6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 441
С., 20.04.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети февруари, през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 7431 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Л. Б. В. от [населено място], чрез пълномощника си адв. М. М. от АК-В., против въззивно решение № 1782 от 27.08.2014 г., постановено по в.гр.д. № 1113/2014 г. на Софийски апелативен съд, ГК, 1 с-в, с което като е потвърдено решение № 257 от 20.01.2014 г. по гр.д. № 170/2013 г. на Видинския окръжен съд, са отхвърлени предявените от касатора срещу [община] искове за заплащане на сумата от 15 000 лв., представляваща част от дължимо, но неплатено възнаграждение по сключен на 12.07.2011 г. договор за управление на проект „Областен информационен център-В.” и за заплащане на сумата от 43 650 лв., представляваща договорна неустойка за забавено изпълнение на парично задължение при предсрочно прекратяване на договора, ведно със законната лихва. Релевира касационните основания за отмяна на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че с постановеното въззивно решение, с което са отхвърлени изцяло предявените от него срещу ответната община искове, съдът се е произнесъл по правни въпроси от материално и процесуално естество, значими за изхода на спора, решени в противоречие с практиката на ВКС и чието разрешаване е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставените правни въпроси са: когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва ли да даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства; в случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, дължи ли въззивният съд даване на указания на страните относно възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания; каква е правната същност/вида/ на договора за управление на проект – ненаименован договор, договор за изработка или договор за поръчка; едностранното прекратяване на служебно правоотношение с държавен служител от страна на органа по назначение влече ли след себе си автоматично прекратяване на договора за управление на проект, който държавният служител е сключил допълнително по време на изпълняване на служебното си правоотношение като довереник с органа по назначаване и като се отчете обстоятелството, че вторият договор е сключен с оглед на личността и във връзка със служебното положение и длъжността на държавния служител; може ли договор за управление на проект да бъде прекратен с конклудентни действия. Позовава се и представя съдебна практика – ТР № 1 от 09.12.2013 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК и решение № 72 от 30.06.2010 г. по т.д. № 740/2009 г. на ВКС, І т.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК.
Ответникът по касационната жалба [община], чрез процесуалния си представител гл. юриск. Д. К., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за нейната неоснователност и липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена над 5000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да отхвърли предявените искове за заплащане на сумата от 15 000 лв., представляваща част от дължимо и неплатено възнаграждение по сключен на 12.07.2011 г. договор за управление на проект „Областен информационен център-В.”, както и сумата от 43 650 лв., представляваща договорна неустойка за забавено изпълнение на парично задължение при предсрочно прекратяване на договора, ведно със законната лихва, въззивният съд е приел, че сключеният между страните договор е двустранен, възмезден, срочен и ненаименуван, съдържащ елементи и на договор за изработка, съгласно клаузите на който ищецът-изпълнител по възлагане на ответната община – възложител, е приел да изпълнява функциите, правата и отговорностите на ръководител проект „Областен информационен център-В.”, финансиран по договор за директно предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по оперативна програма „Техническа помощ” на Европейската общност. Приел е, че предсрочното прекратяване на този договор/преди изтичане на 36 месечния срок/ не се дължи на причина, за която възложителят отговаря, поради което за него не е възникнало задължение да изплати на изпълнителя неизплатеното възнаграждение от 15 000 лв. и неустойка за забава в размер на 43 650 лв., както и че прекратяването на служебното правоотношение между изпълнителя и възложителя не е довело до автоматично прекратяване на правоотношенията между тях по процесния договор, което се установява и с приобщеното към делото писмо № 9200-6442 от 27.06.2012 г., с което възложителят е поканил изпълнителя, чието служебно правоотношение е било прекратено на 23.05.2011 г., да се яви в сградата на общината и да продължи да изпълнява задълженията си като ръководител на проекта, съгласно договора, което не е станало. Съдът е приел, че в случая от фактическа и правна страна е установено, че възложителят не е прекратил едностранно процесния договор, че ищецът изпълнител след прекратяване на служебното му правоотношение с общината след 23.05.2012 г. не е изпълнявал функциите си по проекта без да е бил отстранен като ръководител на същия, поради което за възложителя не е възникнало задължението да му заплати претендираното възнаграждение по договора в размер на 15 000 лв. и неустойка за забава в размер на 43 650 лв. и е отхвърлил исковете като неоснователни.
В контекста на този основен извод на въззивния съд, обусловил изхода на спора, поставените от касатора правни въпроси от процесуално естество, свързани с правната квалификация на спорното право, както и за задължението на въззивния съд във връзка с това и относно правомощията на въззивния съд при допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд във връзка с доклада, са важни, но в случая те не са решени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, посочена от касатора, а са в синхрон с нея. В тази връзка въззивният съд е изложил собствени мотиви за характера на процесния договор и оттам относно правата и задълженията на страните по него като приетото от него, че се касае до ненаименуван договор, съдържащ елементи и на договор за изработка, не представлява различна правна квалификация на спорното право, възприета от първоинстационния съд, а доуточняване вида на този договор. Освен това по тези въпроси не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Това е така, тъй като въззивният съд е постановил решението си в съответствие с приетото разрешение в т. 2 на Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с което е уеднаквена съдебната практика за въззивното производство и по-конкретно по въпроса какви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото, когато първоинстанционният съд не е извършил доклад съгласно чл. 146 ГПК, респ. когато докладът му е непълен или неточен. В него е прието, че за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада по делото въззивният съд не следи служебно, а когато във въззивната жалба страната се позове на допуснати нарушения от първата инстанция във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. При допуснати нарушения от първата инстанция във връзка с изготвяне на доклада, въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция, поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. Това е така, тъй като обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. В случая във въззивната жалба ищецът не е поискал събиране на доказателства по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК, поради непълен и неточен доклад от първата инстанция и в съответствие с посочената задължителна съдебна практика, въззивният съд преценявайки събраните по делото доказателства, както и твърденията и възраженията на страните, обсъдени в тяхната взаимна връзка и обусловеност, е квалифицирал спорното право във връзка със сключения между страните договор за управление на проект и е отхвърлил предявените искове за заплащане на възнаграждение и неустойка на изпълнителя от страна на възложителя като неоснователни. Поставените правни въпроси от материално естество за характера на процесния договор и възможностите за прекратяването му – автоматично с прекратяване на служебното правоотношение с изпълнителя и с конклудентни действия, не се явяват обуславящи изхода на делото, поради което не съставляват общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като не са от значение за решаващата воля на съда, съгласно изложеното по-горе. Нещо повече, в случая въззивният съд е приел, че прекратяването на служебното правоотношение между изпълнителя и възложителя не е довело до автоматично прекратяване на правоотношенията между тях по процесния договор, който извод е направен с оглед на събраните по делото доказателства. В случая твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необоснованост на въззивния съдебен акт, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, са основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, поради неправилност на въззивното решение и не могат да аргументират приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените правни въпроси.
При този изход на делото пред касационната инстанция, касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата направените разноски в размер на 1 217 лв. юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 3, вр. с ал. 8 ГПК и чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1782 от 27.08.2014 г., постановено по в.гр.д. № 1113/2014 г. на Софийски апелативен съд, ГК, 1 с-в, по касационна жалба вх. № 12356/29.10.2014 г. на Л. Б. В. от [населено място].
ОСЪЖДА Л. Б. В. от [населено място] да заплати на [община] направените разноски за касационната инстанция в размер на 1 217/хиляда двеста и седемнадесет/ лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: