О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 440
София,11.09.2012 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
Членове: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева ч.гр.д.388 по описа за 2012г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.278, вр.чл.274, ал.3, пр.2 от ГПК и чл.23, ал.4 З..
С определение №149 от 24.02.2012г. по ч.гр.д.№110/2012г. на Варненския апелативен съд е отменено определение №54 от 09.01.2012г. по гр.д.№1574/12г. на Варненския окръжен съд и е оставена без уважение молбата на В. Х. Д. по чл.23, ал.4, т.3 и т.7 З. за разрешаване на продажба на три имота, възбранени като обезпечение на иск по чл.28, ал.1 З., както следва: ПИ с идентификатор 10135.2558.85.1.71, представляващ апартамент в [населено място], [улица], вх.Г; ПИ с идентификатор 10135.2563.651.1.10, представляващ апартамент в [населено място],[жк], местност „Св.Н.” и апартамент в [населено място], [улица], ет.1, ап.4. В. съд е приел, че производството пред него е процесуално допустимо, тъй като определението по чл.23, ал.4 З. подлежи на въззивно и касационно обжалване, съгласно чл.23, ал.2 ГПК. По съществото на частната жалба съдът е приел, че атакуваното първоинстанционно определение е процесуално допустимо, тъй като молбата по чл.23, ал.4 ГПК може да се отправи до съда не само в рамките на обезпечителното производство по бъдещ иск с правно основание чл.28 З., но и при висящо производство по такъв иск, както е в настоящия случай. Молбата обаче е неоснователна. По принцип законът разрешава да се освобождава възбранено имущество с цел набиране на средства за заплащане на адвокатско възнаграждение за един адвокат във връзка със защитата по З.. В случая обаче В. Д. е имал адвокат по делото, затова ангажирането на втори адвокат две години по-късно и няколко дни преди подаването на молба по чл.23, ал.4, т.7 З. не е било жизнено необходимо за защитата му. Освен това – делото е срещу няколко ответници, а не само срещу В. Д.. Минималният размер на адвокатското възнаграждение за всички ответници, с оглед цената на иска / 4 906 643,35лв. /, е 98 583лв., а само за В. Д. – по-ниско от тази сума. При тези данни е прието, че задължението на В. Д. към втория адвокат в размер на 360 000лв. е и прекомерно. По отношение на публичноправните задължения по чл.23, ал.4, т.3 З. е прието, че следва да се съобразят само задълженията на В. Д., но не и на свързаните с него лица. Тези задължения са в размер на около 26 000лв., но В. Д. притежава друго лично имущество, извън възбраненото, с което може да се разпореди и да покрие дължимата сума. Това са имот в [населено място], [улица], два имота в [населено място], [улица] [улица], както и дървопроизводителни горски площи в [населено място], [община]. Освен това той притежава вписани договори за наем за имоти в [населено място] и декларирани доходи от имоти в [населено място]. Частна касационна жалба срещу въззивното определение е подадена от В. Д. – лично и в качеството му на [фирма]. Той поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по една недопустима частна жалба, тъй като определението по чл.23, ал.4 З. изобщо не подлежи на обжалване. Евентуално – определението е неправилно. С молбата по чл.23, ал.4, т.7 З. се претендира освобождаване на възбранено имущество за заплащане на възнаграждение само за един адвокат и такава молба по принцип е основателна. Договореното възнаграждение не е прекомерно, като се има предвид, че 60 000лв. от него са само ДДС, а по отношение на останалите 300000лв. следва да се съобрази разпоредбата на §2 от ДР на Наредба №1/2004г. за минималния размер на адвокатските възнаграждения, както и фактическата и правна сложност на делото. Но дори да се приеме, че не се дължи трикратният размер на минималното възнаграждение, все пак съдът би следвало да уважи молбата до размер на задължителния минимален размер от 98 583лв. В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса дали производството по чл.23, ал.4 З. е част от обезпечителното производство и дали подлежат на въззивен и касационен контрол определенията по чл.23, ал.4 З., с които се разрешава или отказва извършване на плащане или други разпоредителни действия с имущество, върху което са наложени обезпечителни мерки. Частният жалбоподател счита за неправилна практиката на ВКС, че определенията по чл.23, ал.4 З. подлежат на инстанционен контрол и счита, че тази практика следва да бъде променена, което е и основание да се иска допускане на касационното обжалване. Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК се поддържа по следния въпрос: Следва ли при преценка на основателността на искането по чл.23, ал.4, т.7 З. за осигуряване на средства за заплащане на адвокатски хонорар съдът да се съобрази с §2 ДР на Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. По този въпрос произнасянето на въззивния съд влизало в противоречие с практиката на ВКС – определение №278/25.05.11г. по ч.гр.д.№191/2011г. на ВКС, ІІІ ГО; определение №20/13.01.12г. по гр.д.№327/10г. на ВКС, І ГО; определение №21/11.02.11г. по т.д.№608/10г. на І ТО; определение №25 от 11.01.11г. по гр.д.№2/11г. на ВКС, ІV ГО. И на последно място – поради липса на законодателно решение и съдебна практика, основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК се поддържа по следния въпрос: Ако съдът приеме, че посоченият адвокатски хонорар е прекомерен, следва ли да отхвърли искането по чл.23, ал.4 З. изцяло, или да го уважи съобразно с приетия от съда за съобразен с Наредбата размер. Ответникът в производството – Комисия за установяване на имущество придобито от престъпна дейност оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, евентуално – че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение приема, че не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на частната жалба до разглеждане по същество. Съображенията за това са следните: В практиката на ВКС се е наложило разбирането, че определенията по чл.23, ал.4 З. подлежат на въззивно и касационно обжалване. Съображенията за това произтичат от характера на производството по чл.23, ал.4. Макар и самостоятелно, то се развива в рамките на обезпечителното производство по глава ІV от З.. Доколкото определенията, постановени в основното производство по допускане на обезпеченията подлежат на въззивно и касационно обжалване – чл.23, ал.2 З., същият режим следва да се прилага и по отношение на определенията, постановени в подчиненото производство по чл.23, ал.4 З.. Настоящият състав се присъединява към това разбиране, изразено в различни актове на ВКС и счита, че установената практика е правилна и не се нуждае от промяна по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Ето защо по първия процесуален въпрос, свързан с допустимостта на въззивното и касационно обжалване на определенията по чл.23, ал.4 З., не следва да се допуска касационно обжалване. Останалите два въпроса не са определящи за изхода на настоящото дело, затова по тях също не следва да се допуска касационно обжалване. Решаващият мотив на въззивния съд да отхвърли искането за освобождаване на възбраненото имущество се свежда до това, че ангажирането на втори адвокат по делото не е било жизнено необходимо, след като В. Д. вече е имал адвокат по делото. Затова съдът е отказал да приеме за необходими разходите за втори адвокат в размер на 360 000лв. Във връзка с този мотив жалбоподателят не е поставил въпрос по чл.280, ал.1 ГПК. Другото съображение на въззивния съд – за прекомерност на възнаграждението, договорено с втория адвокат, не е решаващо, затова и свързаните с него въпроси, поставени от жалбоподателя, не са решаващи и не определят изхода на делото. Ето защо по тях не може да се допусне касационно обжалване. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №149 от 24.02.2012г. по ч.гр.д.№110/2012г. на Варненския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: