О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№441
гр.София, 02.11.2017 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети септември две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1065 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на В. К. Б. от [населено място] и А. Н. З. от [населено място], двете чрез пълномощника им адв. Г. М. от САК, срещу въззивното решение от 15.11.2016 год. по гр. д. № 244/2016 год. на Монтанския окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционноното решение от 9.05.2016 год. по гр. д. № 70403/2015 год. на Монтанския районен съд. С него са определени на основание чл. 64 ЗС части от поземлен имот с идентификатор 48489.6.436 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място] /УПИ ХV-4439, кв. 181 по плана на града/, необходими за използване на построената в него сграда с идентификатор 48489.6.436.1 според предназначението й, както и за достъп до нея, означени в скица-приложение № 2 към техническата експертиза, посочени в плътен жълт цвят с площ 231 кв. м. и в плътен син цвят с обща площ 55 кв. м. между посочените точки.
Касаторите поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради наличие на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК. Считат, че са собственици на спорната сграда на основание приращението й като собственици на поземления имот, възстановен им на основание чл. 2, ал. 6 ЗОСОИ, вр. с чл. 1 ЗВСВОНИ именно поради незаконността на построената сграда. Позовават се на непререшаемост на спора за собственост, с оглед разрешаването му с влязлото в сила решение по гр. д. № 207/2014 год. на ВКС, І г. о. Касаторите искат отмяна на въззивното решение, като вместо това се постанови друго, с което предявеният иск бъде отхвърлен. Претендират заплащане на направените разноски по делото.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите обосновават наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, формулирайки следните правни въпроси:
1. При реституиран имот на основание чл. 2, ал. 6 ЗОСОИ собствениците, на които е възстановен, придобиват ли по силата на чл. 92 ЗС и незаконно построеното в имота, като считат, че произнасянето по същия противоречи на ТР № 6/2005 год. ОСГК на ВКС, Р № 151 от 4.05.12 год. по гр. д. № 1082/11 год. ІІ г. о. на ВКС, Р № 476 от 9.12.11 год. по гр. д. № 1608/10 год. І г. о., Р № 510 от 22.11.10 год. по гр. д. № 1045/09 год. ІІ г. о. на ВКС.
2. При влязло в сила решение по чл. 108 ЗС, когато искът касае реституиран по чл. 2, ал. 6 ЗОСОИ имот, обективните предели на СПН на решението обхващат ли целият имот, заедно с построеното върху него, щом решението по чл. 108 ЗС не го изключва изрично, като отново се позовават на противоречие със задължителната съдебна практика – Р 463 от 20.12.11 год. по гр. д. № 109/11 год. ІV г. о. и ТР 6/2005 год. ОСГК на ВКС.
3. Прекъсната ли е давността по чл. 79, ал. 1 ЗС относно построеното в имота със завеждане на иска по чл. 108 ЗС, когато искът касае реституиран на основание чл. 2, ал. 6 ЗОСОИ поземлен имот и решението по този иск не изключва изрично построеното върху имота- с позоваване на противоречие с ТР № 4/2012 год. на ОСГК на ВКС, Р 11 от 15.03.16 год. по гр. д. № 3119/15 год. ІІ г. о., Р 99 по гр. д. № 681/12 год. І г. о. и останалите цитирани и приложени решения.
4. Допустимо ли е презумпцията на чл. 92 ЗС относно построеното в имота да бъде оборена само с факта, че построеното е незаконна сграда, но представлява търпим строеж, с твърдението, че произнасянето по него противоречи на задължителната съдебна практика – Р 19 от 27.01.16 год. по гр. д. № 1600/15 год. ІІІ г. о., Р № 529 от 9.07.10 год. по гр. д. № 1129/09 год.І г. о. и др.
В изложението си касаторите поставят и два процесуалноправни въпроси относно задължението на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка и да формира свои фактически и правни изводи въз основа на всички заявени доводи и възражения във въззивната жалба и относно изменението на иска по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК чрез въвеждане на ново основание, с позоваване на цитираната и приложена съдебна практика, на която произнасянето на въззивния съд по тези въпроси противоречи.
Ответницата по касационната жалба и ищца в производството – М. С. Ц. от [населено място], чрез пълномощника й адв. К. Б., оспорва наличието на релевираното от касаторите основание за допускане на касационното обжалване по изложените в писмения отговор съображения. Претендира присъждане на направените в настоящето производство разноски.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав на ІІ г. о., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявеният от М. Ц. срещу касаторите иск по чл. 64 ЗС е приет за основателен, с оглед легитимацията й като собственик на спорната постройка, намираща се в чуждия имот, на основание придобивна давност. Макар и незаконен строеж сградата, представляваща лятна кухня, е годен обект на правото на собственост, представлява търпим строеж и е отразена с отделен идентификатор по кадастралната карта. Съдът приел за неприложимо правилото на чл. 92 ЗС, с оглед установеното от ищцата придобивно основание в нейна полза вследствие упражняваното от нея владение на сградата, считано от датата на възстановяване на собствеността върху недвижимия имот в полза на касаторите, от когато същите са имали възможността да се бранят срещу това владение. Прекъсване на същото не е осъществено с предявяването на ревандикационния иск срещу ищцата М. Ц., приключил с постановеното решение № 126 от 20.06.2014 год. по гр. д. № 207/2014 год. на ВКС, І г. о., тъй като процесната сграда не е била предмет на този спор. Поради това и в производството по него М. Ц., като ответник, не е имала задължението да предяви и изчерпи възраженията си по повод правата си върху сградата с оглед избягване преклузията им, още повече, че претендираното в настоящето производство право на собственост не е било възникнало към онзи момент, за да бъде релевирано. Срокът по чл. 79, ал. 1 ЗС по отношение сградата е изтекъл след приключване на предходното дело между страните с предмет поземления имот 48489.6.436, поради което и представлява нововъзникнал факт, въз основа на който е предявен и настоящия иск за определяне на части от имота за използване на собствената сграда според нейното предназначение, на основание чл. 64 ЗС. В случая се касае за жилищна сграда, поради което ползването на земята според нейното предназначение се изразява в осигуряване на достъп и съответна възможност да се обслужва същата, като въззивният съд възприел заключението на техническата експертиза относно предложения вариант за ползване на дворното място, собственост на касаторите, за достъп до сградата и обслужването й от ищцата, като собственик на същата, съобразно постановения диспозитив и приложената скица, неразделна част от решението.
При несъмнено установеният факт по делото за наличие на разделна собственост върху земята и процесната сграда спорът, предмет на делото за ползването на земята от собственика на тази сграда, съгласно чл. 64 ЗС е ограничен само доколкото това е необходимо за използване на постройката според нейното предназначение, и при липсата на доводи за постановяване на нещо друго, тъй като е безспорно между страните, че постройката е строена без строителни документи и без отстъпено право на строеж, но в период, в който държавата е била собственик на имота. Несъмнено е и обстоятелството, че към момента на възстановяване на собствеността върху имота спорната сграда е била със самостоятелен статут и единствено обстоятелството, че е строена без надлежни строителни книжа в одържавен имот е обусловило приложението на чл. 2, ал. 6 ЗОСОИ, вр. с чл. 1 ЗВСВОНИ за възстановяване на собствеността върху имота. В този смисъл са и разясненията по т. 1 на ТР № 6 от 10.05.2006 год. по т. д. № 6/2005 год. на ОСГК на ВКС.
Не е спорно между страните, а е и установено по делото обстоятелството, че собствеността върху имота е възстановена на касаторите по ЗВСВНОИ, като частта от него, в която е построена спорната сграда, е възстановена по реда на чл. 2, ал. 6 ЗОСОИ. За да потвърди първоинстанционното решение по иска по чл. 64 ЗС, въззивният съд не е обсъждал въпроса за собствеността на сградата при реституцията на имота, а е приел, че ищцата след възстановяване на собствеността на касаторите, е придобила правото на собственост по давност, което я легитимира като неин собственик. Доводът на касаторите за приложението на чл. 92 ЗС по отношение незаконно построената в реституирания имот сграда, вложен в поставения първи въпрос в изложението им, всъщност представлява оплакване против зачитането на последиците на придобивната давност, което е относимо към правилността на извода на съда, но не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. И следващите два въпроса в изложението имат отношение не към преценката за наличие на основания за допускане на касационно обжалване, а към тази за евентуалната неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК във фазата на разглеждане на жалбата по същество. Обхватът на обективните предели на СПН с оглед предмета на спора по предявения ревандикационен иск, обуславящ и въпроса за прекъсване на давността относно построената в имота, предмет на делото, сграда са въпроси, подлежащи на установяване при разглеждане на спора, въз основа на преценка на доказателствата. Именно въз основа на тази преценка на доказателствата съдът приел, че предмет на приключилото производство по иска по чл. 108 ЗС е само поземления имот, не и построената в него сграда, съществувала като отделен обект на собственост към този момент /и фактическата власт върху която е упражнявана от настоящата ищца и трето лице/. За пълнота на изложението следва да се посочи, че настоящият състав не констатира и противоречие с представеното решение № 463 по гр. д. № 109/2011 год. ІV г. о., приемащо обхвата на СПН относно цялата вещ, обект на ревандикацията, който в случая е бил теренът на дворното място, за част от който в последващия процес се е претендирало обезщетение за ползването му. В настоящия случай предходното производство е по предявен иск за собственост по отношение урегулиран поземлен имот, чието владение ответниците /една от които е настоящата ищца М. Ц./ са осъдени да предадат на ищците, сега касатори, което се установява от диспозитива на решение № 126 по гр. д. № 207/2014 год. на ВКС и изложените съображения в мотивите относно незаконността на построената сграда в реституирания имот с оглед обосноваване легитимацията на ищците по ревандикационния иск като собственици на УПИ на основание възстановяването му по ЗВСОНИ. Спор относно собствеността на тази сграда не е разрешаван в приключилото производство.
Именно с оглед на това, че сградата не е била предмет на предявения ревандикационен иск, съдът приел, че упражняваното владение от 2004 год. не е било прекъснато и с изтичане на необходимия десетгодишен срок са настъпили вещноправните последици на придобивната давност, легитимиращи ищцата като собственик.
С оглед изложените съображения на въззивния съд за легитимацията на ищцата като собственик на сградата и поставеният четвърти въпрос се явява неотносим – съдът не е обсъждал приложимо ли е правилото на чл. 92 ЗС по отношение на сградата, още по-малко да е изключил приложението на тази разпоредба поради търпимостта на незаконния строеж.
И поставените от касаторите процесуалноправни въпроси не представляват такива по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, които да обосноват преценката за наличие на релевираното основание за допускане на касационното обжалване – произнасянето по тях да е в противоречие със задължителна съдебна практика, по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Както е разяснено в ТР № 1/2009 год. ОСГТК на ВКС правният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото и с обуславящо значение за правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Формулираните такива от касаторите представляват доводи за допуснати процесуални нарушения, които не могат да бъдат обсъждани в настоящето производство. В обжалваното решение съдът е изложил съображения относно релевантните факти въз основа преценка на събраните по делото доказателства и с оглед доводите на страните, а по въпроса за допустимостта на изменението на иска по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК чрез въвеждане на ново основание е налице отговор, даден в т. 2В на ТР № 4/2014 год. ОСГК на ВКС.
С оглед изхода на настоящето производство касаторите следва да заплатят на ответницата по касация направените в настоящето производство разноски в размер на 500 лв. – платено адвокатско възнаграждение съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 2.02.2017 год.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 15.11.2016 год., обявено с № 51 от 18.11.2016 год., постановено по гр. д. № 244/2016 год. на Монтанския окръжен съд по подадената от В. К. Б. от [населено място] и А. Н. З. от [населено място], двете чрез пълномощника им адв. Г. М. от САК, касационна жалба против него.
Осъжда В. К. Б. от [населено място],[жк], [жилищен адрес], ЕГН [ЕГН] и А. Н. З. от [населено място], [улица], ЕГН [ЕГН] да заплатят на М. С. Ц. от [населено място], [улица] направените в касационното производство разноски в размер на 500 лв. /петстотин лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: