6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 439
С., 05.06.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети май две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 677/2018 год.
Производството е по чл.288 ГПК, вр. с чл. 288 ГПК, в редакцията след изм. с ДВ, бр. 86/2017г.
Образувано е по касационна жалба на Столична община, подадена чрез адв. А. Д., против решение № 7409/07.11.2017г., постановено от Софийски градски съд, II „В“ състав, по гр. д. № 8481/2017г., с което е потвърдено решение № 71179/23.03.2017г. на Софийски районен съд, постановено по гр.д. № 54631/2016г., с което е уважен предявеният от Д. Г. Д. срещу Столична община иск по чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата от 7 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания, вследствие на травматично увреждане – рана в областта на задно-долната част на дясната подбедрица, областта на глезена и А. сухожилие, причинена при нападение от безстопанствено куче на 28.02.2014г., около 14.00 часа, в [населено място], в близост до „С. парк“, ведно със законната лихва от 28.02.2014г. до окончателното изплащане на вземането, като касаторът е осъден да заплати на основание чл. 38, ал.2, вр. с ал.1, т. 3, вр. с чл. 36, ал. 2 ЗА на адв. Е. П. сумата от 680 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, на процесуалните правила и необоснованост – основания по чл. 281,т.3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и отхвърляне на предявения иск.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържат основанията по чл.280 ал.1 т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК / в ред. на ДВ, бр. 50/2015г./ по следните въпроси: 1./ „Регламентираната от закона система от мерки за овладяване на популацията на безстопанствените кучета на територията на Столична община и тяхното прилагане само по себе си може ли да обуслови ангажиране отговорността на ответника по чл. 49 ЗЗД за виновно и противоправно неизпълнение на нормативно установени задължения за непостигнат резултат?“ и 2./ „Какво по вид е доказването и чия е доказателствената тежест за установяване на механизма на инцидента и на твърдението, че безстопанствени кучета са причинили увреждането на ищцата и проведено ли е такова?“. Касаторът счита, че въззивният съд се произнесъл в противоречие с решение № 279/28.09.2011г. по гр.д. № 1533/2010г. на ВКС, III г.о., решение № 262/11.05.2010г. по гр.д. № 1155/2009г. на ВКС, IV г.о., решение № 488/07.02.2012г. по гр.д. № 899/2010г. на ВКС, IV г.о. и решение № 368/18.11.2015г. по гр.д. № 2045/2015г. на ВКС, IV г.о. по първия въпрос, за който счита, че е налице и основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. Поддържа наличието на основание по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 2 ГПК – противоречие с практиката на ВКС и практиката на съдилищата по втория въпрос без да посочва конкретни съдебни актове.
Ответната страна Д. Г. Д., чрез адв. С. Ч., изразява становище за липса на основания за допускане до разглеждане на касационната жалба, а по същество за неоснователност на същата. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
За да постанови този резултат, въззивният съд е възприел фактическите и правни изводи на първоинстанционния и на основание чл. 272 ГПК е препратил към тях. Приел за осъществен фактическият състав на чл. 49 ЗЗД – установен е причинителят на увреждането, причинната връзка между вредите и инцидента и бездействието на ответника, изразяващо се в липса на предприети мерки, чрез неговите служители по ограничаване на популацията на безстопанствените животни. Обосновал е, че отговорността по чл. 49 ЗЗД има гаранционно-обезпечителна функция и не отпада дори когато не е установен конкретният служител, който е бездействал при или по повод възложената работа, както и когато не е установено служителят да е действал виновно, предвид презумцията за вината, предвидена в чл. 45, ал. 2 ЗЗД, която в случая не е оборена. Относно релевираните във въззивната жалба възражения е обосновал, че смисълът, заложен в разпоредбите на чл. 47, ал.1 и ал. 3, чл. 41, ал.1, пар. 5 ПЗР ЗЗЖ, е вземането под надзор на всички безстопанствени кучета и настаняването им в приюти, като допускането кучетата да бъдат връщани на местата, от които са взети, е само изключение. Нормата на чл. 47, ал.3, изр. второ ЗЗЖ вменява задължение на общините да гарантират безопасното поведение на кучетата спрямо хората и осъществяват надзор по отношения на тях. Въззивният съд е посочил, че проявата на предизвикана агресия и нараняването на човек само по себе си означава, че общината, чрез своите органи не е изпълнила надлежно законовите си задължения за надзор по ЗЗЖ. Ответникът не е доказал твърденията си, че е изпълнил задълженията си по ограничаването и контрола на популацията на безстопанствените кучета. Аргумент в подкрепа на това са именно продължаващите ухапвания от безстопанствени кучета. Приел е, че фактът на нараняване на човек от безстопанствени кучета дори и при предприети мерки от общината по ЗЗЖ обуславя наличието на противоправно бездействие, предпоставящо реализирането на отговорност по чл. 49 ЗЗД. Счел е за доказан механизмът на увреждането, позовавайки се на показанията на свидетеля Д., който изложил възприятията си за това как на 28.02.2014г. в [населено място] се движел с ищцата по [улица], кв. В., посока „С. парк“ и зад тях тръгнали кучета, като такива застанали и пред тях и в следващия момент чул внезапните викове на ищцата и видял скъсания й анцуг в долната част на крака й, както и куче близо до нея. Представените писмени доказателства – медицинска документация за предприети лекарски интервенции и заключението на СМЕ също подкрепяли извода, че раните по нейната дясна подбедрица са причинени от ухапване от куче. След като не е установен преди, по време и след инцидента стопанинът на кучето, то съдът е приел, че същото е безстопанствено. Позовал се на представените писмени и гласни доказателства, установяващи че към момента на увреждането ищцата е била бременна в края на деветия месец, като по медицински показатели раждането предстояло след около пет дни. Въззивният съд съобразил отражението, което дало ухапването от безстопанственото куче върху пострадалата – претърпените физически неудобства от раната и телесното й нараняване, както и че тези вреди били преодолими в кратък период. Отчел е също нанесената психологическа травма от възможността ищцата да загуби бебето си ако и се постави „противобясна ваксина“ / което е наложително при ухапване от животно, болно от „бяс“/, тъй като според СМЕ при поставянето на такава ваксина на бременна жена съществува висок риск от увреждане на плода или спонтанен аборт. Съобразявайки характера на увреждането, възстановителния период, състоянието, в което ищцата се е намирала и отражението, което е дал инцидентът върху емоционалното й състояние въззивният съд е приел, че определеният размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди от 7 000 лв. не е прекомерен.
При тези мотиви на въззивния съд не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване във връзка с повдигнатите от касатора въпроси. Първият от поставените въпроси е правно разрешен от въззивния съд и обуславя решаващите му изводи. Не е налице обаче поддържаното от касатора основание по чл.280 т.1 ГПК – противоречие със задължителната за съдилищата практика. Решенията, постановени по гр.д.№1533/2009г. на ІІІ ГО на ВКС и гр.д.№1155/2009г. на ІV ГО на ВКС, на които се позовава касаторът, са неотносими и не обуславят противоречие по смисъла на чл.280 ГПК. Със съдебните актове по тези дела се дава тълкуване по правни въпроси, които не са разрешавани в процесния случай. Не е налице и поддържаното от касатора противоречие с правното разрешение по поставения правен въпрос, дадено с решенията на ВКС, постановени от състави на ІV ГО по гр.д.№ № 899/2010г. и по гр.д. № 2045/2015г. Съгласно приетото с последните с договор едно лице може да се задължи да постигне определен (възможен) резултат. Не постигне ли резултата (напр. изработването на една вещ), каквито и действия да е предприело, лицето отговаря за вредите от неизпълнението. Предмет на договорното задължение може да бъде и извършването на определени действия (напр. провеждане на лечение), ако те бъдат извършени надлежно, длъжникът не отговаря, в случай че не бъде постигнат целеният резултат. При деликта когато едно лице действа и от това действие последват вреди, то дължи обезщетение, ако действието му е противоправно, като вината се предполага. Когато едно лице бездейства и от това бездействие последват вреди, то дължи обезщетение, ако не е предприело действията, които е било длъжно да извърши. Предприело ли е с дължимата грижа предписаните от закона действия, лицето не отговаря за вреди, дори тези действия да не са дали очаквания резултат. Държавните органи, в т.ч. общините, са длъжни да изпълняват правомощията си, защото така те постигат целта на закона – добро управление на съответните обществени процеси. Когато общината не предприеме предписано от закона действие или го предприеме, без да положи дължимата грижа и от това настъпят вреди, тя дължи обезщетение. Ако предписаното от закона действие е предприето с дължимата грижа и въпреки това настъпят вреди, общината не дължи обезщетение.
В случая правното разрешение на въззивния съд е съобразено с така формирана задължителна съдебна практика, а не и противоречи. За да счете иска за основателен съдът е обосновал след анализ на доказателствата извод, че общината, чрез своите органи, не е изпълнила надлежно законовите си задължения за надзор по ЗЗЖ, следователно не е положила дължимата грижа и предприетите действия са недостатъчни и неефективни, поради което и следва да носи отговорност за причинените вреди.
При наличието на задължителна съдебна практика, на която въззивното решение не противоречи, не е налице и поддържаното във връзка със същия въпрос основание по чл.280 т.3 ГПК. Следва да се има предвид, че практиката по този въпрос е уеднаквена от ВКС с поредица решения, постановени съгласно чл. 291 от ГПК (по гр. д. № 2398/2008 г., I г. о., гр. д. № 424/2009 г., IV г. о., гр. д. № 899/2010 г., IV г. о., гр. д. № 924/2010 г., IV г. о., гр. д. № 1533/2010 г., III г. о. и др.). След като практиката е уеднаквена (и обжалваното решение е съобразено с нея), поставеният въпрос не може да има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Вторият поставен от касатора въпрос също не обуславя извод за наличие на основание за достъп до касация. Във връзка с него касаторът се позовава на чл.280 т.1 и т.2 ГПК, но не обосновава в какво се състои противоречието и не се позовава на конкретни съдебни актове. Изложеното е достатъчно касационното обжалване да не бъде допуснато. Въпреки това следва да се посочи за пълнота на изложението, че и по този процесуалноправен въпрос практиката е уеднаквена с постановени поредица от задължителни за съдилищата съдебни актове, на които въззивното решение не противоречи. Така по поставения въпрос с постановено по реда на чл.290 ГПК решение от състав на ІV ГО на ВКС по грд.№582/2011г. е прието, че „съгласно чл. 154, ал.1 ГПК (чл. 127, ал.1 ГПК отм.), всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. Когато ищецът основава своите искания на твърдения, че е претърпял вреди в резултат на виновно, противоправно действие или бездействие на ответника, той следва да установи, че ответникът е осъществил противоправното действие или бездействие (неполагане на дължимата грижа), настъпилите вреди и причинната връзка между поведението на ответника и вредите. Вината се предполага (чл. 45, ал.2 ЗЗД) до доказване на противното и това доказване е в тежест на ответника, а ищецът следва да установи всички останали елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД. Ищецът, с всички доказателствени средства, следва да установи увреждащото деяние, вредите и причинно-следствената връзка между тях така, че от анализа на доказателствата съдът да може да изведе еднозначен извод за наличието им. Чрез пълно и главно доказване ищецът следва да установи истинността на твърденията си за релевантните факти. Не е в тежест на ищеца обаче и без въведено от ответника оспорване, чрез пълно и главно доказване да изключва последователно всички хипотетични възможности за настъпване на вредите по начин, различен от твърдяния.” Въззивното решение е съобразено с това правно разрешение. Следва да се посочи и това, че втората част на въпроса „ проведено ли е такова” доказване по естеството си не е правен въпрос, а въпрос, свързан с фактите по делото. В производството по чл. 288 от ГПК фактическите констатации на въззивния съд не подлежат на проверка. Във фазата по допускане на обжалването касационната инстанция разглежда само правните разрешения на въззивния съд, включително процесуалноправните във връзка с процеса на доказване, но не и установените факти.
По изложените съображения не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. Съобразно изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати сторените в настоящото производство и надлежно удостоверени такива от ответната страна в размер на 1940лв.- заплатено адвокатско възнаграждение на адв. Ч..
С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 7409/07.11.2017г., постановено от Софийски градски съд, II „В“ състав, по гр. д. № 8481/2017г.
ОСЪЖДА Столична община да заплати на Д. Г. Д. деловодни разноски за настоящата инстанция в размер 1940лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: