О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 44
С., 23.01.2018 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети ноември, две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 2515/2017 г. по описа на ІV г.о.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. В. Н., [населено място], срещу въззивно решение №1357 от 28.02.2017 г. по в. гр. дело № 13979/2016 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение № I-120-98 от 29.06.2015 г., поправено с решение от 11.02.2016 г., по гр. дело № 67748/2014 г. на Софийския районен съд. С първоинстанционното решение по предявени от И. С. И. искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК е признато за установено, че В. В. Н. дължи на И. С. И. сумата от 17 602.20 лева, въз основа на споразумение от 31.04.2014 г., ведно със законната лихва за забава, считано от 09.10.2014 г. до окончателното плащане, както и сумата от 1435.83 лева – обезщетение за забава за периода от 20.11.2013 г. до 09.10.2014 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение за парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело № 54439/2014 г. по описа на СРС, ГО, 120 състав, като искът за обезщетение за забава е отхвърлен за разликата над уважения размер от 1435.83 лева до пълния претендиран размер от 1587.93 лева.
Ответницата по касационната жалба И. С. И., [населено място], не е заявила становище.
В. съд е приел за установено по делото, че по подаденото на 06.10.2014 г. заявление по чл.410 ГПК от И. С. И. срещу В. В. Н. за издаване на заповед за изпълнение, е образувано ч. гр. дело № 54439/2014 г. на СРС, ГО, 120 състав, по което на 20.10.2014 г. е издадена заповед за изпълнение, с която В. В. Н. е бил задължен да заплати на И. С. И. сумата от 17 602.20 лева по споразумение от 31.04.2014 г., ведно със законната лихва за забава, считано от 09.10.2014 г. до окончателното плащане; сумата от 1587.93 лева – обезщетение за забава за периода от 20.11.2013 г. до 09.10.2014 г., както и сторените разноски за сумата от 1193.55 лева – от които 383.80 лева държавна такса и 809.75 лева възнаграждение за адвокат. По договор за заем И. С. И. е предоставила на В. В. Н. чрез банкови преводи сумата от 17 602.20 лева със срок за погасяване до 31.12.2013 г., като към датата на подписване на договора е отразено, че предоставената сума не е възстановена. В т. 3 от споразумението е уговорено, че И. С. И. поема задължението да не претендира каквито и да е било лихви върху предоставената в заем сума при условие, че същата бъде погасена в срока по т. 4 от Споразумението на два транша чрез банкови преводи, а именно – до 20.02.2014 г., до когато е следвало да извърши погасяване за първия транш на сумата от 4 400.00 лева и до 31.03.2014 г., когато е следвало да се извърши погасяване по отношение на втория транш на сумата от 13 202.20 лева. В споразумението – т.5 е уговорено, че при неизпълнение на т.4 от същото, вземането става изискуемо, като получателят на заема дължи връщането на цялата сума от 17 602.20 лева, ведно със законната лихва, считано от 20.11.2013 г.
От доказателствата по делото се извежда наличие на облигационни правоотношения по договор за заем между ищеца – И. С. И. и ответника – В. В. Н.. Последният е сключил споразумение в лично качество да върне предоставената в заем сума от 17602.20 лева на два транша, съгласно уговорените между страните отделни срокове. Това обстоятелство не се отрича от ответника, който в отговора на исковата молба и въззивната жалба признава като съществуващо въпросното задължение и че се е подписал под него в личното си качество. Между страните е налице валидно договорно обвързване чрез споразумение, което е предназначено да уреди между тях изпълнението на задълженията на заемателя за връщането на заемодателя на предадената по договор за заем парична сума. От страна на ответника не са представени доказателства, които да обосноват претенциите му и правоизключващите му възражения, че като страна по договорното задължение за връщане на сумата се явява друг правен субект – а именно търговското дружество, на което ответникът е управител – [фирма]. Това е така защото в споразумението е отразено, че заемната сума от 17602.20 лева е предоставена на В. В. Н., но не в качество му на управител на посоченото от него търговско дружество.Няма нито твърдения, нито представени доказателства за извършено плащане на предоставената в заем сума. Ето защо е направен извод, че има неизпълнение по сключеното споразумение, поради което исковете са основателни.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът твърди наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като решението по делото би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Повдигнат е правният въпрос за възможността съдебните решения да се базират единствено на формален критерий като се игнорира напълно същността и естеството на вземането.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивно решение №1357 от 28.02.2017 г. по в. гр. дело № 13979/2016 г. на Софийския градски съд.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. М. или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основателността на искането за допускане на касационен контрол се преценява само с оглед конкретните правни разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на спора, доколкото във връзка с тях касаторът е формулирал относим правен въпрос. В производството по чл. 288 ГПК не може да бъде проверявано дали мотивите на въззивното решение са правилни. В случая повдигнатият въпрос е неотносим, защото въззивното решение не е основано на формален критерий, нито е игнорирана същността и естеството на процесното вземане. В. съд е съобразил задължителната съдебна практика. Според нея съдът е длъжен да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Той трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В. съд с обжалваното решение е направил всичко това. Отделил е спорните от безспорните факти и е преценявал събраните по делото доказателства с оглед спорните факти. Обсъдени са всички относими към спора доказателства и доводи на страните.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №1357 от 28.02.2017 г. по в. гр. дело № 13979/2016 г. на Софийския градски съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.