О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 439
гр.София, 03.04.2013г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на втори април, две хиляди и тринадесета година в състав:
Председател: НАДЕЖДА ЗЕКОВА
Членове: ВЕСКА РАЙЧЕВА
светла бояджиева
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N 1365 описа за 2012 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 26.04.2012г. по гр.д.№8192/ 2010г., с което Градски съд София е уважил частично искове с правно основание чл.415 ГПК и чл.86 ЗЗД.
Жалбоподателят – Н. П. Н., чрез процесуалния си представител поддържа, че с обжалваното решение е съдът се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са решавани противоречиво от съдилищата.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 2 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допуска.
С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е признал за установено на основание чл.415, във вр. с чл.124, ал.1 ГПК, че Н. П. дължи на [фирма] сумата от 4413, 30 лева за периода 04.12.2003г. до месец април 2008г., представляваща доставена и незаплатена стойност на топлинната енергия ведно с лихвата за забава за периода 04.12.2005г.-05.11.2008г. в размер на 950 лева, ведно със законната лихва от 04.12.2008г. С решението са отхвърлени предявените от [фирма] срещу Н. П. искове с правно основание чл.415, вр. с чл.124, ал.1 ГПК за разликата над 4413, 30 лева до пълния предявен размер от 5496, 96 лева – топлинна енергия за периода м.08.2003г. до м.04.2008г. и лихва за забава за периода 01.10.2003г. до 05.11.2008г. за горницата над 950 лева до пълния предявен размер от 1921, 11 лева.
Съдът е счел, че от доказателствата по делото – извлечение от сметки, данъчни фактури и изравнителни сметки под формата на дялово разпределение, както и от заключението на съдебно-техническата експертиза се установи, че през процесния период ищцовото дружество е доставяло топлинна енергия в недвижимия имот на жалбоподателя-ответник Прието е, че жалбоподателят, в качеството на потребител на енергия за битови нужди, дължи плащане на цената на отдадената за процесния имот топлинна енергия, като възраженията му за неточно изпълнение в качествено и количествено отношение от страна на топлопреносното предприятие са недоказани. Посочено е, че според нормативната уредба сградните инсталации за отопление и горещо водоснабдяване са обща етажна собственост – чл. 140, ал. 3 ЗЕ и представляват съвкупността от топлопроводи и съоръжения за разпределяне и доставяне на топлинна енергия от абонатната станция до имотите на потребителите, включително главните хоризонтални и вертикални разпределителни линии /§ 1, т. 4 от ДР на Наредба №2 за топлоснабдяването, съответно §1, т.3 от ДР към Наредба №16-334 за топлоснабдяването/ и етажните собственици са длъжни сами да поддържат тези инсталации в подходящо за експлоатация състояния.
Прието е, че задължението е определено според отчетеното количество на подадената топлоенергия и при дела за жалбоподателя на база заявената кубатура, в т. ч. и такса мощност, а изравнителните сметки са извършени в съответствие с нормативната уредба. Обсъдено е възражението на жалбоподателя относно липсата на здадени и връчени фактури след 31.12.2006г., както и позоваването му на нередовност на фактурите, поради това, че същите не са подписани от него, същото е неоснователно, тъй като съгласно чл.113, ал.6 от ЗДДС, когато издаването на фактура не е задължително, тя се издава по желание на получателя.
Прието е също така, че цената на топлинната енергия е определена съобразно с нормативно установени цени – Наредба № 2 от 28.05.2004г. за топлоснабдяването/ чл. 49 от сега действащата наредба/.
Съдът е счел за неоснователно и възражението на оалбоподателя относно нарушение на чл. 13 на Директива 2006/32/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 5 април 2006 г. относно ефективността при крайното потребление и осъществяване на енергийни услуги с начина изготвяне на сметките за дължимите суми за потребена топлина енергия. Европейската директива е акт, който обвързва по отношение на дължимия резултат, но оставя националните власти да изберат формата и начина за въвеждането й в действащото право. Прието е, че посочената Директива 2006/32/ЕО е транспонирана в българското законодателство чрез Закона за енергийната ефективност – параграф 3 от Допълнителните разпоредби на закона, а нарушение на разпоредбите на ЗЕЕ в случая не се установява. Съдът е изложил съображения и за това, че дори и да се приеме, че цитираната разпоредба от Директивата не е въведена в българското законодателство, следва да се има предвид, че хипотезата на пряко приложение на директивата важи само по отношение на държавата, като по този начин се избягва позоваването й на своето неправомерно поведение, т. е. директивата има директен ефект, но само по вертикала и прякото й приложение не е приложимо в отношенията между равнопоставени субекти на гражданския оборот.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: за нищожността на облигационните правоотношения поради липса на предмет, за неприлагане на Еропейска директива 2006/23/ЕО-чл.13, за законността на начислените лихви върху прогнозни дялове. Поддържа, че по тези въпроси съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и същите са разрешавани противоречиво от съдилищата.
При тези данни Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че по поставените от жалбоподателя въпроси не са налице сочените от жалбоподателя основания по чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Посоченият от жалбоподателя материалноправен или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело и като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Материалноправният или процесуалноправният въпрос е от значение за изхода по конкретното дело когато е обусловил решаващите изводи на съда, което в случая не е налице по отношение на поставените въпроси за за нищожността на облигационните правоотношения поради липса на предмет, за неприлагане на Еропейска директива 2006/23/ЕО-чл.13 и за законността на начислените лихви върху прогнозни дялове. За да уважи частично предявения иск с правно основание чл.415 ГПК съдът е счел, че от доказателствата по делото се установява, че през процесния период ищцовото дружество е доставяло топлинна енергия в недвижимия имот на жалбоподателя-ответник по иска, която той не е заплатил.
Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъдат посочени такива въпроси. Липсата на посочен от жалбоподателя въпрос от значение за изхода на спора, какъвто е конкретния случай, съставлява достатъчно основание за да не бъде допуснато касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.
Предвид изложените съображения съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 26.04.2012г. по гр.д.№8192/ 2010г. на Градски съд София.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: