7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 44
гр. София, 31.01.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪДна Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на трети декември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 946 по описа за 2019г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Биотест 2012” ЕООД, представлявано от адв. С. С., срещу решение № 379 от 21.12.2018г. по в.т.д. № 614/2018г. на Пловдивски апелативен съд, Първи търговски състав, с което е потвърдено решение № 43 от 16.02.2017г. по т.д. № 163/2015г. на Окръжен съд – Стара Загора. С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от касатора против „Г. Ф.” ЕООД и „Агроленд” ЕООД иск за солидарното им осъждане да заплатят сумата 47 200 лева с ДДС, представляваща обезщетение, равняващо се на разликата между пазарната цена и разходите за производството за прибраното от ответниците 448 560 кг. пшенично зърно от 1075,685 дка земеделски земи в землището на [населено място], наети от касатора през стопанската 2013/2014г.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът счита, че въззивното решение е необосновано, тъй като не се подкрепя от доказателствата по делото. Твърди, че липсва извънсъдебно признание от негова страна, че именно той е произвел земеделската продукция, че не е било необходимо имотите, предмет на договорите за наем, да са индивидуализирани и трасирани на място и то по време на сеитбата, т.е. есента на 2013г., че са налице условията на чл.53 ЗЗД за солидарна отговорност на двамата ответници, извършили увреждащите действия съвместно и че е поискал съдействие от кмета на община – Стара Загора за изземване на имотите по реда на чл.34 от ЗПСС не на 06.06.2014г., а още на 11.11.2013г. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:
1. В землищата на селата, в които има обособени земеделски масиви от площи, ограничени с естествени граници от синори, дерета, горички и т.н. и в които има десетки и стотици и хиляди маломерни земеделски парцели при спор да не се изискват същите да бъдат индивидуализирани.
2. Когато е установено от съответните експертизи, че абсолютно всички парцели са обработени, а и това е видно и от „пръв поглед” – да не се изисква да се индивидуализират отделните парцели. Индивидуализирането на точното местонахождение на отделните хиляди маломерни парцели оскъпява процеса, забавя го и го обезсмисля, тъй като целият масив е изоран.
3. Обезщетението следва да се търси въз основа на основанията на владеенето на земеделските площи – акт за собственост, договори за заем, обработка и т.н.
Ответниците „Агроленд” ЕООД и „Г. Ф.” ЕООД, представлявани от адв. Б. Космева, оспорват касационната жалба. Правят възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, тъй като касаторът изобщо не е посочил какъвто и да било въпрос от значение за изхода на делото, по което е постановено въззивното решение, а още по-малко да му е дал ясна и точна формулировка. Считат, че не е налице и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
С решение № 305 от 17.10.2018г. по т.д. № 3077/2017г. на ВКС, ТК, II т.о. е отменено постановеното при първото разглеждане на делото във въззивната инстанция решение и делото е върнато на въззивния съд за ново разглеждане от фазата на устните състезания, с указания за обсъждане на релевираните от страните твърдения, доводи и възражения по повод спорното право и събраните доказателства.
В обжалваното решение въззивният съд е приел, че с оглед изложените в исковата молба и допълнителната искова молба твърдения и искания, е сезиран с иск с правно основание чл.49 ЗЗД във връзка с чл.45 ЗЗД и чл.53 ЗЗД, като твърдените от ищеца неправомерни действия на ответниците се изразяват в завземане без каквото и да е правно и фактическо основание на наетите от него земеделски имоти, тяхното засяване с пшеница, впоследствие прибиране на реколтата и нейната продажба. Посочил е, че вредата за ищеца от това твърдяно от него поведение на ответниците представлява разликата между продажната цена от реализацията на произведената пшеница от имотите, наети от ищеца, и разходите, направени за нейното производство и прибиране.
По първия спорен въпрос – дали имотите, предмет на представените договори за наем, са завзети и засети с пшеница от ответниците, въззивният съд е обсъдил представените 123 договора за наем с различни наемодатели, допълнителна тройна съдебно агрономическа, техническа и икономическа експертиза, както и съдебно-почеркова експертиза. Приел е, че договорите за наем са неформални и дори и да се приеме, че липсва подпис под тях на наемодателите, не може да се направи извод, че такива договори не съществуват. Посочил е, че с оглед възраженията на ответниците, че изобщо не са обработвали имотите, обстоятелството дали договорите за наем обвързват страните по тях няма отношение към спора. Въззивният съд е обсъдил подадените от ищеца и от ответниците заявления за подпомагане, в които са декларирани имоти за подпомагане по схемите за директни плащания на площ през стопанската 2013г. – 2014г., както и основното и допълнителното заключения на тройната съдебна експертиза. Посочил е, че при установеното дублиране в таблиците на използваните парцели за 2014 година в землището на [населено място] между ищеца и всеки един от двамата ответници за малки части от имотите в общите размери, пред първата инстанция е допусната единична техническа експертиза, изготвена от вещото лице Т. Н., което е дало заключение по въпроса при двойно заявени площи в чия полза се е произнесъл ДФ „Земеделие”, респ. на кой от бенефициентите е отпуснал финансиране. Приел е, че така обсъдените доказателства сами по себе си не налагат извод, че ищецът е бил лишен от възможността да засее наетите от него площи с пшеница поради тяхното завземане и обработване от ответниците, респ. да прибере реколтата, да я продаде и да получи чистата сума /след приспадане на разходите/, както и че реколтата от тези имоти е прибрана от ответниците. Счел е, че с подаването на заявление и получаването на подпомагане от ДФ „Земеделие” на практита е налице извънсъдебно признание на ищеца за това, че е произвел земеделска продукция от наетите от него и описани в заявлението площи – пшеница и слънчоглед. Посочил е, че двойното заявяване на незначителни по размер части от имотите не дава основание да се приеме, че ищецът е бил лишен фактически от възможността да произведе и да прибере съответната реколта от наетите от него имоти и че по двойното заявяване се е произнесъл ДФ „Земеделие”, като при произнасянето в полза на ищеца е отпуснато подпомагане и за тези площи.
Въззивният съд е приел, че дори и подаденото заявление и полученото подпомагане да не отразяват действителното фактическо положение, за да е основателен предявеният иск, е необходимо да са събрани категорични доказателства за това кой от ответниците кой точно имот, нает от ищеца, е завзел и обработвал, въпреки желанието на ищеца и неговата готовност да извърши сам сеитбата, а впоследствие е прибрал и реализирал продукцията, както и че такива доказателства липсват. Обсъдил е показанията на свидетеля Д. Д., служител в дружеството– ищец, според когото през 2013г. не се е стигнало до споразумение между арендаторите за стопанската 2013/2014г. за окрупняване на земите в землището на Яворово и за това кой от тях кои масиви, създадени по споразумение на основание чл.37, ал.1 и ал.2 ЗСПЗЗ, ще обработва. Посочил е, че за да се направи извод, че ответниците са осуетили възможността ищецът да обработва наетите от него отделни земеделски имоти, намиращи се на различни места в землището на [населено място], на първо място трябва да има данни за това, че тези имоти, предмет на договорите за наем, са индивидуализирани и трасирани на място и то, към момента, в който е следвало да се извърши тяхната обработка и засаждането им с пшеница, т.е. края на септември и октомври. Обсъдил е показанията на свидетеля Д., който свидетелства, че при посещения на конкретни наети от ищеца имоти, е установявал, че те са обработени, и е заварвал в тях машини, за които се знаело, че се ползват от ответниците дружества, както и от дружеството „Фермер 2000”, както и че индивидуализацията на имотите е извършвал по GPS данни, предоставени от специализирана геодезична фирма, но трасиране на имотите от лицензирана фирма не е било извършвано. Въззивният съд е взел предвид и установеното от допълнителната тройна експертиза, че ищецът е направил разходи за извършена геодезическа услуга – изработване на SHP файлове за землището на [населено място], за което е заплатил възнаграждение на 27.03.2014г. Изложил е съображения, че от съвкупната преценка на тези доказателства не може да се направи извод, че ищецът е бил лишен от ответниците от възможност сам да изработи и засее наетите от него имоти през есента на 2013г., като е счел, че показанията на свидетеля Д. са общи, не са посочени конкретни имоти и конкретно установено състояние на тези имот. Посочил е, че не е изяснен от ищеца въпросът как са индивидуализирани наетите от него имоти, като трасиране на място не е извършвано, а твърденията, че това е ставало въз основа на GPS данни, се опровергават от останалите събрани доказателства, от които е видно, че фирма „Глобал Гео” е извършила геодезическо заснемане и е предала на ищеца материалите за това в много по-късен момент, едва през пролетта на 2014г. Поради това е заключил, че при липса на индивидуализация на имотите не може да се твърди, че ответниците са завзели и обработвали точно имотите на ищеца. В допълнение е посочил, че от събраните доказателства не може да се приеме, че противоправното завземане на имотите е осъществено точно от ответните дружества и че носят солидарна отговорност само поради факта, че свидетелят Д. не може да ги разграничи и че за него те са едно и също юридическо лице. Съобразил е евентуалната заинтересованост на този свидетел и е посочил, че показанията му се опровергават от показанията на свидетеля К. – бивш служител в „Агроленд” ЕООД до 2015г., който към момента на разпита му вече не е в служебни отношения с ответника, според когото през 2013/2014г. това дружество е обработвало само земята в масиви, образувани по споразумение с други арендатори, но не и с ищеца, който не участвал при сключване на такова, а имотите, наети от ищеца, не са били обработвани от „Агроленд” ЕООД.
Въззивният съд е изложил като допълнителен аргумент в подкрепа на извода си за липса на доказателства за противоправни действия от ответниците и факта, че ищецът е поискал съдействие от кмета на [община] за изземване на имотите по реда на чл.34 ЗСПЗЗ с молба от 06.06.2014г., т.е. малко преди жътвата и приключване на стопанската година, а не още през есента на 2013г., по време на обработката и засяването на имотите.
С оглед на тези съображения и като е посочил, че липсват каквито и да е доказателства ответниците да са се сдобили, а впоследствие и да са продали пшеница от имотите, наети от ищеца, като по този начин да са му причинили вреда, лишавайки го от възможността да получи цената на тази пшеница, респ. чиста печалба след приспадане на разходите за производството, въззивният съд е приел предявения иск за неоснователен.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Правният въпрос може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от жалбоподателя. В настоящия случай касаторът само формално е изпълнил изискването на чл.284, ал.3, т.1 ГПК за излагане на основанията за допускане на касационно обжалване, тъй като не е посочил кой е разрешеният от въззивния съд материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на спора. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените в касационната жалба факти и обстоятелства.
Дори и да се приеме, че касаторът поставя въпроси във връзка с изложените твърдения за липса на необходимост от индивидулизиране на маломерни земеделски парцели в землищата на селата, в които има обособени земеделски масиви от площи, ограничени с естествени граници от синори, дерета , горички и т.н. и които парцели са обработени, то тези въпроси на осъществяват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд действително е излагал съображения за необходимостта от индивидуализиране и трасиране на място на имотите, наети от ищеца, и то, към момента, в който е следвало да се извърши тяхната обработка и засаждането им с пшеница, т.е. края на септември и октомври, но е счел, че това е необходимо, за да се приеме за установено, че ответниците са осуетили възможността ищецът да обработва наетите от него отделни земеделски имоти, намиращи се на различни места в землището на [населено място]. Следователно тези съображения са изложени във връзка с обсъждането на събраните по делото гласни доказателства и възможността въз основа на тях да се приеме за доказано твърдяното от ответника противоправно поведение на ответните дружества. Въззивният съд обаче е основал крайния си извод за неоснователност на предявения иск на съвкупната преценка на всички събрани по делото доказателства, като по обосноваността на изводите му касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на касационното производство.
С оглед липсата на основната предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК касационно обжалване не следва да се допуска, без да е необходимо да се обсъжда наличието на соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
При този изход на делото на касатора не следва да се присъждат разноски. На ответниците следва да бъдат присъдени разноски за касационната инстанция в размер на по 1936 лева, представляващи заплатено от всеки от тях адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 379 от 21.12.2018г. по в.т.д. № 614/2018г. на Пловдивски апелативен съд, Първи търговски състав.
ОСЪЖДА „Биотест 2012” ЕООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], магазин на изба „Свобода”, ет.1, представлявано от адв. С. С., [населено място], [улица], ет.1, кантора № 7, да заплати на „Агроленд” ЕООД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], ет.1, ап.2б сумата 1936 лева /хиляда деветстотин тридесет и шест лева/ – разноски за касационната инстанция.
ОСЪЖДА „Биотест 2012” ЕООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], магазин на изба „Свобода”, ет.1, представлявано от адв. С. С., [населено място], [улица], ет.1, кантора № 7, да заплати на „Г. Ф.” ЕООД, ЕИК[ЕИК], [населено място]”,[жк], Агроцентър, сумата 1936 лева /хиляда деветстотин тридесет и шест лева/ – разноски за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: