О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 440
гр. София, 06.12.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шести ноември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 6257/13г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. П. Х. от [населено място] срещу въззивно решение /без номер и дата/, постановено по гр.д.№ 2464/11г. на Софийския градски съд, ІVб състав с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е отменил решение от 08.12.10г. по гр.д.№ 48753/09г. на Софийския районен съд, 78 с-в, в частта, с която е отхвърлен предявеният от М. П. А. срещу Е. П. Х. иск за делба на построената в УПИ Х-523 от кв.19 по плана на [населено място], м.”В. зона С.-север” двуетажна жилищна сграда и вместо него е допуснал делба на същата между страните при равни квоти.
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че дворното място, в което е построена процесната жилищна сграда /същото е допуснато до делба с решението на районния съд/, е принадлежало на родителите на страните П. И., починал през 2009г., и Ц. И., починала през 1986г. Сградата е построена до степен на „груб строеж” в периода 1970г.-1973г., въз основа на одобрен архитектурен проект от 1969г., като през 1977г. е отразена в действащия кадастрален план. Строителството е осъществено основно от ответника, без противопоставянето на неговите родители, който към 1976г. се настанил да живее в имота със семейството си и бащата на страните, като майката е пребивавала в имота през лятото. През 1979г. семейството на ответника била настанено във ведомствено жилище в[жк], [населено място], в което същите се установили да живеят, като през 1992г. са закупили имота. Възражението на жалбоподателя за изтекла в негова полза придобивна давност, започнала да тече от 1970г. върху правото на строеж, е прието за неоснователно по съображения, че до изграждането на сградата до фаза „груб строеж”, когато това право се е трансформирало в право на собственост върху нея, не е изтекъл десетгодишният давностен срок по чл.79, ал.1 ЗС, както и че по делото не е установено правото на строеж да е било доброволно „фактически предоставено” от неговия притежател, т.е. от родителите на страните или да е било предоставено /учредено/ в предвидената от закона форма (чл.18 ЗЗД, чл.56, ал.2 ЗТСУ /отм./) нито е налице завладяване на това право, което да е станало чрез завземането му от владелеца, позоваващ се на придобивна давност. Прието е също, че ответникът не е придобил по давност и правото на собственост върху построената сграда, която през 1973г. е станала собственост на родителите на страните по приращение, тъй като по делото не е установено същият да е упражнявал върху нея фактическа власт с характер на владение през период от 10 години, което да е било непрекъснато, несъмнено и необезпокоявано, като е отблъснал и упражняваното и от собствениците на същата владение и съвладението на сънаследника. Тъй като родителите на страните са упражнявали фактическа власт върху имота в неговата цялост, включващ дворно място, сграда и барака, и пред тях ответникът никога не е заявявал собственически права, съдът е приел, че упражняваната от него фактическа власт е имала характер на държане.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите: 1. по приложението на чл.12 и чл.235 ГПК относно задължението на съда да обсъди всички доказателства и доводите на страните по делото; 2. какви са критериите да се приеме за оборена презумпцията на чл.83 ЗС, ако владелецът е доказал първоначалния и крайния момент на упражняваното правно значимо владение, респ. при какви обстоятелства веднъж установено владение следва да се приеме за прекъснато, в т.ч. прекъсва ли се давностното владение с факта на установяване на владелеца да живее на място, различно от владяната постройка и относно вида на действията, които владелецът следва да извършва, за да се приеме, че осъществява непрекъсната фактическа власт върху един имот, демонстрирайки своенето на имота; 3. допустимо ли е владението на ограничено вещно право (право на строеж) като упражняване на фактическа власт с намерение да се придобие в собственост изградената постройка да се установи със съгласието на собственика на земята, без спазване на изискването за форма за учредяване на право на строеж или без да е налице противно на волята на собственика „завземане”; 4.може ли синът да установи владение, годно да го направи собственик по давност на имот, изграден върху дворно място, собственост на родителите му, макар и баща му да е бил настанен да живее при него, за да бъде гледан; 5. оборена ли е презумпцията на чл.69 ЗС, т.е. намерението на своене предполага ли се, щом от едно лице се упражнява фактическа власт върху сградата, която е построена за да бъде негова, но строителството е осъществено със знанието и съгласието на собствениците на терена и 6. какви са правните последици на установеното владение върху чужд имот, когато е започнало и продължило с действия по изграждането на постройка, чието придобиване в отделна собственост се цели и е продължило като владение върху построеното до изтичането на сроковете по чл.79, ал.1 и ал.2 ЗС, респ. преустановява ли действието си правно значимото владение, насочено към придобиване по давност на ограниченото вещно право на строеж с довършване на постройката в чуждия имот, ако постройката е завършена преди изтичането на сроковете по чл.79, ал.1 и ал.2 ЗС. Поддържа се, че въпроси №№ 1, 2, 3, 4 и 5 са решени в противоречие с практиката на ВКС, въпроси №№ 1, 2 и 4 се решават и противоречиво от съдилищата, а въпрос № 6 е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответникът по жалбата счита, че касационно обжалване на посоченото въззивно решение не следва да се допуска:
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно дадените в ТР № 1/09г., ОСГТК, т.1 разяснения касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода на делото в мотивираното изложение по чл.284, ал.1, т.3 ГПК, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства.
Първият поставен въпрос е общо формулиран и във връзка с него касаторът се позовава на противоречие с три решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, както и на Р № 70 по гр.д.№ 65/80г. на ОСГК на ВС, според които съдът постановява решението си след преценка на събраните по делото доказателства и доводите на страните по вътрешно убеждение и върху приетите от него за установени обстоятелства и закона и в рамките на твърдените по делото факти, каквото в случая не е налице, тъй като тези общи изисквания са спазени от въззивния съд. Развитите във връзка с този въпрос конкретни оплаквания имат отношение към възприетата от него фактическа обстановка и обсъждането на събраните доказателства, поради което не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване.
По втория поставен въпрос във въззивното решение липсва произнасяне, респ. същият не е решен в противоречие с представената във връзка с него практика, тъй като възражението на касатора за придобиването на процесната сграда по давност е прието за неоснователно по съображения, че той е бил само неин държател, а не че презумпцията на чл.83 ЗС е била оборена или че давностното владение е било прекъснато с установяването му да живее на друго място.
Третият въпрос не е решен в противоречие с решение № 5 по гр.д.№ 2728/08г. на ВКС, ІІ г.о., с което е прието, че ако един сънаследник противопостави на останалите сънаследници намерение да владее имота за себе си, респ. ако помежду им бъде постигнато съгласие в този смисъл, може да придобие по давност притежаваните от останалите идеални части от имота, тъй като и в обжалваното решение съдът е приел, че владението на правото на строеж е могло да бъде предоставено фактически от собствениците на терена, но че такова предаване не е установено да е налице т.е. правоизключващото съсобствеността възражение е прието, за неоснователно поради неустановяване чрез пряко и пълно доказване на фактите, за които страната носи доказателствена тежест
По следващите два въпроса във въззивното решение също липсва произнасяне, тъй като решаващият съд не е приел, че бащата на страните е бил настанен в процесната сграда за да бъде гледан от касатора, нито че сградата е построена за да бъде негова. Освен това с представената във връзка с тези въпроси практика на ВС и ВКС /Р № 324 по гр.д.№ 3606/83г., І г.о., ППВС № 6/74г., т.1 и Р № 270 по гр.д.№ 1162/09г., І г.о./ са разгледани различни от настоящата хипотези и противоречие с нея не е налице.
Последният поставен въпрос не обуславя изхода на спора и също не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване, тъй като, както се посочи по-горе, в обжалваното решение е прието, че касаторът не е бил владелец на правото на строеж, тъй като по делото не е установено владението да му е било фактически представено от собствениците на терена или да е било завзето от него.
С оглед изложеното въззивното решение не следва да се допуска до разглеждане.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата сторените от него разноски в настоящото производство в размер на 1000 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение /без номер и дата/, постановено по гр.д.№ 2464/11г. на Софийския градски съд, ІVб състав.
О с ъ ж д а Е. П. Х. от [населено място] да заплати на М. П. А. от [населено място] сумата 1000 лв./хиляда лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: