О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 44
София, 19.01.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на тридесети ноември две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№ 915/2016г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма] – [населено място], срещу решение №7 от 6.01.2016г., постановено по в.т.д.№715/2015г. по описа на Варненски апелативен съд, ТО., с което е потвърдено решение №660/7.08.2015г. по т.д.№510/2015г. на Варненски окръжен съд.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради допуснато нарушение на материалния закон. Твърди се, че неправилно въззивният състав е приел, че представените по делото споразумителни протоколи нямат характера на спогодби по см. на чл.365 ЗЗД. Според касатора сключените споразумения имат задължителен характер за страните, което обуславя законосъобразността на извършените с тях прихващания. Излагат се съображения, че изявленията за прихващане са валидни дори в случай на недействителност на споразуменията, в които тези изявления са обективирани. Оспорва се извода във въззивното решение, че с отмяната на решението на ДЕКВР е отпаднала с обратна сила възмездността на правоотношението по осигуряване достъп до електроразпределителната мрежа. На последно място се сочи, че при неопределена цена от ДКЕВР за достъп до електропреносната мрежа, следва да се приеме с оглед презумпцията по чл.326 ал.2 ТЗ, че цената е обичайната за този вид услуга цена. Претендира се отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново решение, с което да бъдат отхвърлени изцяло предявените искове като бъдат присъдени разноски в полза на касатора за трите съдебни инстанции.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът формулира следния материалноправен въпрос, за който твърди, че е обусловил решаващите изводи на съда и който въпрос се решава противоречиво от съдилищата /основание за допускане на касация по чл.280 ал.1 т.2 ГПК/, а именно:
„За възможността на страната да оспорва правоотношението, което вече е преобразувано със сключената от нея спогодба?”. Касаторът се позовава на актове на ВКС /решения и определения/, които не са постановени по реда на чл.290 ГПК.
В изложението са поставени и следните материалноправни въпроси, за които касаторът поддържа наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, а именно:
„Решението на ДКЕВР, издадено на основание чл.30 ал.1 т.13 и чл.21 ал.1 т.8 от ЗЕ и определящо цената на услугата по осигуряване на достъп до електроразпределителната мрежа, представлява ли самостоятелно правно основание за възникване на правоотношение по осигуряване достъп до електроразпределителната мрежа между оператора на електропреносната мрежа и производителя на електрическа енергия от възобновяеми източници, респективно за заплащане на цената на тази услуга?”
Отпадането с обратна сила на определения с административен акт размер на дължимото възнаграждение по договора за осигуряване на достъп до електроразпределителната мрежа между оператора на електроразпределителната мрежа и производителя на електрическата енергия от възобновяеми източници води ли до несъществуването на облигационното отношение или до отпадане на възмездния му характер, установен със закон?
Приложима ли е презумпцията по чл.326 ал.2 ТЗ при договорите за осигуряване на достъп до електроразпределителната мрежа в хипотезата на чл.84 ал.2 ЗЕ? и „При действието на презумпцията по чл.326 ал.2 ТЗ неопределена ли е цената на предоставената услуга за достъп до електроразпределителната мрежа?”. Касаторът цитира решения на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, в подкрепа на тезата, че въпросите са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС относно сключването на договори за изработка чрез конклудентни действия и определянето на цената на търговски договор при прилагане на презумпцията по чл.326 ал.2 ТЗ.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от ответното дружество по касация [фирма] – [населено място], в който се поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Сочи се, че първият въпрос не е бил разглеждан от съда и не е обуславящ за изхода на правния спор. По отношение на останалите въпроси се твърди, че същите не са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС, а напротив – че поставените въпроси са решени в съответствие с трайната практика на ВКС, обективирана в посочените в отговора съдебни решения, постановени по реда на чл.290 ГПК. Същевременно в отговора се излагат съображения за неоснователността на касационната жалба по съществото на спора. Претендират се разноски за касационната инстанция.
Върховен касационен съд, ТК, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното пред настоящата инстанция решение №7/6.01.2016г. по в.т.д.№715/2015г., въззивният състав от Варненски апелативен съд е потвърдил решение №660/7.08.2015г. по т.д.№510/2015г. на Варненски окръжен съд, с което ответното дружество [фирма] е осъдено да заплати на ищеца [фирма] сумите както следва:
1/ в размер на 1 836.60лв., представляваща заплатена цена за достъп до електропреносната мрежа за м.септември 2012г. на отпаднало основание поради отмяна на решение № Ц-33 от 14.09.2012г. на ДКЕВР на основание чл.55 ал.1 от ЗЗД, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба – 30.03.2015г. до окончателното изплащане на задължението на основание чл.86 от ЗЗД и сумата от 309.31лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата в размер на законната лихва, считано от 30.07.2013г. до 30.03.2015г. на основание чл.86 от ЗЗД;
2/ за заплащане на сумата от 61 988.84лв., представляваща дължима цена за продадена ел.енергия по договор за изкупуване на ел.енергия, произведена от възобновяем източник, за която са издадени фактури №№ 74/31.10.2013г. за сумата 6 449.35лв.; 76/30.11.2012г. за сумата 5 867.72лв.; 78/31.12.2012г. за сумата 9 333.83лв.; 81/31.01.2013г. за сумата 11 968.66лв.; 83/28.02.2013г. за сумата 4 506.55лв.; 85/31.03.2013г. за сумата 9 126.53лв.; 87/30.04.2013г. за сумата 9 211.93лв. и 88/31.05.2013г. за сумата 5 524.27лв. на основание чл.327 от ТЗ, ведно със законната лихва върху нея, считано от подаване на исковата молба в съда – 30.03.2015г. до окончателното и изплащане, както и на сумата 10 441.11лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата в размер на законната лихва, считано от 30.07.2013г. до 30.03.2015г. на основание чл.86 от ЗЗД.
Въззивният съд е приел за установено : 1. че ищецът е собственик на вятърна електрическа централа, който обект е присъединен към електроразпределителната мрежа на [фирма] с договор за изкупуване на електрическа енергия от възобновяем енергиен източник № 69 от 05.12.2008г.; 2. че ищецът е заплатил цената за достъп за м.септември 2012г. в размер на 1 836лв. на [фирма] въз основа на договор за цесия от 18.10.2013г., сключен между [фирма] и и [фирма], за който ищецът е уведомен; 3. че количеството произведена и отдадена в мрежата от ищеца енергия за периода от м.октомври 2012г. до м.май 2013г., за която са издадени представените с исковата молба фактури, е на стойност общо в размер на 61 988.84лв; 4. че са подписани между страните по делото и [фирма] осем протокола за прихващане на взаимни задължения, с които са прихванати насрещни задължения в общ размер от 61 988.84лв., въз основа на договор за цесии; 5. че определянето на временна цена за достъп от ДКЕВР с решение № Ц-33 от 14.09.2012г. е отменено с решение на ВАС в частта му досежно определените временни цени за достъп; 6. че поканата за връщане на исковата сума е получена от ответника на 12.07.2015г.; 7. че за процесния период между ищеца и ответника [фирма] няма писмен договор за уреждане на взаимоотношенията по между им във връзка с предоставяне на услугата достъп до електроразпределителната мрежа, собственост на [фирма] и 8. че е било налице фактическото предоставяне на услугата „достъп до електропреносната мрежа”, вследствие на законосъобразно проведена процедура по присъединяване на обекта на производителя към електроразпределителната мрежа.
В обжалваното решение е посочено, че цената за достъп е регулирана по смисъла на ЗЕ, като се утвърждава от регулаторния орган и е дължима от производителите, присъединени към мрежата на разпределителното предприятие съгласно чл.26 ал.4 от Правилата за търговия с електрическа енергия. Отразено е, че в редакцията си към датата на сключване на процесния договор за търговска продажба разпоредбата на чл.36а ал.2 от ЗЕ предвижда, че ДКЕВР утвърждава цени в отношенията /т.е. в договорните връзки/ между енергийните предприятия, доставящи ел.енергия по регулирани цени от една страна, и операторите на преносни и електроразпределителни мрежи, от друга страна, „като пределни цени на всеки лицензиант с решение, което е индивидуален административен акт”. Съдът е посочил, че с оглед правомощията си по чл.32 ал.4 от ЗЕ ДКЕВР с решение № Ц-33/14.09.2012г. е определила, считано от 18.09.2012г. временни цени за достъп до електроразпределителната мрежа на ответното дружество, които да бъдат заплащани ежемесечно от производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници, ползващи преференциални цени. С различни съдебни решения състави на ВАС са отменили решение Ц-33 от 14.09.2012г. в обжалваните части, сред които и тази, определяща временни цени за достъп до електроразпределителната мрежа за производители от възобновяеми източници. В решението е посочено също, че ДКЕВР е приела решение Ц-6 от 13.03.2014г., с което са утвърдени окончателните цени за достъп до електропреносната и електроразпределителните мрежи, с което решение дължимата на [фирма] цена за достъп до електроразпределителната мрежа на производители на електрическа енергия, произведена от възобновяеми източни, като цената е определена на 0.00лв./М..
Въззивният състав е обосновал извода, че отмяната на решение № Ц-33 от 14.09.2012г. има обратно действие, поради което и за обвързаните от съдебните решения страни, временните цени следва да се приемат като изначално несъществуващи. Посочил е, че липсата на временно определена цена за процесния период, както и последващото определяне на окончателна цена в размер на 0.00 лв./М.. води до извод за първична липса на основание от страна на електроразпределителното дружество при получаването на цената за достъп в размер на исковата сума. Съдът се е позовал на решение № 212 от 23.12.2015г. по т.дело № 2956/14г., на ВКС, І т.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК, с което е създадена задължителна съдебна практика по въпроса „за темпоралното действие на постановеното от ВАС и влязло в сила решение, с което е бил отменен индивидуален административен акт /по смисъла на чл.13 ал.2 прд1-во от ЗЕ/, инкорпориран в Решение № Ц-33 от 14.09.2012г. на ДКЕВР, сега К.”.
Въз основа на изложеното по-горе въззивният съд е приел, че вземанията на електроразпределителното дружество за цена за осигурен на производител достъп по установени от ДКЕВР временни цени, са отпаднали с обратна сила, поради което и фактурираната цена на мрежова услуга – достъп не е дължима, съответно вземане в нейния размер не е можело да бъде прехвърлено на нов кредитор. Посочил е, че липсата на активно вземане на електроразпределителното дружество /цедент/ за цена за осигурен на производител достъп, осуетява действието на споразумението за прихващане, като договорено без предмет на основание чл.26 ал.2 от ЗЗД. Според съда прихванатите по представените осем броя протоколи за прихващане на взаимни задължения фактурирани цени на доставка от производителя не са погасени и са останали дължими. Посочил е, че с оглед принципно възмездния характер на предоставяната обща услуга – „достъп до електроразпределителната мрежа”, неприложими по аналогия се явяват нормите на чл.88 ал.1 изр.първо от ЗЗД и на чл.326 ал.2 от ТЗ. Според съда в случая нито е имало надлежно сключен договор с продължително изпълнение за предоставянето на тази услуга, който да подлежи за разваляне за в бъдеще, нито той по естеството си е представим като търговска продажба, за да е въобще възможно да се смята, че страните са се съгласили с цената, която обикновено се плаща по време на сключването на продажбата за същия вид стока и при подобни обстоятелства. Като допълнителен аргумент за горните изводи е направено позоваване на последващото решение № Ц – 6 от 13.03.2014г., с което ДКЕВР е утвърдило, считано от същата дата, окончателните цени за достъп до електропреносната и електроразпределителните мрежи на производители на електрическа енергия, произведена от възобновяеми източни, като цената е определена на 0.00лв./М.. Посочено е, че по такъв начин е била довършена административната процедура по първоначалното искане на съответните регионални мрежови оператори за определяне на окончателни цени за услугата достъп до електроразпределителната и преносната мрежа, предоставяне на производителите на електрическа енергия, включително и от възобновяеми източници.
Настоящият състав на ВКС намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Не може да обоснове наличието на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване поставеният от касатора въпрос: „За възможността на страната да оспорва правоотношението, което вече е преобразувано със сключената от нея спогодба?”. Въпросът е формулиран общотеоретично, без в него да са отчетени обстоятелствата и правните последици, на които се е позовал съда в обжалваното решение, а именно: че липсата на настъпил погасителен ефект на изявлението за прихващане направено в споразумителните протоколи е резултат на отмяната на административния акт с обратно действие и невъзможността да се извърши прихващане с неликвидно вземане . В тази връзка поставеният въпрос не е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело и не се явява значим за спора въпрос съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Независимо, че при липсата на общата предпоставка за допускане на касация, не е необходимо да се обсъждат допълнителните основания, сочени от касатора, следва да се отбележи, че в практиката си / решение по т.д.№2727/2015г. та ВКС, ІІ т.о, решение по т.д.№2543/2015г. и др./, ВКС приема невъзможност да се извърши прихващане от дружеството-купувач на електрическа енергия с цедираните му от електроразпределителното дружество вземания чрез сключване на тристранни споразумителни протоколи, поради това, че е настъпило с обратна сила конститутивното действие на решението на ВАС, с което е отменено решението на регулатора, с оглед на което вземанията на електроразпределителното дружество също са отпаднали с обратна сила.
Поставените от касатора въпроси: „Решението на ДКЕВР, издадено на основание чл.30 ал.1 т.13 и чл.21 ал.1 т.8 от ЗЕ и определящо цената на услугата по осигуряване на достъп до електроразпределителната мрежа, представлява ли самостоятелно правно основание за възникване на правоотношение по осигуряване достъп до електроразпределителната мрежа между оператора на електропреносната мрежа и производителя на електрическа енергия от възобновяеми източници, респективно за заплащане на цената на тази услуга?”; „Отпадането с обратна сила на определения с административен акт размер на дължимото възнаграждение по договора за осигуряване на достъп до електроразпределителната мрежа между оператора на електроразпределителната мрежа и производителя на електрическата енергия от възобновяеми източници води ли до несъществуването на облигационното отношение или до отпадане на възмездния му характер, установен със закон?; Приложима ли е презумпцията по чл.326 ал.2 ТЗ при договорите за осигуряване на достъп до електроразпределителната мрежа в хипотезата на чл.84 ал.2 ЗЕ?”и „При действието на презумпцията по чл.326 ал.2 ТЗ неопределена ли е цената на предоставената услуга за достъп до електроразпределителната мрежа?”, макар и относими за правния спор, не могат за обусловят допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като въпросите са решени в съответствие със формираната задължителна практика на ВКС. Всичките въпроси са значими за правните съображения, обуславящи основния правен въпрос за конкретния спор, който е „за темпоралното действие на постановеното от ВАС и влязло в сила решение, с което е бил отменен индивидуален административен акт /по смисъла на чл.13 ал.2 прд1-во от ЗЕ/, инкорпориран в Решение № Ц-33 от 14.09.2012г. на ДКЕВР”. Налице е константна практика на ВКС по посочения въпрос, обективирана в решение №58/16.08.2016г. по т.д.№332/2015г. на ВКС, І т.о., решение №126/16.08.2016г. по т.д.№1592/2015г. на ВКС, І т.о., решение №136/5.10.2016г. по т.д.№2727/2015г. на ВКС,ІІт.о., решение №138/5.10.2016г. по т.д.№2355/2015г. на ВКС, ІІ т.о., решение №137/5.10.2016г. по т.д.№2327/2015г. на ВКС, ІІ т.о. и решение №164/4.10.2016г. по т.д.№160/2015г. на ВКС, І т.о. и др., в които е обосновано становището, че „влязлото в сила решение, с което е бил отменен индивидуален административен акт, какъвто е характерът на решение №Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, съгласно чл.13, ал.2 ЗЕ, има обратно действие. Регулаторният орган е оправомощен да вземе подходящи мерки за компенсация при отклонение на окончателните цени за достъп, пренос и разпределение от временните цени, но не и при съдебна отмяна на решението на ДКЕВР, с които тези временни цени са били определени. С отмяната на решението на регулаторния орган е отпаднало с обратна сила основанието за заплащане на цена за достъп, затова плащането на цената е лишено от основание.”
В решение №164/4.10.2016г. по т.д.№160/2016г. на ВКС, І т.о., с което по реда на чл.290 ГПК е постановено, че „обратното действие на отмяната по чл.32 ал.4 във вр. с чл.30 ал.1 т.13 предл.1 ЗЕ, с който са били определени временни цени за достъп на производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници до преносната и разпределителната мрежи, има за последица отсъствие на валидно определена цена за тази услуга”. В мотивите на цитираното решение е даден отговор на поставените по-горе от касатора въпроси. Неприложимостта на разпоредбата на чл.326 ал.2 ТЗ, респ. нейната неотносимост за правния спор, са обсъдени в решение №28/28.04.2016г. по т.д.№353/2015г. ва ВКС, ІІ т.о и решение №58/16.08.2016г. по т.д.332/2015г. на ВКС, І т.о. Формираната задължителна практика на ВКС по поставените от касатора въпроси, която не е в противоречие с изводите на въззивния съд, обуславя липсата на допълнителните основание по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
На основание чл.81 във вр. с чл.78 ал.3 и чл.80 ГПК следва да бъдат присъдени разноски за касационната инстанция в полза ответното по касация дружество [фирма] в размер на 2 880 лв. – заплатен адвокатски хонорар с ДДС за изготвяне на отговора на касационната жалба.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №7 от 6.01.2016г., постановено по в.т.д.№715/2015г. по описа на Варненски апелативен съд, ТО.
ОСЪЖДА [фирма] -[ЕИК] от [населено място], Варна Т.-Г, [улица] да заплати на [фирма] – ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица] сумата 2 880лв. /две хиляди и осемстотин и осемдесет лева/ – разноски направени за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: