O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 44
гр. София, 24.01. 2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание от седемнадесeти януари две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
изслуша докладваното от съдия Бояджиева ч. гр. дело № 201/2018 г., и за да се произнесе, взема предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 2 и чл. 274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна жалба вх. № 21111 / 12.12.2017 г. на Е. Д. М., чрез адв. И. В. – П., срещу определение № 2966 от 21.09.2017 г. на Софийски апелативен съд по ч.гр.д. № 4410/ 2017 г. С това определение е потвърдено, в обжалваната част за връщане на исковата молба и прекратяване на производството по нея, определение от 01.08.2017 г. на Софийски градски съд по гр.д. № 16355/2015 г., и е отказано предоставяне на правна помощ за производството пред апелативен съд.
С жалбата се иска отмяна на атакувания съдебен акт и в двете му части, като се поддържа, че апелативният състав не е обсъдил доводите изложени в жалбата до него за нарушаване на чл. 13 КЗПЧОС, за съотношението на Конвенцията към останалите нормативни актове от националното право, в т. число за неприлагане на норми, които противоречат на принципа на непосредствеността. Поддържа се още нарушаване на чл. 24, т.2. ЗПрП. Прави се искане за отправяне на преюдициално запитване до С., като за съдържанието му се препраща към съдържанието на жалбата до апелативния съд. Навежда се специалното основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК във връзка с общо пет формулирани в изложението на основанията за допускане на касационното обжалване въпроса.
Върховният касационен съд, състав на IV-то г.о., като взе предвид данните по делото, намира, че жалбата е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване, по арг. от чл. 95, ал. 5 вр. чл. 274, ал. 2 и чл. 274, ал.4 вр чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, пред ВКС съдебен акт на апелативен съд, така допустима.
Първоинстанционното производство по гр.д. № 16355 /2015 г. по описа на СГС е образувано по исковата молба на Е. Д. М. срещу И. Ю. Х. за осъждане на последния да му изплати сумата от 50000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва. От обстоятелствената част на исковата молба е видно, че имуществената отговорност на ответника се цели да се ангажира заради участието му като член на състава по НОХД № 645/2015 г. по описа на СПНС поради ненаправен отвод заради заведени от ищеца висящи граждански дела срещу него.
За да потвърди определението на градския съд, в частта за връщане на исковата молба при условията на чл. 130 ГПК поради недопустимост на предявения иск, апелативният на свой ред е приел, че ищецът е основал пасивната процесуална легитимация на качеството съдия на ответника , предвид твърдението за вреди причинени му от последния при изпълнение на служебните му задължения. Позовавайки се на чл. 132, ал. 1 КРБ, апелативният състав още е приел, че съдията се ползва с функционален имунитет, така не носи гражданска отговорност за действия извършени при изпълнение на служебните му задължения, както и за постановените от него актове, освен за извършено умишлено престъпление от общ характер. Приел е, че функционалният имунитет обуславя недопустимостта на предявения иск поради липса на процесуалноправна легитимация на ответника, а не неоснователност на иска поради недоказана материалноправна легитмация. За да остави без уважение искането за правна помощ, апелативният съд се е позовал на чл. 24 , т. 2 ЗПрП и недопустимостта на предявения иск.
В частта, с която се обжалва определението на САС за потвърждаване на прекратителното определение на СГС, жалбата е с характера на частна касационна жалба. По тази и част, при така очертания предмет на делото и при така изложените от въззивния съд мотиви, касационно обжалване не следва да се допуска, като съображенията за това са следните:
Първият от поставените в изложението въпроси е дали норми на европейското право, ратифицирани от РБ, дерогират тези на националното законодателство и не следва ли българският съд да ги приложи с предимство, като в контекста, в който е поставен въпросът следва да се разбира като въпрос за йерархичното място на КЗПЧОС спрямо законите, приемани от НС на РБ. Въпросът е зададен без посочване на връзка с делото, по него въззивният съд не се е произнасял , а и не е бил длъжен да се произнася, и би бил евентуално от значение за правилността на обжалвания съдебен акт, поради което не се явява обуславящ, така негоден да служи като обща предпоставка за допускане на касационното обжалване по см на т.1 от ТР№ 1/2010г. г на ОСГТК, която запазва своята актуалност и след последната редакция на чл. 280, ал. 1 ГПК ( ДВ бр 86/2017 г., в сила от 31.10.2017 г.). Вторият въпрос допустимо ли е едно лице да се освобождава от гражданска отговорност, без да е разгледано делото и без да са събрани доказателства за наличие, съответно липса на функционален имунитет, е обуславящ изхода на делото пред въззивния съд, дотолкова доколкото засяга въпроса за това дали функционалният имунитет на магистрат се свързва с допустимостта или основателността на иск за вреди срещу съдия настъпили при изпълнение на служебните му задължения. Не е налице обаче наведеното специално основание произнасянето на ВКС да от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Налице е константна непротиворечива практика на касационния съд, съгласно която функционалният имунитет на съдията корелира с пасивната му процесуална легитимация по такъв иск, така с допустимостта на процеса, и като такава се преценява само по твърденията изложени в исковата молба, без да е небходимо да се събират каквито и да е доказателства в тази насока, предвид, че искът е изначално недопустим ( в т.см. определение № 271 от 10. 04. 2012 г. на ВКС, ІІІ г.о. по ч. гр. д. № 176/2012 г. , определение № 146 от 17. 03. 2011 г. на ВКС, ІV г.о. по ч. гр. д. № 40/2011 г., определение № 348 от 6.06.2011г. на ВКС, ІV г.о. по ч.гр.д.№ 433/2010г.). От друга страна жалбоподателят не обосновава кое налага така създадената практика да бъде изоставена и променена по смисъла на т.4 от ТР№ 1/2010г., която е актуална и след последната редакция на чл. 280 ГПК, така и по вторият въпрос касационно обжалване не следва да се допуска. Третият въпрос, съответно уточнен, е дали с отнасянето на предвидения в КРБ функционален имунитет на съдията към недопустимостта на иска за вреди срещу него, не се нарушава правото на справедлив съдебен процес, в частност на публичен съдебен процес, както и правото на ефективно средство на защита, съответно закрепени в чл. 6, ал. 1 и чл. 13 КПЧОС и чл. 47 Харта за основните права на ЕС, също не разкрива характеристиките на обща предпоставка по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Този въпрос би бил от значение за изхода на дело в друго исково производство, но не и в настоящето, където ишецът се домогва да ангажира имуществената отговорност на магистрат, ФЛ, с твърдения за нарушаване на правилата за отвод гарантиращи безпристрастен съд, като част от правото на справедлив съдебен процес. Третият и четвъртият въпрос са относно тълкуването и приложението на чл. 24, т. 2 и чл. 23, ал. 3 ЗПрП, така касят изцяло произнасянето на апелативния съд по отправената молба за правна помощ, поради което това произнасяне подлежи на обжалване пред ВКС не по реда на касационното, а на въззивното обжалване на определения, така чл. 280 ГПК е неприложим.
По направеното искане по чл. 629, ал. 1 ГПК ВКС да отправи преюдициално запитване до С. по въпроса дали чл. 132 КРБ не противоречи на чл. 6 и чл. 13 КЗПЧОС и е ли конвенцията по-висш по степен акт пред КРБ, който националните съдилища са длъжни да прилагат с предимство, настоящият състав намира , че не са налице основанията за това. Съгласно чл. 267, ал. 1 ДФЕС, С. е компетентен да се произнася преюдициално относно тълкуване на самия ДФЕС, както и по валидността и тълкуването на актовете на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза, като институциите на съюза са определени в чл.13 Д. . С. на Европа, под чиято егида е изработена и приета КЗПЧОС, ратифицирана със закон от НС на РБ( ДВ, бр 66/ 1992 г., в сила от 07.09 1992 г.) не е институция, служба или орган на ЕС. Съгласно чл.149, ал.1 , т.4 КРБ конституционният съд се произнася за съответствието на законите с общопризнатите норми на международното право и с международните договори, по които България е страна, част от които е самата Конвенция. Независимо от изложеното следва да се посочи, че изцяло в прерогативите на националния съд, пред който делото е висящо, дори когато актовете му са необжалваеми, така за него съществува задължение по чл. 267 Д., е преценката дали въпрос, свързан с тълкуване на разпоредба от правото на ЕС или с валидността на акт на институция на ЕС, е от значение за решаване на висящото пред него дело, както и дали приложимата норма от правото на ЕС, е достатъчно ясна и точна, в т.ч. вече е била предмет на произнасяне от С. с преюдициално заключение- хипотеза пред която не сме изправени, тъй като се иска тълкуване на КЗПЧОС и съотнасянето и с КРБ.
В частта, с която се иска отмяна на определението за отказ да се предостави правна помощ за производството пред апелативен съд, жалбата има характера на частна и както вече бе посочено ВКС действа като въззивна инстанция по съществото на спора. В тази връзка, следва да се вземе предвид, че жалбоподателят е отправил искането за правна помощ пред апелативния съд както във връзка с предявения иск, така и с отправеното до този съд искане по чл. 629, ал. 1 ГПК. След като в мотивите САС е приел, че искът е недопустим и не е налице основание за отправяне на преюдициално запитване, така частната жалба и искането за неоснователни, и тази преценка е в неговата функционална компетентност то хипотезата на чл. 24, т.2 ЗПрП, съгласно която правна помощ по граждански дела искана заради липса на средства за адвокатско възнаграждение не се предоставя когато претенцията е очевидно неоснователна, е налице. Като краен резултат определението на САС за отказ да се предостави правна помощ е законосъобразно, поради което в тази му част обжалвания акт следва да бъде потвърден.
Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV- то г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2966 от 21.09.2017 г. на Софийски апелативен съд по ч.гр.д. № 4410/ 2017 г., в частта, с която е потвърдено определение от 01.08.2017 г. на Софийски градски съд по гр.д. № 16355/2015 г.,
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането за отправяне на преюдициално запитване до С..
ПОТВЪРЖДАВА определение № 2966 от 21.09.2017 г. на Софийски апелативен съд по ч.гр.д. № 4410/ 2017 г., в частта, с която е оставено без уважение искане за предоставяне на правна помощ.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: