Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 441
София, 03.10.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 25.09.2019 година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело № 1436 /2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е с правно основание чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. М. Й. срещу въззивно решение № 11 от 11.01.2019 г. по възз. гр. д. № 272 /2018 на Ловешкия окръжен съд, г.о., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 65 от 14.03.2018 г., на Троянския районен съд, г.о., с което са уважени исковете на Л. М. К. и П. М. Ц. срещу жалбоподателя М. М. Й. с правно основание чл.54,ал.2 ЗКИР – признато е за установено по отношение на жалбоподателя М. М. Й., че ищците са собственици на поземлен имот с площ 132 кв.м. и граници, отразени в приложената към приетото по делото заключение на съдебно-техническа експертиза комбинирана скица по букви А,Б,В,Г, която е неразделна част от решението, както и че е налице грешка в КККР на [населено място], одобрен със Заповед № РД-18-34 от 08.04.2009 г. на АГКК – С. относно описания имот, погрешно отразен в собствения на Г. Д. П. имот с ид. № ….. .
Жалбоподателят твърди, че обжалваното решение е неправилно и иска то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излага основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу.
Насрещните страни Л. М. К. и П. М. Ц. оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване.
Другият ответни Г. П., който не е обжалвал първоинстанционното решение, с което срещу него са уважени искове на Л. М. К. и П. М. Ц. с правно основание чл.54,ал.2 ЗКИР и чл.108 ЗС за същата реална част от същия имот, и който не е обжалвал въззивното решение, не е изразил становище по касационната жалба.
Жалбата е допустима, тъй като уважените срещу жалбоподателя искове с правно основание чл.54,ал.2 ЗКИР са за защита на право на собственост върху недвижим имот, за които в чл.280,ал.3 ГПК не е предвидено ограничение за касационно обжалване.
За да постанови обжалваното решение в частта по исковеге срещу жалбоподателя с правно основание чл.54,ал.2 ЗКИР въззивният съд е приел за установено следното:
Въззивният съд е приел, че спорът е за собствеността на реална част с площ 132 кв.м. и установяване на непълнота и грешка при изготвяне на кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място] поради заснемане на тази част към имота на ответника Г. Д. П..
Установено е, че с решение № 3170 /20.06.1996 г. на ОСЗ – Т. в полза на наследниците на Л. А. Ч. – общ наследодател на ищците, починал на 09.02.1983 г., е възстановена собствеността върху процесната широколистна гора с площ 0.381 дка в стари реални граници. В хода на производството по земеделска реституция са издадени още две решение за същия имот и в полза на същите лица – решение № 2170 /12.05.1993 г. на О.- Т. и решение № 3170 /06.12.1995 г. на ПК- Т.. Съдът е отбелязал, че решение № 2170 /12.05.1993 г. на ПК – Т. не е представено по делото, но въз основа на него е издадена приложената към исковата молба скица № 299 /16.09.1994 г., която е официален свидетелстващ документ и в нея границите и местоположението на реституирания имот са обозначени по начин, идентичен с описанието им в другите две решения на ПК – Т. r ОСЗ – Т..
За неоснователни са приети възраженията на ответника М. Й., за нищожност на решенията за реституция на процесната широколистна гора поради издаването им по реда на ЗСПЗЗ, а не по реда на ЗВСГЗГФ. Съдът е съобразил нормата на чл.10,ал.5 ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността върху залесени и самозалесили се земеделски земи и характера на имота, който е бил част от овощна градина към момента на обобществяването му.
Съдът е приел, че с решение № 21 /21.07.2000 г., допълнено и изменено с решение № 161 /16.06.2003 г. на ОСЗГ – Т., в полза на наследниците на М. М. Й. – баща на ответника М. Й., който е единствен негов наследник, е възстановена на основание чл.13,ал.5 ЗВСГЗГФ собствеността върху поземлен имот с площ 760 кв. м., който е съседен на имота на ищците. Ответникът Г. П. е купил на 17.10.2016 г. собствения на ответника М. Й. реституиран поземлен имот.
От заключението на вещото лице е установено, че с решение № 161 /16.06.2003 г. на ОСЗГ- Т. западната граница на собствения на ищците имот, определена с издадените в тяхна полза решения по ЗСПЗЗ, е изместена на изток по букви А и Г от комбинираната скица. В резултат на тази промяна площта на процесния имот на ищците е намалена със спорната реална част с площ 132 кв.м. При съпоставка на границите и съседите, описани в представената окомерна скица на имота на наследодателя на ищците Л. Ч., решенията за реституция на имота и данните от влязлата в сила през 1996 г. карта на възстановената собственост (КВС) е прието, че липсва основание за извършената с решение № 161 /16.06.2003 г. на ОСЗГ – Т. промяна на границите на имота на ищците, поради което това решение е нищожно.
Въззивният съд е заключил, че собственици на процесната реална част са ищците и е налице грешка при заснемане на тази част в кадастралната карта на [населено място], одобрена през 2009 г.
Жалбоподателят извежда правни въпроси, уточнени от съда по реда на т.1 от ТР № 1 /2010 г. по т.д. № 1 /2009 г. ОСГТК на ВКС, за да бъдат разграничени от доводите за неправилност, които не представляват основание за допускане на касационно обжалване, които се отнасят до конкретни факти и доказателства и които не подлежат на разглеждане в настоящото производство по чл.288 ГПК:
Допустим ли е иск по чл.54,ал.2 ЗКИР при спор за собственост /спор за граници върху имоти, представляващи гори /респективно земеделски земи, възстановени по ЗСПЗЗ /ЗВСГЗГФ и нанесени в действаща кадастрална карта (КК)?
Въпросът е поставен във връзка с твърдението на жалбоподателя, че предявеният иск с правно основание чл.54,ал.2 ЗКИР е недопустим поради липса на правен интерес с оглед наличието на специални искове с правно основание чл.14,ал.4 ЗСПЗЗ и чл.13,ал.2 ЗВСГЗГФ.
Настоящият състав намира, че няма съмнение за недопустимо произнасяне, като основание за допускане на касационно обжалване, както и за правилността на правната квалификация на предявения установителен иск за собственост на реална част от поземлен имот поради следното:
Според приетото с ТР № 1 /1997 г., гр. д. № 11/1997 г., на ОСГК на ВКС, правен интерес от предявяване на иск за спорно материално право по чл.14,ал.4 ЗСПЗЗ, насочен към установяване правото на собственост върху подлежащ на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ имот към момента на обобществяването му, е налице само в хипотезата, при която правото на ищците на възстановяване на собствеността върху земята им се оспорва от трети лица, които претендират, че към момента на масовизацията имотът е бил тяхна или на наследодателя им собственост и като такъв подлежи на възстановяване в тяхна полза. При такъв спор производството по чл.14,ал.4 ЗСПЗЗ е насочено да определи кръга от лица, на които органът по поземлената собственост следва да възстанови правата върху имота. В конкретния случай между страните не е налице спор за собственост към минал момент. Спорът произтича от заснемането на реалната част от имота, за която ищците твърдят, че принадлежи към възстановения им по този ред имот, като част от имота на ответника Г. П., който се легитимира като негов собственик на основание, което следва по време масовизацията и реституцията на двата съседни имота – сключения с жалбоподателя (другия ответник) М. Й. договор за покупко – продажба от 17.10.2016 г., чието право на собственост се основава на реституция по ЗВСГЗГФ
Следователно, за ищците съществува интерес от предявяване на иск по чл.54,ал.2 ЗКИР, посредством който да установят действителните граници на имота им (пространствения обхват на правото им на собственост). В този смисъл е и приетото с т.3 от ТР 8 /2014 г. на ОСГК на ВКС, че с оглед презумпцията по чл.2,ал.5 ЗКИР за вярност на основните кадастрални данни, самото заснемане в кадастралната карта на част от собствения на ищеца имот като част от имота на ответника формира наличието на правен интерес от иска, тъй като създава привидност, че тази част действително е собственост на ответника.
Към кой момент съдът следва да установи на кого принадлежи правото на собственост – към датата на одобряване на КВС; датата на одобряване на КККР или към датата на постановяване на съдебното решение?
Въпросът е обуславящ и е разрешен в съответствие с приетото в ТР № 8 / /2016 г. по т.д. 8 /2014 г. на ВКС, ОСГК – по предявения иск с правно основание чл.54,ал.2 ЗКИР спорното право на собственост и неточното отразяване на обема на това право се установява към момента на предявяване на иска, респективно – на приключване на съдебното дирене в инстанцията по същество.
Съдът е приел, че собствеността върху процесната реална част е придобита от ищците по наследство и възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, като процедурата по земеделска реституция е приключила с влязъл в сила административен акт преди одобряване на КВС. Прието е още, че след влизане в сила на картата на възстановената собственост не са настъпили обстоятелства, които да доведат до промени в правата на собственост върху спорната част.
Допустимо ли е да се реши такъв спор без ищецът да е оспорил правопораждащия документ на ответника / в случая решението на О.?
Въпросът не е обуславящ, доколкото ищците са оспорили с исковата си молба погрешното заснемане на част от собствения им имот като част от имота на ответниците. А изводът на съда за основателността на иска не е основан на извод, че ответниците не са придобили последователно право на собственост на реституирания в полза на единия от тях и впоследствие прехвърлен на другия от тях недвижим имот, а на извод, че спорната реална част от недвижим имот е собственост на ищците и е заснета без правно основание като част от имота на ответниците, каквато не е.
Каква е доказателствената сила на скици на ОСЗГ по неодобрена и невлязла в сила карта на възстановената собственост (КВС)?
Въпросът не е обуславящ, защото съдът не е обсъждал скица, издадена въз основа на неодобрена и невлязла в сила КВС, а скица № 299 /16.09.1994 г., на парцел по съществуващи стари реални граници (л.19 по делото на РС). Освен това, видно от изложеното за мотивите на въззивния съд, той е обсъдил представена пред него скица в съответствие с установената съдебна практика като официален свидетелстващ документ, от който се установяват границите и местоположението на реституирания имот. А след съвкупна преценка с останали доказателства по делото – две решения ПК- Т. и ОСЗ – Т. е приел, че в трите документа границите и местоположението на реституирания имот са обозначени по идентичен начин.
Не са посочени и представени съдебни решения, в които да е прието обратното разрешение на правния въпрос.
Допустимо ли е съдебното решение да се основава на доказателства, които липсват в делото?
Въпросът не е обуславящ. Изводите на съда не са основани на доказателства, които не са приети по делото по реда и правилата на ГПК.
Както беше посочено по-горе изводите на въззивния съд за правото на собственост се основават на представени по делото решения на ПК и ОСЗ и на скица, въз снова на тях са приети изводи, че правото на собственост на ищците е възстановено и че границите на техния имот са отразени по еднакъв начин в трите документа.
В изложението към касационната жалба жалбоподателят твърди и че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2 ГПК – т. е., че то е очевидно неправилно.
Това е отделно основание за допускане на касационно обжалване и такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост.
Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде констатирана при прочит на решението (на мотивите към него).
В конкретния случай при запознаване със съдебното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства).
Поради изложеното следва да се приеме, че не са осъществени основания по чл.280,ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски. Искането на насрещните страни за заплащане на направените разноски за процесуално представителство в размер на 600 лева съгласно представен списък за разноски е основателно и доказано с представения договор за процесуално представителство, в който е отразено уговарянето и заплащането на сумата.
Воден от изложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 11 от 11.01.2019 г. по възз. гр. д. № 272 /2018 на Ловешкия окръжен съд, г.о.
Осъжда М. М. Й. да заплати на Л. М. К. и П. М. Ц. сумата 600 (шестстотин) лева, представляващи разноски за процесуално представителство в касационното производство.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.