O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 440
София, 01.11.2017 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, състав на второ отделение на гражданска колегия, в закрито съдебно заседание на втори октомври две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
изслуша докладваното от съдията БАЛЕВСКА
гр.дело № 1320/2017 година и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано по касационната жалба вх.Nо 646 /53506 от 06.02. 2017 год. на К. М. В. от [населено място] чрез адв. Б. Ц. – САК срещу Решение от 12.01.2017 година по В.гр.д. Nо 356/2016 година на ОС- Монтана по чл.108 ЗС .
С посоченото решение , въззивният съд в правомощията си по чл. 258 и сл. ГПК е потвърдил решение на първата инстанция , с което е отхвърлен иска на В. М. В. и К. М. В. за признаване правото на собственост на 2/16 идеални части от бивша нива в м.“Ч.“ от 0.210 дка , имот 024026 п ПЗР на [населено място], като наследници на В. Ж. К..
С касационната жалба се поддържа , че обжалваното въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон , основания за отмяна по см. на чл. 281 т.3 ГПК.
Наведените доводи за незаконосъобразност касаят неправилна преценка на доказателствата по делото въз основа на които е прието, че като купувач по сделка , макар и от несобственик, ответникът – търговско дружество [фирма] е придобил собствеността на имота на основание придобивна давност по чл. 79 ал.2 ЗС.
Искането да се допусне касационното обжалване се поддържа по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК с довод , че въпросът следва ли второинстанционният съд с оглед задълженията си по чл. 12 ГПК, чл. 272 ГПК и и чл. 236 ал.2 ГПК и чл. 235 ГПК да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи страните и да направи преценка на всички доказателства по делото и да постанови решението си въз основа на приетите от него за установени факти и закона , който е от значение за изхода на спора ? е разрешен от въззивния съд в противоречие с т.2 на ТР 1/2013 година на ОСГТК на ВКС по въпросите на въззивното обжалване , т.19 на ТР 1/2001 година на ОСГК на ВКС и редица решения по чл. 290 ГПК.
Искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК се поддържа и по въпроса: при липсата на елемент от фактическия състав на нормата на чл. 70 ал.1 ЗС-владение на правно основание годно да направи владелецът собственик на недвижим имот, следва ли съдът да приеме , че последният е добросъвестен и да приложи нормата на чл. 79 ал.2 ЗС като признае същият за собственик на имота ? който според касатора е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика – ПП ВС 6-79 и Решение No 44 от 27.03.2015 година по гр.д.No 6096/2014 год. на ВКС- I г.о.
По делото в срока по чл.287 ал.1 ГПК е подаден писмен отговор от ответника по касация [фирма] чрез процесуалния представител адв.Н. Б. АК М. и ответника по касация М. И. от [населено място] чрез адв. Г. Ц. АК М..
С отговора на [фирма] се оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК тъй като счита , че субективното виждане на касатора за липсата на обсъдени доказателства не кореспондира на данните по делото, а досежно втория въпрос счита , че посоченото съдебно решение на ВКС е непълно неотносимо към предмета на спора по делото .При условията на евентуалност се поддържа , че ако се допусне касационно обжалване , то касационната жалба следва да се остави без уважения по подробно развитите съображения. Претендират се разноски за касационното обжалване.
С отговора на М. И. се оспорва наличие на основания за допускане на касационното обжалване , като поддържа , че наведените доводи са неотносими за доверителя му и неговото участие в този процес. Претендира разноски за касационната инстанция.
Състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия, след преценка наличие на основания по чл. 280 ал.1 ГПК и чл. 280 ал.2 т.1 ГПК, намира :
Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване пред касационната инстанция съдебен акт- въззивно решение по вещен иск.
След преценка на наведените основания за допускане на касационно обжалване и доводи на страните, настоящият състав на ВКС намира , че не са налице основанията по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Изведените въпроси за правомощията на второинстанционният съд с оглед задълженията си по чл. 12 ГПК, чл. 272 ГПК и и чл. 236 ал.2 ГПК и чл. 235 ГПК , свързани с начина на вземане на съдийското решение и неговата обосновка чрез обсъждане в мотивите всички възражения и доводи страните са обстойно развити с разясненията , дадени с ТР 1/2013 година на ОСГТК на ВКС по въпросите на въззивното обжалване ,както и по т.19 на ТР 1/2001 година на ОСГК на ВКС. Твърденията на касатора , че е налице противоречие между разрешението на съда и задължителната съдебна практика по естеството си съставлява навеждане на довод за допуснато нарушение на процесуалните норми на въззивно обжалване, който касае преценка за законосъобразността на обжалвания съдебен акт. Искането на касатора , така като са изведени конкретните въпроси, не може да бъде предмет на преценката по чл. 288 ГПК като етап по селекция и допускане на касационното обжалване защото по естеството си е искане за преценка извън правомощието на касационния съд за допускане на касационното обжалване.
Въпросът за признаване право на собственост на оригинерно придобивно основания при липсата на елемент от фактическия състав на нормата на чл. 70 ал.1 ЗС – владение на правно основание годно да направи владелецът собственик на недвижим имот, следва ли съдът да приеме , че последният е добросъвестен и да приложи нормата на чл. 79 ал.2 ЗС като признае същият за собственик на имота ? също не може да обуслови извод за допускане на касационното обжалване. Въпросът съдържа твърдения за факт респ. по скоро твърдение на отрицателен факт- липсата на елемент от фактическия състав на придобивния способ по чл. 79 ал.2 ЗС, а именно „добросъвестност“ на владелеца, без тези данните да кореспондират на делото.
С исковата си молба срещу [фирма] като ответник, ищците В. М. В. и К. М. В. твърдят и поддържат , че по силата на наследствено правоприемство са собственици на идеални части от недвижим имот , който имот се владее от този ответник без правно основание. С отговора си на исковата молба като ответник , търговското дружество [фирма] заявява , че е собственик по силата на договор за покупко-продажба , а доколкото част от имота не е принадлежал на продавача , то релевира възражение за придобивна давност по чл. 79 ал.2 ЗС / л.113/ с твърдение за добросъвестност по чл. на чл. 70 ал.1 ЗС . С доклада по чл. 146 ГПК първоинстанционният съд е разпределил доказателствената тежест на страните съгласно чл. 154 ал.1 ГПК в смисъл, че всяка от тях е длъжна да установи спорните факти, на които основава своите искания и възражения. В първото съдебно заседание от 10.04.2013 година след приемане на проекто -доклада и потвърденото от защитата на ответника възражение за придобивна давност по чл. 79 ал.2 ЗС, ищците не само нямат възражения относно „добросъвестността на приобретателя“ – владелец, но и нямат доказателствени искания за ангажиране на доказателства в насока , че като купувач същият е знаел, че купува отчасти имот от несобственик.
Въвеждането на нов спорен акцент в предмета на спора с касационната жалба, тъй като с въззивната жалба няма въведени конкретни доводи за „недобросъвестност“ на приобретателя , а само относно момента от който тече срока на кратката придобивна давност , е недопустимо. Касационният съд е обвързан в обхвата на проверката си за законосъобразност от предмета на въззивно обжалване . Въпросите , който не са били предмет на това обжалване не могат да имат качеството на обусловили изхода на спора , а съгласно разясненията на т.1 на ТР 1/2009 година на ОСГТК на ВКС , само въпроси от посочената категория могат да служат за база на селекцията при преценката за допускане на касационното обжалване.
По искането за разноски от страна на ответниците по касация [фирма] и М. И..
Искането за заплащане на разноски от двамата ответника по касация – адвокатски хонорар за защита на всеки от тях пред касационната инстанция се явява основателно и доказано предвид извода на касационният съд за недопускане на касационното обжалване, на основание чл. 81 ГПК във вр. с чл. 78 ал.3 ГПК.
Искането на търговското дружество е доказано в размер на сумата 500 лв. / петстотин лева/, съгласно на представения Договор за правна защита и съдействие Б 12356789 от 08.03.2017 година /л.17/ и за сумата 100 лв. / сто лева/ – на ответника М. И. , съгласно на представения Договор за правна защита и съдействие Б 12356789 от 21.03.2017 година /л.20/.
По изложените съображения, Върховният касационен съд- състав на второ отделение на гражданската колегия на основание чл. 288 ГПК във вр. с чл. 280 ал.1 т.1 ГПК и чл. 81 във вр. с чл.78 ал.3 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване касационната жалба вх. .Nо 646 / 53506 от 06.02. 2017 год. на К. М. В. от [населено място] чрез адв. Б. Ц. – САК срещу Решение от 12.01.2017 година по В.гр.д. Nо 356/2016 година на ОС- Монтана по чл.108 ЗС .
ОСЪЖДА К. М. В. ЕГН [ЕГН] , живуща [населено място][жк] да заплати съответно на търговско дружество [фирма] с адрес на управление [населено място] ЕИК[ЕИК] сумата 500 лв. / петстотин лева / и на М. М. И. С.,[жк] сумата 100 лв. / сто лева/ ,разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: