О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 44
София, 15.01.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети декември, две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател : МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове : ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 2655/2019 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. И. И. и Н. Л. П., двамата от [населено място], подадена чрез адвокат А. С., и втора касационна жалба, подадена от името на същите жалбоподатели, чрез адв. М. Б., против въззивно решение № 2203 от 18.12.2018 г. по гр. д. № 753/2018 г. на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 4124/22.10.2015 г. по гр. дело №3344/14 г. на Варненския районен съд. С последното е обявен за относително недействителен на основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД по отношение на кредитора К. Г. Я., [населено място], договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 105, т. III, рег. № 12224, нот. дело № 479/28.12.2009 г., по силата на който В. И. И. продава на Н. Л. П., по време на брака му с Н. Г. П. следния свой недвижим имот – ПИ с идентификатор № 10135.2508.958, находящ се в [населено място], СО „С.“, с площ по скица 678 кв.м. за сумата от 15 000 лв.
Касаторите искат да бъде отменено решението на въззивния съд и да се постанови ново такова, с което да бъде отхвърлен искът по чл. 135, ал. 1 ЗЗД на К. Г. Я. за обявяване на недействителен по отношение на нея процесния договор за покупко-продажба.
Срещу същото въззивното решение е подадена и касационна жалба на Н. Г. П., [населено място], чрез адв. М. Б.. Обжалва се решението изцяло, като се иска да бъде отменено и да се постанови ново такова, с което да бъде отхвърлен предявеният иск.
Ответницата по касация К. Г. Я. е подала писмени отговори на касационните жалби чрез процесуалния си представител адв. А. П.. Изложила е съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – за неоснователност на жалбите. Направено е искане на основание чл. 38, ал. 1, т. 2, във вр. с чл. 38, ал. 2 ЗА и чл. 78 ГПК да бъде определен размерът на адвокатското възнаграждение на адв. А. П. за осъществената защита срещу касационните жалби и да бъдат осъдени жалбоподателите да ? го заплатят.
Обжалваното решение е постановено при повторно разглеждане на делото от въззивната инстанция, след като с решение по гр.д. № 4317/2016 г. на ВКС, IV г.о. делото е било върнато на Варненския окръжен съд за ново разглеждане от друг състав, с оглед допуснато съществено процесуално нарушение от въззивния съд. Със сега обжалваното решение Варненският окръжен съд е приел, че за да бъде уважен искът по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, е необходимо да са налице предвидените в закона предпоставки, а именно: ищецът да има качеството на кредитор, увреждане на кредитора /обективна предпоставка/, длъжникът да е знаел за увреждането при продажбата на имота на третото лице /субективна предпоставка/, като при възмездна сделка е необходимо и третото лице – купувач също да е знаело за увреждането на кредитора. В случаите, когато между длъжника и третото лице има родствената връзка /съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра/, знанието за увреждане се предполага до доказване на противното. След анализ на възприетата по делото фактическа обстановка, съдът е приел, че ищцата има съществуващо парично вземане от ответника В. И., което е установено с влязло в сила съдебно решение. Посочил е, че съобразно приетото в трайната съдебна практика, увреждащо кредитора действие по смисъла на чл. 135 ЗЗД е всеки правен и фактически акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили осъществяване на правата на кредитора спрямо длъжника, т.е. когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или по какъвто и да е начин затруднява удовлетворението на кредитора. Според въззивния съд в случая увреждащото действие е разпореждането от длъжника с негов недвижим имот, тъй като по този начин същият е намалил имуществото си, от което кредиторите му могат да се удовлетворят при принудително изпълнение на вземанията им. В тази връзка съдът е посочил, че без значение за обективния факт на увреждането е, че вследствие на разпоредителната сделка е получена парична сума като продажна цена. Приел е, че съобразно трайната съдебна практика и в тези случаи съществува увреждане предвид оборотността на паричните средства и реалната възможност към момента на реализиране на принудителното изпълнение те да не са налични. В случая е несъмнено, че към датата на сключване на атакуваната сделка длъжникът е знаел за съществуването на негови задължения към определен кредитор и е без значение дали тези задълженията са били изискуеми или не. От това следва, че длъжникът е съзнавал, че разпореждайки се със свое имущество в полза на трето лице, към което няма данни да е задължен, уврежда кредиторите си, включително и ищцата. Предвид възмездния характер на разпоредителната сделка, следва да е налице и знание за увреждането и у третото лице – купувач по сделката. За установяване на това знание са събрани гласни доказателства посредством разпит на водените от ищцата свидетели Я. и Г.. Последният свидетел е изложил пред въззивния състав, че мъж на име Н. е придружавал ответника И. на последното съдебно заседание по предходно дело, водено между К. Я. и В. И., по което е установено съществуващото парично вземане от ответника В. И.. Преди да влязат в залата този мъж се обърнал към майката на К. и нейния адвокат и казал, че познава В. от 2000 г. и е наясно той какво работи и знае, че ще направи поправките по строежа. Въззивният съд е констатирал, че действително свидетелят не сочи фамилното име на мъжа, представил се само с личното си име, но е преценил тези показания като непосредствено придобити и убедителни. Приел е, че същите изцяло кореспондират с изложеното в отговора на ответника В. И., където е посочено, че последният познава купувача на процесния имот от 2000 г., когато са работили заедно за кратко време. Ответникът И. излага, че Н. П. е знаел за неговите финансови затруднения и за решението му да продаде имота си, поради което заявил желание да го купи. Фактът, че двамата се познават покрай трудовата им дейност е изложен и в отговора на ответника П.. Това е признание на неизгодни за страната факти, които наред със събраните гласни доказателства са обосновали извод за наличието на знание за увреждането у купувача. По тези съображения предявеният иск за обявяване за относително недействителна по отношение кредитора извършената между ответниците сделка е основателен.
В двете касационни жалби, депозирани от ответниците В. И. И. и Н. Л. П. са изложени съображения за неправилност на въззивното решение. В изложението по чл. 284, ал.. 3, т. 1 ГПК, приложено към касационната жалба, подадена от процесуалния им представител адвокат А. С., е поставен следният въпрос, решен според жалбоподателите в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение по гр. д. № 1377/2017 г. на ВКС, II г.о.: „При разглеждане на делото във въззивната инстанция, длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани доказателства в контекста на доводите на страните, да мотивира решението си, за да обоснове основанията, формирали вътрешното убеждение относно релевантните факти и приложимата правна норма от значение за правния спор?“ Твърди се и наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на решението.
В изложението към касационната жалба, депозирана от името на същите жалбоподатели, чрез адв. М. Б., са поставени следните въпроси: 1. „Знанието за увреждането у лицето, с което длъжникът е договарял, следва ли да се докаже с конкретност и сигурност, а не общо и по предположение?“, 2. „Длъжен ли е въззивният съд при новото разглеждане на делото да се съобрази с указанията и с направеното от ВКС тълкуване в отменителното му решение?“, 3. „При необходимост да се формира решаващ извод по отношение знанието на купувача за увреждане, като условие на правната норма при иск в хипотезата на чл. 135, ал. 1, предл. последно от ЗЗД, дължи ли съдът преценка от фактическа страна на спорните обстоятелства, като обсъди ангажираните доказателства?“, 4. „Длъжен ли е съдът да обсъди събраните по делото доказателства, извършвайки съпоставка на доказателствения материал с фактите по спорното материално право, като се произнесе по всички искания, възражения и доводи на страните в рамките на предмета на делото и да изложи правните си доводи?“, 5. „Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди всички събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни?“, 6. „Мотивите на второинстанционния съд трябва ли да обхващат всички спорни въпроси и да бъдат пълни, точни, ясни и убедителни?“, 7. „При преценка на свидетелските показания следва ли съдът на първо място да обсъди дали се установяват противоречия в техните показания?“, 8. „Достатъчно ли е свидетелските показания само да бъдат преразказани, без да е извършена проверка на тяхната достоверност?“, 9. „Кое изявление по делото може да се приеме за признание на неизгоден факт и трябва ли признанието да е свързано с релевантни за спорното право факти?“, 10. „За да настъпят неблагоприятни последици от признанието, следва ли то да доведе до съвпадение на фактическите твърдения на двете спорещи страни?“, 11. „Признанието на неизгоден за страната факт освобождава ли противната страна от тежестта на доказване?“, 12. „Следва ли съдът да анализира показанията на свидетел, за когото има съмнения в обективността му, поради родствена връзка с ищцата по делото?“, 13. „При постановяване на съдебния си акт, следва ли въззивният съд да реши правния спор само въз основа на тези установени по делото обстоятелства, по които страните са имали възможност да изразят становището си?“, 14. „При установяване на фактите от значение за изхода на делото, следва ли съдът да вземе предвид процесуалните позиции на страните и направените от тях признания на неизгодни факти, които преценени според правилото на чл. 175 ГПК – с оглед на всички обстоятелства по делото, биха насочили към основателност или неоснователност на исковата претенция?“, 15. „Процесуално нарушение ли е непълното, едностранно и извадково обсъждане на събрани по делото доказателства с цел да се обоснове определен фактически и правен извод на съда?“ По тези въпроси считат, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като сочи Постановление № 1 от 13.XII.1953 г. на Пленума на ВС и решения на ВКС. Твърдят също, че решението е очевидно неправилно.
В касационната жалба на Н. Г. П., подадена от адв. М. Б., също са изложени съображения за неправилност на решението. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Поставени са въпроси, идентични с формулираните в изложението, подадено от жалбоподателите В. И. и Н. П. чрез адв. М. Б.. Допълнително са поставени и следните въпроси: „Кога е налице от страна на приобретателя знание по смисъла на чл. 135, ал. 1, предл. второ ЗЗД за увреждане на кредитора на отчуждителя по възмездна разпоредителна сделка като предпоставка за основателността на П. иск?“ и „Съставлява ли процесуално нарушение едностранното и непълно обсъждане на събрани по делото доказателства, които са релевантни за спора при постановяване на съдебното решение?“. Твърди се също, че е налице основанието за допускане на касация по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на решението.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК или чл. 280, ал. 2 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото.
Настоящият състав на ВКС, III г.о. намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси.
Въпросите относно наличието на знание за увреждането у лицето, с което длъжникът е договарял, са обусловили правните изводи на въззивния съд, но възприетото от него разрешение съответства на константата практика на ВКС, включително на представената от касаторите. Обсъдени са доказателствата по делото, като въззивният съд е изложил мотиви защо е приел за установено, че е налице знание за увреждането на кретидора у приобретателя на недвижимия имот.
Въпросът длъжен ли е въззивният съд да съобрази дадените от ВКС указания при връщане на делото за ново разглеждане, е обусловил правните изводи на съда, но не е налице противоречие между възприетото от него с посочените съдебни решения, доколкото въззивната инстанция не се е отклонила от указанията, дадени от ВКС с решение по гр. д. № 4317/2016 г. на IV г.о.
По въпросите относно признанието на неизгоден за страната факт също не е налице противоречие на разрешенията, възприети от въззивния съд, с практиката на ВКС, включително с посочената от касаторите. Това признание е било обсъдено в мотивите на решението наред с всички останали приети по делото доказателства. В този смисъл съдът не се е произнесъл по въпроса признанието на неизгоден за страната факт освобождава ли противната страна от тежестта на доказване.
Останалите въпроси, включително формулираните в изложенията, представени от адв. А. С. и от Н. П. чрез адв. М. Б., касаят задължението на въззивния съд да мотивира решението си. Въззивното решение не е постановено в отклонение с разрешенията, трайно установени от съдебната практика. Така например с Постановление № 1 от 13.VII.1953 г. на Пленума на ВС се приема, че съдът трябва да установи правилно фактите и да ги прецени от гледището на закона като конкретно, точно и ясно да каже какво приема за установено относно фактическите положения, да посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а когато по делото са събрани разноречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. В този смисъл са и останалите решения, представени от касаторите. Въззивният съд е мотивирал акта си в съответствие с изложените по-горе изисквания, поради което не е налице противоречие между възприетото от него и практиката на ВКС.
Не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като не е обоснована допълнителната предпоставка за допускане на касационен контрол – поставените въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Още повече, че по тези от тях, съставляващи общо основание за допускане на касация, има трайно установена съдебна практика и не е налице необходимост от нейното осъвременяване или промяна.
Решението не е и очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция, на адвокат А. П. следва да бъде определено възнаграждение за защитата срещу касационните жалби по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА. Минималният размер на възнаграждението в този случай, съгласно Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, е 1027,25 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2203 от 18.12.2018 год. по гр. д. № 753/2018 г. на Варненски окръжен съд.
ОСЪЖДА В. И. И., [населено място], Н. Л. П. и Н. Г. П., двамата от [населено място], да заплатят на адвокат А. П., [населено място], сумата 1027,25 лв., представляваща възнаграждение за оказана безплатно правна помощ пред касационната инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.