О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 44
гр. София, 28.01.2013 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи януари две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 914 по описа на Върховния касационен съд за 2012 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение от 2.07.2012 год. по гр. д. № 793/2009 год. Софийски градски съд, като въззивна инстанция, е оставил в сила първоинстанционното решение по гр. д. № 11985/2006 год. на Софийския районен съд, с което е отхвърлен предявения от И. Ж. И. срещу Д. Г. Д. иск по чл. 38а ЗЖСК за предаване от последния на фактическата власт върху апартамент № 97 в [населено място], бл. 259 /секция –бл. 8/, вх. 8, ет. 3, със застроена площ 129.25 кв. м., заедно с мазе № 4, със светла площ 6.56 кв. м., построен в парцел */бивш парцел */, кв. 133-д в м. „К. с.-П. к.”,[жк], [улица].
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срок от ищецът И. Ж. И., чрез пълномощника му адвокат А. И., с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Формулирани са въпроси относно белезите на упражняването на фактическата власт, обосноваващи предпоставките на чл. 79 ЗС, манифестирането на своене спрямо собственика от позоваващия се на придобивната давност, приложението на ограничителната норма на чл. 31, ал. 3 ЗК /отм./ по отношение придобивната давност в периода 1990-2000 год., за възможността да се придобие имот по давност, ако не е въведен в експлоатация, за което не са съставени документи, удостоверяващи степента на завършеност, относно презумпцията за наличие на субективния елемент на владението и чия е доказателствената тежест за оборването на този факт, за възможността да се придобие по давност след 1996 год. имот, идеална част от който е собственост на общината, респ. държавата, както и относно процедирането на съда по отношение на представени от страната доказателства, приети от съда за неотносими, поради което и необсъждани в решението.
Касаторът счита, че по поставените материалноправни и процесуалноправни въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с представените към изложението решения на ВКС, част от които постановени по реда на чл. 290 ГПК, поради което и представляващи задължителна съдебна практика, както и се решават противоречиво с оглед останалата представена към изложението съдебна практика.
Ответникът Д. Г. Д., чрез пълномощниците си адв. В. М. и адв. С. Ц., оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по съображенията, изложени в писмените отговори. Поддържа, че част от поставените от касатора правни въпроси не са обусловили направените в решението правни изводи, а по останалите е налице задължителна съдебна практика, с която въззивният съд се е съобразил.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа на данните по делото, намира следното:
За да остави в сила първоинстанционното решение, с което искът по чл. 38а ЗЖСК е отхвърлен, въззивният съд приел за основателно релевираното от ответника правоизключващо възражение за придобиване на имота по давност. След преценка на събраните доказателства съдът е приел за установено завършването на сградата, в която се намира спорният апартамент, през 1994 год., от когато е налице и годен обект на правото. От събраните свидетелски показания е установено, че ответникът е установил фактическа власт върху имота през 1995 год., поставил е метална врата и е извършвал ремонти, т. е. упражнявал е фактическа власт и е демонстрирал намерение за своене, вкл. по отношение на длъжностните лица на Ж., като владението му е било спокойно и несмущавано, вкл. и от собственика Ж.. Поради това и към момента на предявяването на иска по чл. 38а ЗЖСК от ищеца, член-кооператор, необходимият давностен срок в полза на ответника е бил изтекъл и противопоставянето на придобитото от него по давност право е основанието да се намира в имота.
Разглеждането на възражението на ответника за придобиване по давност на спорния имот кореспондира със задължителната съдебна практика относно допустимостта на това възражение в производството по предявен иск по чл. 38а ЗЖСК /Р № 71 от 17.04.2012 год. по гр. д. № 1000/2011 год., ІІ г. о. на ВКС/.
Приемането му от въззивния съд и за основателно, въз основа преценката на събраните доказателства, е релевантният за изхода на спора правен въпрос. Поставените в тази връзка в изложението на касатора въпроси относно белезите на упражняването на фактическата власт, обосноваващи предпоставките на чл. 79 ЗС, манифестирането на своене спрямо собственика от позоваващия се на придобивна давност, за възможността да се придобие имот по давност, ако не е въведен в експлоатация, за което не са съставени документи, удостоверяващи степента на завършеност, относно презумпцията за наличие на субективния елемент на владението и чия е доказателствената тежест за оборването на този факт, за възможността да се придобие по давност след 1996 год. имот, идеална част от който е собственост на общината, респ. държавата, макар и относими към изхода на спора като имплицитно включващи се в извода за настъпване на правните последици на придобивната давност в полза на ответника, не са обсъждани изрично в обжалваното решение. Същите са относими към доказването на определени факти, които съдът е приел за установени при преценката на представените доказателства, като формулирането им като въпроси в изложението не обосновава наличието на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, а представляват доводи за неправилност на решението. Те предпоставят обсъждане по същество при наличие на основание за допускане на касацията, което в случая не е налице, тъй като освен липсата на конкретно произнасяне по тези въпроси в решението, не е налице и противоречие с представената съдебна практика.
Не е налице произнасяне в обжалваното решение и по въпроса за приложението на разпоредбата на чл. 31, ал. 3 ЗК /отм./ по отношение придобивната давност в сочения период, а по поставения въпрос за възможността да се придобие по давност имот, който не е въведен в експлоатация, е налице задължителна съдебна практика – Решение № 117 от 26.04.2011 год. по гр. д. № 718/2010 год. І г. о. на ВКС, Решение № 108 от 10.04.2012 год. по гр. д. № 1063/2010 год. ІІ г. о. на ВКС, в които е даден положителен отговор. Изходът на настоящия спор не е в противоречие с тази практика.
Многобройната, представена от касатора съдебна практика /извън определенията по чл. 288 ГПК и не влезлите в сила решения, които не представляват такава по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК/ не сочи на поддържаното противоречиво произнасяне по поставените въпроси, поради което и не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
Процесуалноправният въпрос, формулиран от касатора също представлява оплакване за неправилност на решението поради необсъждане от съда на представени и приети по делото доказателства. Поради това и не обосновава наличието на релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като правилността на преценката на съда не може да се проверява в настоящето производство.
По изложените съображения следва извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, а с оглед този изход касаторът следва да понесе направените от ответника разноски за настоящето производство в размер на 2 400 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие.
Водим от горното настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 4881 от 2.07.2012 год. по гр. д. № 793/2009 год. по описа на Софийски градски съд, ІV-В отделение, по подадената от И. Ж. И. от [населено място], чрез адвокат А. И., касационна жалба против него.
Осъжда И. Ж. И. от [населено място] да заплати на Д. Г. Д. направените съдебни разноски в размер на 2 400 лв. /две хиляди и четиристотин лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: