О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 44
София, 06.02.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на девети ноември, две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 2934/2016г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. Б. С. и С. К. С., чрез пълномощника им адвокат Г. И., срещу въззивно решение № 66/04.04.2016г. по гр.д. № 41/2016г. на Габровския окръжен съд. В приложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се сочи, че обжалавното решение е неправилно и следва да бъде допуснато до касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС и поради това, че е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. В нарушение на практиката на ВКС в решението по допускане на делбата не е отразено запазеното право на ползване; неправилно са присъдени разноски; неправилен е изводът на въззивния съд за липса на своене на имота като елемент от владението; неправилно е приложена разпоредбата на чл.172 ГПК като не са обсъдени възраженията за заинтересованост на свидетелите; липсват мотиви на въззивния съд. Прилагат се решения на ВКС.
Ответникът по касация Р. И. П. оспорва касационната жалба в становище по чл.287,ал.1 ГПК.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение №115/29.12.2015г. по гр.д.№28/2015г. на Дряновския районен съд. С последното е допусната делба при равни квоти между Р. Б. С. и Р. И. П. на подробно описан недвижим имот – апартамент, находящ се в [населено място] и е отхвърлен искът за делба по отношение на С. К. С..
Въззивният съд след анализ на събраните писмени доказателства е приел, че страните Р. С. и Р. П. са бивши съпрузи, чийто граждански брак е сключен през 1974г. и е прекратен през 1985.г. По време на брака е придобит процесният имот – даден като обезщетение срещу отчужден недвижим имот за мероприятие по ЗТСУ.Съпрузите са се снабдили с констативен нотариален акт № 89/1985г. Р. С. се снабдил с констативен нотариален акт №150/1997г. за собственост на процесния имот на основание давностно владение. Той сключил граждански брак с ответницата по делото С. С. на 06.06.1987г. С нотариален акт за дарение № 44/1997г. Р. С. със съгласието на втората си съпруга дарил на сина си Б. С. процесния апартамент като запазил за себе си и съпругата си правото на пожизнено ползване. След дарението С. се изнесли от апартамента и се нанесли в друг апартамент в сградата, собственост на родителите на С. С.. В имота останал да живее синът Б. С. до смъртта си на 03.05.2002г. Негови наследници по закон са родителите му Р. С. и Р. П.. Във връзка с релевираното от ответниците възражение, че са придобили по давност апартамента въззивният съд е обсъдил събраните в тази връзка свидетелски показания. От същите е установил, че към момента на развода на ищцата и ответника, процесният апартамент все още не е бил довършен, а за периода от 06.06.1987г. до 19.09.1997г., т. е. повече от 10 години, ответникът е упражнявал фактическа власт върху целия имот по начин, изключващ правата на другия съсобственик – ищцата, като изрично е манифестирал пред нея намерението си, че владее целият имот като свой. Към 19.09.1997г. ответникът е придобил правото на собственост по давност върху притежаваната от ищцата ? ид. част от апартамента и към този момент е бил единствен негов собственик. След смъртта на Б. С. ответниците Р. и С. С. се нанесли и заживели в процесния апартамент, а Р. П. нямала ключ и достъп до него. Между нея и С. били провеждани разговори и постигнато съгласие апартаментът да бъде продаден, като си разделят парите. Имало и потенциални купувачи, но ответникът не се съгласил да го продаде, тъй като предлаганата цена му се сторила ниска. Ответницата С. заминала да работи в Испания за около осем години, като през последните пет години с нея бил и ответникът С.. След завръщането му от чужбина между П. и него отново били проведени разговори във връзка с имота, като последният предложи да й изплати дела. Преди около две – три години С. заявил на бившата си съпруга, че апартаментът вече е негов. Въззивният съд е възприел по реда на чл.272 ГПК изводите на първоинстанционния съд за неоснователност и недоказаност на твърденията, че двамата ответници са придобили по давност в режим на СИО притежаваната от ищцата по наследство ? ид. ч. от имота, алтернативно, че само ответницата я е придобила на това основание. С извършеното дарение, обективирано в нотариален акт № 44/1997г. собственик на имота е станал Б. С.. След смъртта му на 03.05.2002г. родителите му : ищцата П. и ответникът С., са наследили по равно – по 1/2 ид.ч. от имота. От събраните по делото писмени и гласни доказателства не може да се приеме за доказано ответникът сам, заедно със съпругата си, или тя самостоятелно, след смъртта на наследодателя Б. С. да са осъществявали владение върху процесния имот явно и необезпокоявано, само за себе си в продължение на 10 години, като са манифестирали това свое намерение пред ищцата, поради което не може да се приеме, че са придобили наследствената ? ид. част по силата на давностно владение. Съгласно чл.79, ал.1 ЗС правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години. Владението само за себе си от един съсобственик може да се изяви по различни начини- пряко отричане на съсобствеността, недопускане на останалите съсобственици до имота, но следва да бъде категорично демонстрирано чрез извършени в тази насока действия. От показанията на всички разпитани по делото свидетели се установява, че макар след смъртта на Б. С. ответниците по иска С. да са се нанесли и са заживели в процесния апартамент, то те не са завладели частите на ищцата. Между ответника С. и ищцата П. са били провеждани разговори за евентуална продажба на наследствения апартамент и подялба на получената сума, а по-късно за прехвърляне на дела й и изплащането му от Р. С.. В тази насока са показанията на свидетелите В. П. и Р. П., които са последователни, логични и не се оборват от показанията на други свидетели. Въззивният съд е обсъдил оплакванията във въззивната жалба на Р. С. във връзка с кредитирането на свидетелските показания и е приел същите за неоснователни. Изложил е доводи защо възприема показанията на посочените свидетели. С оглед на възприетата фактическа обстановка въззивният съд е направил правен извод, че е недоказано възражението на ответниците за придобиване по давност на частите на ищцата от процесния имот в резултат на явно и необезпокоявано владение в продължение на 10 години, манифестирано пред нея. Сънаследникът, който е в имота, владее притежаваните от него идеални части от имота и държи идеалните части на останалите наследници. За да завладее частите на останалите, той трябва да измени основанието на владението като започне да владее само за себе си и да отблъсне владението на другите сънаследници.Той трябва да манифестира поведение, което да не оставя никакво съмнение, че упражнява фактическата власт само за себе си и отрича правата на останалите сънаследници. Поведението на Р. С., вкл. водените между сънаследниците разговори за продажба на наследствения имот и уреждането на отношенията им, установяват признаване правата на ищцата, т.е. липса на демонстрирана промяна в намерението за своене от страна на съделителя С.. При това положение имотът не е изгубил наследствения си характер и делбата трябва да се допусне между наследниците при равни квоти. За неоснователни са приети претенциите на С. за признаване правото на ползване върху имота. В първата фаза на делбата се преценява само между кои страни, за кои имоти и при какви квоти следва да се допусне делба.За неоснователно е прието и оплакването във въззивната жалба на С. С. във връзка с присъдените в първоинстанционното производство разноски. Тя дължи разноски, тъй като искът за делба по отношение на нея е отхвърлен и неоснователно е оспорила правата на съделителката П..
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението., Съобразно разясненията, дадени в ТР№1/2010г. по тълк.д.№1/2009г., ОСГТК,ВКС касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл.284,ал.1,т.3 ГПК.Този въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането и до касационно разглеждане. Правният въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело, следва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение. Той трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Касационната инстанция няма правомощие да изведе въпросите от касационната жалба, от изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК или от самото обжалвано решение. Непосочването на релевантен правен въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане касационно обжалване на въззивното решение.
В разглеждания случай посоченото от касатора в изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК не представлява формулиран по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК и цитираното ТР ясен и точен правен въпрос, който да е бил в предмета на спора пред въззивния съд и да е релевантен за изхода на делото. Изложени са оплаквания за допуснати процесуални нарушения вкл. във връзка с обосноваността на обжалвания акт, които не могат пряко да послужат като основания по чл.280,ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение. Това са основания по чл.281,т.3 ГПК за касиране на едно допуснато в процедурата по предварителна селекция на жалбите по реда на чл.288 ГПК до касационно обжалване въззивно решение. Доколкото част от касационните оплаквания касаят задължението на въззивния съд да обсъди относимите към спора доказателства следва да приеме, че е съобразена трайно установената съдебна практика,в.т.ч. посочена от касатора, според която съдът е длъжен да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право и доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая въззивният съд е направил всичко това. Отделил е спорните от безспорните факти и е преценявал събраните по делото доказателства с оглед спорните факти. Обсъдил е оплакването във въззивната жалба по кредитиране на гласните доказателства и ги е ценил във връзка с останалия доказателствен материал. За пълнота на изложението следва да се има предвид, че по отношение на запазеното право на ползване приетото от въззивния съд не е в противоречие с посочените от касатора решения на ВКС по чл.290 ГПК – №56/2014г. по гр.д.№4851/2013г., І г.о. и №187/2014г. по гр.д.№1300/2014г., І г.о. Последните касаят втората фаза на делбата и са неотносими.
С оглед изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Предвид изхода на производството по чл.288 ГПК и направеното искане на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева, установени с приложения договор за правна защита..
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 66/04.04.2016г. по гр.д. № 41/2016г. на Габровския окръжен съд.
ОСЪЖДА Р. Б. С. и С. К. С.,гр.Д., да заплатят на Р. И. П., [населено място], разноски за производството по чл.288 ГПК в размер на 400 лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: