10
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 44
С., 08.01. 2016 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети ноември, през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 5248 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от П. Л. Д. от [населено място], чрез пълномощника си адв. М. Б. от АК-С. против въззивно решение № 1280 от 16.06.2015 г., поправено по реда на чл. 247, ал. 1 ГПК с решение № 1335 от 22.06.2015 г., постановени по в.гр.д. № 3429/2014 г. на Софийски апелативен съд, ГК, 10 с-в, с което като е потвърдено решение № 236 от 23.05.2014 г. на Софийски окръжен съд, ГО, ІІ с-в, постановено по гр.д. № 1018/2012 г., са отхвърлени предявените обективно съединени искове при условията на евентуалност от касатора П. Л. Д. срещу Н. Г. Б. от [населено място] и В. Д. С. от [населено място], както следва: иск по чл.26, ал.1, т. 3 ЗЗД за прогласяване на нищожността на договор за покупко – продажба, сключен на 06.07.2010 г. с нотариална заверка на подписите под № 7527 на нотариус С. А., с район на действие РС – Н., поради накърняване на добрите нрави; иск по чл.26, ал.1, вр. с чл. 152 ЗЗД за прогласяване на нищожността на същия договор, сключен на 06.07.2010 г., поради уговаряне предварително начин за удоволетворение на кредитора, различен от този, който е предвиден в закона и иск по чл.29, ал. 1 ЗЗД за унищожаване на същия договор за покупко – продажба, поради измама. К. твърди, че са налице касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на въззивното решение, поради което моли да бъде отменено и предявеният иск по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД уважен, а при неговото отхвърляне, да бъде уважен евентуално съединения иск по чл. 29 ЗЗД.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че в обжалваното решение, въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси, от значение за изхода на делото, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и са решавани противоречиво от съдилищата – основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Жалбоподателят е конкретизирал следните правни въпроси, за които твърди, че са обусловили изхода на делото, а именно: когато съдът отхвърля заключението на вещото лице или при наличието на противоречиви заключения кредитира едно от тях и отхвърля друго, длъжен ли е да мотивира преценката си като посочи причините, поради което не възприема това заключение; при наличие на противоречиви констатации на повече от една експертизи по еднакви въпроси, приети по делото, съдът следва ли да прояви активност и да изясни коя е вярната констатация, ако и всички те да са формирани от същия обем доказателства и следва ли да постави това като задача на вещите лица, а не въз основа на този процесуален пропуск да формира извод за недоказаност на иска; трябва ли възприетото заключение на вещото лице да се обсъди в съвкупност с всички други доказателства, а не само на някои от тях; ако страна по двустранен възмезден договор го е подписала при обективно явно неизгодни условия, изразяващи се в значителна нееквивалентност на насрещните престации, може ли успешно да проведе иска по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД или правните последици от такъв договор могат да бъдат заличени само при предпоставките, уредени в чл. 33, ал. 1 ЗЗД; за да бъде обявен за нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД един двустранен възмезден договор достатъчно ли е същият да не държи сметка за изискванията относно еквивалентност на престациите и максимално съчетаване на интересите на отделните правни субекти като прехвърля собственост срещу нищожна цена или допълнително е необходимо да са налице и злоумишлени или безнравствени действия, или цел, имащи увреждащ интереса на страната ефект. По тази група въпроси касаторът се е позовал и е представил задължителна съдебна практика с твърдението, че приетото от въззивния съд й противоречи, а именно: решение № 58 от 13.02.2012 г. на ВКС по гр.д. № 408/2010 г., І г.о., решение № 108 от 16.05.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1814/2009 г., ІV г.о., решение № 236 от 26.05.2011 г. на ВКС по гр.д. № 644/2010 г., І г.о., решение № 346 от 30.12.2011 г. на ВКС по гр.д. № 810/2010 г., ІV г.о., решение № 762 от 20.07.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1371/2009 г., І г.о., решение № 74 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 541/2010 г., ІV г.о., решение № 119 от 22.03.2011 г. на ВКС по гр.д. № 485/2010 г., І г.о., решение № 113 от 28.02.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1062/2010 г., ІV г.о., решение № 615 от 15.10.2010 г. на ВКС по гр.д. № 1208/2009 г., ІІІ г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК. Позовава се и представя незадължителна съдебна практика, както следва: решение № 834 от 26.10.2009 г. на ВКС по гр.д. № 136/2009 г., І г.о., решение № 1444 от 04.11.1999 г. на ВКС по гр.д. № 753/1999 г., V г.о., решение № 1270 от 09.01.2009 г. на ВКС по гр.д. № 5093/2007 г., ІІ г.о., решение № 1291 от 03.02.2009 г. на ВКС по гр.д. № 5477/2007 г., V г.о., постановени по стария процесуален ред. В изложението са поставени и втора група правни въпроси във връзка с предявения при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 29 ЗЗД, с твърдението, че те са решени от въззиввния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, както и противоречиво разрешавани от съдилищата, а именно: във всички случаи ли, когато страните по сделката вписват в договора за покупко-продажба на движима вещ цена, по-ниска от уговорената и подобно действие има за непосредствена последица заблуда на нотариуса/фиска с оглед дължимите данъци и такси по прехвърлянето на вещта, сделката следва да се квалифицира като симулативна и изключена ли е възможността при тази хипотеза покупко-продажбата на движима вещ да бъде унищожена поради измама на основание чл. 29 ЗЗД, ако волята на едната страна по договора е опорочена/т.е. ако не съществува несъответствие между вътрешната и изявената воля, защото субектът не е подозирал или не е желал да изяви воля за вписаната цена и това става против неговите намерения и желания; важат ли ограниченията на чл. 165, ал. 2 ГПК за допустимостта на свидетелските показания, когато се претендира унищожаване на неформалния договор за покупко-продажба на движима вещ, поради измама по чл. 29 ЗЗД и след като формата не е условия за действителност на договора за покупко-продажба на движима вещ и предвид забраната на чл. 164, ал. 1, т. 1 ГПК, допустими ли са свидетелски показания за неговото доказване и ако не бъде установено, че документът е загубен или унищожен не по вина на страната – чл. 165, ал. 1 ГПК. Позовава се и представя съдебна практика: решение № 25 от 24.04.2012 г. по т.д. № 63/2011 г. на ВКС, І т.о., решение № 546 от 23.07.2010 г. на ВКС по гр.д. № 856/2009 г., ІV г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и решение № 834 от 26.10.2009 г. по гр.д. № 136/2009 г. на ВКС, І г.о., решение № 1168 от 29.12.2008 г. по гр.д. № 4823/2007 г. на ВКС, І г.о., решение № 1101 от 25.01.2007 г. по т.д. № 679/2005 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 711 от 07.04.1977 г. по гр.д. № 2922/1976 г. на ВС, І г.о. и решение № 1258 от 17.06.1976 г. по гр.д. № 751/1976 г. на ВС, І г.о., постановени по стария процесуален ред.
Ответниците по касационната жалба Н. Г. Б. от [населено място] и В. Д. С. от [населено място], чрез пълномощника си адв. В. Б. от АК-С., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, я оспорват като неоснователна и изразяват становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното :
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – отхвърлени искове по чл. 26, ал. 1 и чл. 29 ЗЗД, с цена над 5 000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, с което е отхвърлен главният иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ГПК, въззивният съд е приел, че между страните по делото е сключен писмен договор на 06.07.2010 г., с нотариална заверка на подписите в [населено място], за покупко-продажба, съгласно който ищецът е продал на ответниците процесния имот – временен обект – дървена къщичка № 57, на два етажа с площ от 201 кв.м., построена в кв. 19 по плана на к.к. „Б.”, [община], представляваща търговски обект, поставен върху общинска земя с обща площ от 201 кв.м., за сумата от 5 000 лв., платена изцяло от купувачите на продавача при подписване на договора и тъй като по делото не са установени действия, които да са укорими от гледна точка на обществените норми на поведение, както и нееквивалентност на престациите, е приел, че сделката не е осъществена при условията на накърняване на добрите нрави съгласно чл. 26, ал. 1, пр. 3 ГПК. По делото са изслушани три съдебно технически експертизи относно стойността на процесния обект като въззивният съд е кредитирал заключението на вещото лице Г. Г. като конкретно, обосновано, обективно и не почиващо на предположения, хипотези и неразбираеми за съда методи на изчисление на пазарната оценка на имота, съгласно което по метода на ликвидационната стойност на обекта, вещото лице е определило, че пазарната стойност на този обект с временен характер възлиза на сумата от 5 000 лв. към датата на изповядване на сделката – 06.07.2010 г. като е изходило и от факта, че към тази дата, обектът е можело да се експлоатира само 10 месеца, който срок се явява недостатъчен, за да се получи представителна поредица от бъдещи приходи, поради което в конкретния случай този метод на приходите на оценка, се явява неприложим. В тази връзка съдът подробно е обсъдил и останалите събрани по делото доказателства – писмени и гласни, при условията на чл. 235, ал. 2 и чл. 12 ГПК и е приел, че в случая не е налице несъответствие между стойността на насрещните престации по процесния договор, нарушаващо изискването към възмездните договори за еквивалентност на престациите, както и че тя не е осъществена при условията на накърняване на добрите нрави и е отхвърлил като неоснователен главния иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ГПК. По отношение на предявения в условията на евентуалност иск с правно основание чл. 26, ал. 1, вр. с чл. 152 ГПК, който също е отхвърлен като неоснователен, липсват оплаквания за неправилност на въззивното решение в касационната жалба, поради което в тази част същото като необжалвано е влязло в сила на основание чл. 296, т. 2 ГПК. Съдът е разгледал и предявения при условията на евентуалност конститутивен иск по чл. 29 ЗЗД – за унищожаемост на продажбения договор поради измама, който с оглед на събраните по делото доказателства, обсъдени в съответствие с разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 12 ГПК, е приел също за неоснователен. Приел е за неустановено по делото, уговорената продажна цена на процесния движим имот да е различна от посочената в договора като се е позовал, както на признанието на ищеца, че е искал да продаде къщичката и страните са посочили в договора сумата от 5 000 лв., за да не плащат високи по размер нотариални такси, а не устно договорената цена от 150 000 лв., както и на обстоятелството, че той не твърди симулативност на сделката и не представя доказателство – т.н. обратно писмо, от което да се установи, че действително уговорената цена е различна от тази, посочена в договора. Съдът е приел, че в случая не са налице елементите на фактическия състав по чл. 29, ал. 1 ЗЗД. Той изисква: да е сключена сделка; едната страна по сделката да е била в заблуждение относно характера и /или/ последиците от сделката; заблуждението да е предизвикано умишлено от другата страна и сделката да е сключена поради заблуждението. Като основен критерий за наличие на предпоставките по чл. 29 ЗЗД се определя това, че измамата като основание за унищожаемост на сделките, следва така да е опорочила волята на лицето, че ако последното би действало съзнавайки действителното положение никога не би сключило такава сделка. Въвеждането в заблуждение (създаването на неверни представи), с цел едно лице да бъде мотивирано към сключване на определена сделка, трябва да се отнася до фактическия състав на сделката, т.е. само неверните представи по предмета и съдържанието на договора са основание за неговото унищожаване по чл.29 ЗЗД. В случая съдът е приел за недоказано твърдението на ищеца, че действителната цена по сделката е 150 000 лева, а не така, както е посочено в договора 5 000 лв. Освен това задължението на купувача да плати цената на вещта е относимо към изпълнението на договора, а не е по предмета и клаузите му, защото самият договор е източник на това задължение, и ако то е останало неизпълнено, това би било основание за неговото разваляне поради неизпълнение, но не и за унищожаването му, поради порок на волята. Поради това съдът е приел, че ищецът не е бил заблуден нито за предмета на сделката, нито за последиците й, нито за субекта-купувач. Знаел е, че с подписването й се обективира договор, с който прехвърля на ответниците правото на собственост върху процесния обект, възмездно – срещу определена парична сума. Неплащането на продажната цена може да бъде основание за разваляне на сделката или за предявяване на осъдителен иск срещу купувача за присъждането на дължимата сума, но не и за унищожаване на договора, поради измама и тъй като в случая е приел, че не са установени измамливи действия от страна на ответниците, поради което не е налице елемент от фактическия състав по чл. 29, ал. 1 ЗЗД и искът е отхвърлен като неоснователен.
Разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква да се посочи правен въпрос от материално или процесуално естество от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. В разглеждания случай в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят е формулирал две групи правни въпроси във връзка с предявените и отхвърлени обективно съединени искове – главен по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ГПК и евентуален по чл. 29, ал. 1 ЗЗД. Първата група правни въпроси от процесуално естество общо се отнасят до приложението на чл. 200 – чл. 202 ГПК, а именно – длъжен ли е съдът да мотивира преценката си като посочи причините, поради което не възприема дадено заключение, а възприема друго, което му противоречи, както и следва ли възприетото заключение на вещото лице да се обсъди в съвкупност с всички други доказателства, а не само на някои от тях, са важни, но те не са решени от въззивния съд в противоречие с посочената от касатора съдебна практика, а в съответствие с нея. Това е така, тъй като в случая въззивният съд е обсъдил и трите заключения на изслушаните по делото две единични и една тройна технически експертизи за пазарната стойност на процесния обект и е изложил подробни мотиви защо възприема като обосновано, обективно и не почиващо на предположения и хипотези заключението на вещото лице Г. Г. по втората техническа експертиза, представена пред първата инстанция, съгласно което по метода на ликвидационната стойност на обекта, вещото лице е определило, че пазарната стойност на този обект с временен характер възлиза на сумата от 5 000 лв. към датата на изповядване на сделката – 06.07.2010 г./така както е договорена между страните/, като е изходило и от факта, че към тази дата, обектът е можело да се експлоатира само 10 месеца, който срок се явява недостатъчен, за да се получи представителна поредица от бъдещи приходи, поради което в конкретния случай този метод на приходите на оценка, се явява неприложим. Съдът е основал тези си изводи и на останалите доказателства по делото – представените договори за наем с [община] и анексите към тях, в т.ч. и анекса от 16.10.2009 г., съгласно който договорът за наем е продължен до 30.04.2011 г., като в раздел ІV е добавена т. 14А, с текст, че последващо удължаване на договора няма да се извършва, както и писмо изх. № Ф.-184/13.06.2011 г. на [община] до ответника наемател В. С., с което е уведомен, че договор № Б-28 за наемане на общински терен в к.к. Б. е прекратен на 01.05.2011 г. на основание изтичане на срока на договора и последващо удължаване няма да се извършва, като той е поканен от общината в срок до 10.09.2011 г. да освободи доброволно ползвания общински терен, в противен случай общината ще предприеме мерки за започване на процедура по чл. 65 ЗОС, съответно по чл. 57а ЗУТ. Тъй като по тези процесуални въпроси приетото от въззивния съд не е в противоречие с установената съдебна практика, в т.ч. и тази, посочена от касатора, настоящата инстанция намира, че по тях в случая не са налице основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Поставените правни въпроси от материално естество, свързани с наличие или не на еквивалентност на престациите по един двустранен възмезден договор, свързани с предявения иск с правно основание чл. 26, ал. 1, т. 3 ЗЗД така, както са формулирани, се отнасят до евентуална необоснованост на постановеното въззивно решение, която е основание за неправилност по см. на чл. 281, т. 3 ГПК, но не и за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, и в този смисъл не се явяват от значение за изхода на делото, поради което по тях не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Втората група правни въпроси от материално и процесуално естество в изложението се отнасят до предявения иск при условията на евентуалност по чл. 29, ал. 1 ЗЗД, но така както са посочени от касатора, те не се явяват обуславящи за изхода на делото по този иск, поради което по тях не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Това е така, тъй като изводът на въззивния съд за неоснователност на този иск се основава на недоказаност от страна на ищеца на елементите на фактическия състав на чл. 29, ал. 1 ЗЗД, а именно, че той е бил въведен умишлено в заблуждение от другата страна и процесната сделка е сключена именно поради това заблуждение. В този смисъл е приел за недоказано твърдението на ищеца, че действителната цена по сделката е 150 000 лева, а не така, както е посочено в договора 5 000 лв., като се е позовал освен на останалите доказателства и на показанията на разпитаните по делото свидетели, които не са били очевидци на разговорите между страните преди сключване на процесния договор, а и от показанията им не се установяват заявените от ищеца уговорки във връзка със сключването му, а от показанията на разпитания нотариус е приел, че ищецът като продавач при изповядване на сделката не е бил в заблуждение относно вида на договора, който сключва/в този смисъл е споделил изводите на първоинстанционния съд при условията на чл. 272 ГПК/, т.е. не е приел, че в случая поради забраната на чл. 164, ал. 1, т. 1 ГПК свидетелски показания са недопустими и не е разглеждал въпроса в конкретния случай важат ли ограниченията на чл. 165, ал. 2 ГПК. Що се отнася до материалноправния въпрос – дали във всички случаи, когато страните по сделката вписват в договора за покупко-продажба на движима вещ цена, по-ниска от уговорената и подобно действие има за непосредствена последица заблуда на нотариуса/фиска с оглед дължимите данъци и такси по прехвърлянето на вещта, сделката следва да се квалифицира като симулативна и изключена ли е възможността при тази хипотеза покупко-продажбата на движима вещ да бъде унищожена поради измама на основание чл. 29 ЗЗД, ако волята на едната страна по договора е опорочена, в случая той е поставен некоректно, тъй като такъв извод във въззивното решение не се съдържа. В тази връзка съдът е приел, че ищецът не е бил заблуден нито за предмета на сделката, нито за последиците й, нито за субекта-купувач, тъй като е знаел, че с подписването й се обективира договор, с който прехвърля на ответниците правото на собственост върху процесния обект възмездно срещу определена сума, а що се отнася до твърдението му, че устно уговорената сума е 150 000 лв., а не както е записано в договора 5 000 лв., е приел, че в случая не е налице измама по см. на чл. 29, ал. 1 ЗЗД, а липсва твърдение, че цената е десимулирана, т.е. такъв иск не е предявен от ищеца.
В заключение, твърдения, които касаят евентуална неправилност на въззивното решение, изразяващи се в необоснованост, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, както и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, е основание за касирането му на основание чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след като същото бъде допуснато до касационен контрол, пред каквато хипотеза, с оглед изложеното по-горе, не сме изправени.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
При този изход на делото, на ответниците по жалбата следва да се присъдят направените разноски за настоящото производство в размер на 3 000 лв. адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1280 от 16.06.2015 г., поправено по реда на чл. 247, ал. 1 ГПК с решение № 1335 от 22.06.2015 г., постановени по в.гр.д. № 3429/2014 г. на Софийски апелативен съд, ГК, 10 с-в, по касационна жалба вх. № 10386 от 28.07.2015 г. на П. Л. Д. от [населено място].
ОСЪЖДА П. Л. Д. от [населено място] да заплати на Н. Г. Б. от [населено място] и В. Д. С. от [населено място] направените разноски за касационното производство в размер на 3 000/три хиляди/ лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: