за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като за обосноваването му касаторът твърди, че не му е известно да е налице съдебна практика при решаването на повдигнатите въпроси в обхвата на преобразуването на търговските дружества, чрез отделяне, поради което произнасянето по тях е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
За да отмени първоинстанционното решение и отхвърли предявения от касатора иск, въззивният съд в решаващите си мотиви, изложени в обжалваното му решение е приел, че основният спорен въпрос между страните в процеса е свързан с установяването на активната легитимация на ищеца [фирма], като правоприемник на [фирма], след извършеното и то – след възникване на процесното вземане, негово преобразуване, чрез отделянето на новоучредените дружества [фирма], [фирма] и „Б. – Тягов подвижен състав (Локомотиви)“ Е.. С твърдения, че съобразява и мотивите на касационната инстанция за касирането на предходното, постановено по делото въззивно решение, въззивният съд в обжалваното си решение сочи, че съгласно разпоредбата на чл. 263, ал. 3 от ТЗ, с вписването на разделянето, правата и задълженията на преобразуващото се дружество преминават върху всяко приемащо или новоучредено дружество, съответно на разпределението, предвидено в договора или плана за преобразуване, като в случай че едно право не е разпределено, то преминава върху всички правоприемници пропорционално на припадащата им се според договора или плана, чиста стойност на имуществото, като в хипотезата на отделяне обаче, какъвто е и процесният случай се приема, че неразпределеното имущество остава за преобразуващото се дружество. В чл. 7 на приетото като доказателство при повторното разглеждане на делото пред въззивната инстанция копие от извлечение от План за преобразуване на [фирма] от 2007 г. е отразено разпределението на правата и задълженията от имуществото на преобразуващото се дружество, които преминават към новоучредените дружества, като конкретно към [фирма] вземанията и други активи, са съгласно приложение № 3 , а към останалите две дружества-съответно в приложение № 5 и № 11. В приложение № 3 е отразено, че към първото дружество са преминали права върху краткосрочни вземания в размер на 885 508.04 лева, като е представен списък с посочени контрагенти, сред които не фигурира [фирма]. Същата констатация е относима и към останалите две приложения, касаещи отделянето на [фирма] и „ Б. – Тягов подвижен състав (Локомотиви)“ Е.. Същевременно в тези приложения са отразени данни за вземания по продажби, без да са посочени контрагентите по тях. Претенцията на ищеца се основава на присъждане на сумата, като дължима цена на престой, съгласно сключения договор, поради което не е изключена вероятността същата да е включена именно в обема на прехвърлените вземания по продажби на новоучреденото дружество. С оглед на тези данни въззивният съд е намерил, че от представените по делото доказателства не се установява по несъмнен начин наличието на спорното вземане в патримониума на преобразуващото се дружество – ищеца, тъй като неотразяването му в „Други краткосрочни вземания“ на Приложения № 3,7 и 11 не игнорира възможността същото да е отразено в останалите посочени в тези приложения вземания, при които не са отчетени съответните контрагенти. В подкрепа на този извод, според въззивния съд е и установеното от вещото лице, изпълнило съдебно-счетоводната експертиза при второто разглеждане на делото във въззивната инстанция, че претендираната сума не е осчетоводена, както от [фирма] ,така и от [фирма], като вземане от [фирма]. С оглед на тези констатации решаващият състав е счел, че от страна на ищеца и при повторното разглеждане на делото не са представени доказателства, че вземането е останало в неговия патримониум, поради неразпределянето му в новоучредените дружества, поради което и предявеният иск за присъждането му в негова полза, се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен, със законните последици.
С оглед така изложеното досежно формираните изводи на въззивния съд, обусловили изхода на делото, както и поддържаните от касатора да са налични, главен и допълнителен критерии за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, в конкретния процесен случай основания допускане на такова обжалване не са налице по делото. Първият, поставен от касатора материалноправен въпрос не е обуславящ изхода на делото по см. на т. 1 от ТРОСГТК на ВКС № 1/2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. Въззивният съд в мотивите си не е обсъждал, нито е дал отговор на така формулирания въпрос, който да е обусловил изхода на делото, досежно това може ли неосчетоводено вземане на преобразуващо се, чрез отделяне дружество, да бъде обект на преобразуване. Главният извод на въззивния съд за неоснователност на иска е основан всъщност само на приетата от съда недоказаност от страна на ищеца, върху който според съда следва да се възложи доказателствената тежест за това да установи, при условията на пълно и главно доказване по делото, материалноправната си легитимация, като носител на процесното вземане след извършеното преобразуване, при което хипотетично е било възможно вземането да е останало не в патримониума на ищеца, а да е преминало в патримониума на някое от нововъзникналите дружества. Формулираният от касатора въпрос пряко корелира не с решаващите изводи на въззивния съд, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, а само с приетото по делото във въззивната инстанция заключение на ВЛ по ССЕ, в което ВЛ изрично е посочило, че поради неосчетоводяване на процесното вземане от преобразуващото се дружество, същото вземане не е било обект на извършеното преобразуване. На този, по съществото си правен извод на ВЛ обаче, въззивният съд не се е позовал в решението си, а допустимо установеното в рамките на специалните знания на ВЛ обстоятелство, че процесното вземане не е осчетоводено, съдът е изтъкнал само в допълнение на решаващия си извод досежно недоказването от страна на ищеца, на вменените му от съда в негова доказателствена тежест, правно релевантни за основателността на иска му, обстоятелства. На свой ред, преценката на въззивния съд досежно разпределението на доказателствената тежест в процеса и дали в случая същата е разпределена, съобразно изискванията на процесуалния закон, и при спазване на задължителните указанията в отменителното решение на касационната инстанция, е въпрос относно правилността на решението, който би могъл евентуално да бъде преценяван по същество, след допускането на същото до касационно обжалване, но не и в настоящото, селекционно производство по допускане на такова обжалване. Изложеното дотук относно релевантността, по см. на т. 1 от ТРОСГТК на ВКС № 1/2010 г. се отнася и до втория, формулиран от касатора, правен въпрос. Отново въпросът корени основанието си в заключението на ВЛ по ССЕ, в което заключение ВЛ е посочило, че [фирма] не е издавало на името на [фирма], данъчна фактура за процесната сума. В мотивите си въззивният съд не е коментирал въобще неиздаването на фактура за процесното вземане, а като допълнително потвърждение на иначе основаните изцяло на други негови констатации и изводи, решаващи свои мотиви е посочил, че вземането не е и осчетоводено (което понятие е различно от неиздаването на фактура). В решението на въззивния съд въобще не се дава отговор на въпроса относно зависимостта между издаването или неиздаването на фактура и основателността или неоснователността на иска, поради което и отговорът на така формулирания въпрос въобще не е от естество да обуслови решението на съда по спора. По отношение и на двата, така формулирани, правни въпроса, не е налице и поддържаният допълнителен селекционен критерий по т. 3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. Заявеното от касатора обстоятелство, че не му е известна практика по посочените въпроси, не е само по себе си достатъчно да обоснове наличието на такъв критерий. Не се сочи, нито се установява по делото необходимост от промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Не се сочи конкретна правна норма или комплекс от такива норми, които да са непълни, неясни или противоречиви, нито се обосновава необходимостта от създаването на съдебна практика по прилагането на такива норми, или от осъвременяването на такава практика, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
Поради изложеното и доколкото по делото не се установява наличието на сочените от касатора, както основен, така и допълнителен критерии за селектиране на касационната му жалба, касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано. При този изход на делото жалбоподателят няма право на претендираните от него разноски за касационната инстанция, а ответникът по касация има право на претендираното от него юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл. 9, ал. 3, вр. с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 на ВАС от 2004 г.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 104, постановено на 23. 01. 2014 г. от Софийски апелативен съд, Търговско отделение, Трети състав по т.д. № 2582 по описа на съда за 2012 г.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК:[ЕИК] да заплати на [фирма], ЕИК:[ЕИК], сумата 768.84 лв. (седемстотин шестдесет и осем лева и 84 ст.) юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: