2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 442
София, 11.10.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети септември през две хиляди и деветнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 3374 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278, ал. 1 ГПК, вр. чл. 274, ал. 2, изр. първо, предл. първо ГПК.
Образувано е по частната жалба на И. Л. Ч. от [населено място], против определение 2192 от 1 юли 2019 г., постановено по ч.гр.д. № 2292/2019 г. по описа на апелативния съд в [населено място], с което частната жалба на Ч. против определение (наименовано от съда „становище“) от 29 юни 2018 г., постановено по гр.д. № 10893/2016 г. по описа на Софийския градски съд, в частта му, с която е отхвърлено искането на частния съдебен изпълнител Г. Д. по изп.д. № 159/2018 г. да се преведе по сметката му сумата от 715,78 лева, представляващи разноските на Ч. по гр.д. № 30583/2017 г. по описа на Софийския градски съд, която сума да се извади от гаранция, внесена по сметка на СГС, е оставена без разглеждане.
В частната жалба се твърди, че неправилно въззивният съд е приел, че не са налице предпоставките на чл. 274, ал. 1 ГПК за обжалване на съдебния акт на първоинстанционния съд, тъй като се прегражда възможността жалбоподателят да удовлетвори претенцията си по делото. Сочи се, че по гр.д. № 10893/2016 г. по описа на СГС първоначално е допуснато обезпечение по молба на ищците чрез налагане на обезпечителната мярка „спиране на изпълнението по изпълнително дело № 907/2013 г. по описа на частния съдебен изпълнител Г. Д.“, при внасяне на парична гаранция от 8000 лева, но определението за допускане на обезпечение е отменено от въззивния съд, а заведеното срещу жалбоподателя дело приключило окончателно в негова полза, след което жалбоподателят се възползвал от възможността на чл. 403, ал. 2 ГПК, и гр.д. № 30583/2017 г. по описа на районния съд в [населено място] също приключило в негова полза; за събирането на присъдените от районния съд суми било образувано изп.д. № 159/2018 г. по описа на частния съдебен изпълнител Г. Д., по което били направени разноски, които първоинстанционния съд в разглеждания случай отказва да възстанови. Според жалбоподателя, отказът на първоинстанционния съд да възстанови сумата прегражда възможността му да ги претендира, защото вече е провел производство по чл. 403, ал. 2 ГПК, наложило допълнителни разноски, и единственият начин да се възстановят реално претърпените вреди в резултат на отмененото обезпечение е всички присъдени суми, в т.ч. и съдебните разноски по делото, да се възстановят от внесената от молителите гаранция, която е именно с такава цел; такива вреди са и разноските по образуваното производство по чл. 403, ал. 2 ГПК.
С обжалваното определение въззивният съд приема, че съобразно разясненията, дадени от ВКС в т. 3 на ТР № 6/2014 г., ОСГТК, актът, с който съдът се произнася по искане за освобождаване на гаранция, не подлежи на обжалване, защото не попада в нито една от хипотезите на чл. 274, ал. 1 ГПК.
Обжалваното определение е правилно.
Според задължителното тълкуване, дадено от ВКС в т. 3 на ТР № 6/2014 г., ОСГТК, при отговор на въпроса подлежи ли на обжалване определението на съда за освобождаване на внесени като разноски и гаранции суми и от кой момент настъпва изискуемостта на вземането за тяхното връщане, касационният съд отрича възможността определението на съда за освобождаване на внесени като гаранции суми да подлежи на обжалване. Гаранцията, внесена като условие за допускане на обезпечение на иска служи за обезпечаване на отговорността за претърпените вреди от ответника по този иск. При надлежно сезиране с молба за освобождаване на внесени като гаранции суми, компетентният съд се произнася с определение или разпореждане, с което уважава или оставя без уважение същата. Изрично е подчертано, че актът, с който съдът се произнася, не подлежи на обжалване, доколкото същият не попада в нито една от хипотезите на чл. 274, ал. 1 ГПК, тъй като не прегражда по-нататъшното развитие на делото, нито законодателят изрично е предвидил неговото обжалване. Аргументите за подобно разрешение са, че с това определение или разпореждане не се решава спор по същество и не се слага край на делото, поради което и молителят може да поиска неговото изменение от съда, който го е постановил вследствие на грешка, пропуск, както и при изменение на обстоятелствата, което следва от разпоредбата на чл. 253 ГПК.
В случая въззивният съд е съобразил задължителните разяснения на цитираното ТР, поради което обжалваното определение се потвърждава.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение 2192 от 1 юли 2019 г., постановено по ч.гр.д. № 2292/2019 г. по описа на апелативния съд в [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: