6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 442
С., 15.06.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 20.01.2012 год., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 208 /2011година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [община] против въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 722 от 27. 10. 2010 год., по т.д.№ 821/2010 год., в частта, с която е потвърдено решение № 57/ 21.05.2010 год., по гр.д.№ 120/2009 год. на Смолянския окръжен съд и е осъден касатора, в качеството му на ответник, да заплати на ЕТ Ф. А. Л., упражняващ търговска дейност под фирма „Ф. Л.” сумите: 55 914.96 лв., представляваща остатък от неизплатено му възнаграждение по договор изпълнение на малка обществена поръчка от 15.09.2005 год., ведно със законната лихва върху същата, считано от 06.08.2009 год. до окончателното и изплащане; 8959.16 лв., обезщетение за забава в плащането на сумата 70 914.96 лв., за периода 26.10.2006 год.-23.09.2007 год.; 15 149.29 лв., мораторна лихва върху 55 914.96 лв., за периода 24.09.2007 год.-31.07.2009 год., както и 5 647.80 лв.- деловодни разноски.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон и на съществените съдопроизводствените правила – основание за касация по чл.281, т.3 ГПК.
Позовавайки се на отсъствие на търговско качество на Общината, касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че по отношение на същата, като ответник, е приложимо законовото правило на чл. 301 ТЗ и независимо, че процесните протоколи безспорно са подписани от лице, което не е изрично упълномощено да приеме изработеното от изпълнителя, както изискват клаузите на договора, работата следва да се счита за приета с произтичащите от това правни последици, за които е ирелевантно наличието на подписана или не фактура от страна на възложителя за размера на дължимото плащане.
Несъгласие, поради отсъствие на основание в закона и доказателствата по делото, касаторът изразява и по отношение извода на въззивния съд за неоснователност на въведеното правопогасяващо възражение за давност и излага съображения, че плащането на част от дължимата сума може да бъде прието за извънсъдебно признание на длъжника, но само за конкретния заплатен размер.
Касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Касаторът поддържа, че възприетото от въззивния съд разрешение на значимите за изхода на делото материалноправни въпроси, които уточнени от настоящата инстанция въз основа на изложението по чл. 284, ал.3,т.1 ГПК и в съответствие с постановките в т.1 на ТР № 1/ 19.02.2010 год. на ОСГКТК на ВКС са за приложимостта на законовото правило на чл.301 ТЗ в хипотезата на сключена между търговец и Община търговска сделка и за изискванията, на които трябва да отговаря признанието на страната в хипотезата на чл. 116, б.”а” ГПК, за да настъпят и разпоредените от закона правни последици-прекъсване на започналата да тече погасителната давност, е в противоречие с трайно установената съдебна практика.
Като израз на същата са посочени решения на ВС : № 1847/55 год., по гр.д.№ 4955/ 57 год. на ІV-то г.о.; № 2321/59 год., по гр.д.№ 6255/59 год. на ІІ-ро г.о. и решения на ВКС : № 860 / 99 год., по гр.д.№ 595/99 год. на ІІ-ро г.о.; № 214/2003 год., по гр.д.№ 18874/2002 год. на V-то г.о.; № 1032/2007 год., по т.д.№ 605/2006 год. на ІІ т.о.; № 2110/2005 год., по гр.д.№ 3159/2002 год. на ІІІ г.о..
Насрещната по касационната жалба страна в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допустимостта и, позовавайки се на преклузия на срока за касационно обжалване и алтернативно- по допускане на касационното обжалване, по съображения за отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК и по основателността на наведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, подадена по пощата на 09.12.2010 год. от надлежно конституираната по делото страна е в рамките на срока по чл.283 ГПК и срещу въззивен съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол пред ВКС, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, поради което е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение по предявените в обективно кумулативно съединяване искови претенции с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД въззивният съд е приел, че страните са валидно обвързани от договор за изпълнение на малка обществена поръчка – почистване коритото на река Неделинска, сключен на 15. 09. 2005 год. при твърдо уговорена цена от 97 914 лева и срок на изпълнение, по който ищецът е изправна страна.
Изложени са съображения, че с подписване на протокола от 11.11. 2005 год., с който е установено окончателното качествено и срочно завършване на натуралните видове СМР, описани по количество и стойност на отделните операции, свързани с почистването на река Неделинска, от страна на управителя на надлежно оправомощеното с договор № 146/ 16.09.2005 год. да осъществява инвеститорски контрол на обекта ТД [фирма], [населено място], работата се счита за приета от възложителя, който изрично е делегирал тези си права по силата на договор на трето лице, поради което последният дължи заплащане на договореното възнаграждение, съобразно издадената от изпълнителя фактура № 6/11.11.2005 год.
Позовавайки се на договорната клауза на т.4.1 и законовото правило на чл. 266, ал.1 ЗЗД решаващата инстанция е преценила като неоснователно възражението на ответника, че при липса на надлежно учредена представителна власт за подписване на издадената от изпълнителя фактура № 6/11.11.2005 год. от зам. кмета на [община] не е налице основание за плащане на претендираното възнаграждение, предвид изричната уговорка на съконтрахентите за необходимост изпълнителя да представи оригинален двустранно подписан първичен счетоводен документ.
Счетено е, че доколкото волята на договарящите, обективирана в договорната клауза на т.4.1 от договора съответства на разпореденото от чл.266, ал.1 ЗЗД, то „първичният” документ, задължаващ възложителя да заплати възложения трудов резултат е този, с който работата е била приета – протокола от 11.11.2005 год., като допълнителен аргумент в подкрепа на изразеното становище, според решаващия съд, е самото извършено въз основа на същия двукратно плащане на част от дължимите суми на изпълнителя.
Осъщественото частично плащане от страна на длъжника е възприето и като извънсъдебно признание на дълга, поради което за неоснователно е счетено въведеното с отговора на исковата молба правопогасяващо възражение за давност по отношение на вземането за мораторна лихва.
Следователно от преценката на решаващите мотиви, съдържащи се в обжалвания съдебен акт се налага извод, че поставеният от касатора материалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.301 ТЗ, макар и важен правен въпрос, не е релевантен за крайния правен резултат по делото, тъй като въззивният съд, позовавайки се на сключения от кмета на [община] конкретен договор за възлагане инвеститорски контрол на [фирма], [населено място], въобще не е възприел осъществените от управителя на търговското дружество действия по приемане на изработеното, като такива без надлежна представителна власт, поради което не е преценявал дали е налице необходимост от прилагане на въведената с чл.301 ТЗ необорима законова презумпция.
Що се касае до застъпеното в противен смисъл становище в решението на СОС, то е без значение, щом липсва препращане по реда на чл.272 ГПК, тъй като първоинстанционният съдебен акт, инкорпориран в постановеното от Пловдивския апелативен съд решение, не съществува самостоятелно в правния мир и не подлежи на самостоятелен касационен контрол.
Отделен в тази вр. е въпросът, че крайният правен резултат по спора, постановен с първоинстанционното решение на СОС не е мотивиран единствено с изразеното разбиране за приложението на чл.301 ТЗ, а същото е въведено само като допълнителен аргумент.
Поради това първият формулиран от касатора правен въпрос не попада в обхвата на чл. 280, ал.1 ГПК- обща главна предпоставка за допускане на касационното обжалване.
Поставеният от касатора материалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.116, б.”а” ЗЗД, като обусловил крайния правен резултат по иска с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД е релевантен за делото, поради което по отношение на същия е доказана общата предпоставка за достъп до касационен контрол, но не е налице визираното противоречие в практиката на съдилищата, което с оглед цитираните с касационната жалба съдебни актове на отделни състави на ВС и ВКС , следва да бъде квалифицирано по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
Възприетото от въззивния съд разрешение, че в случая осъществените от длъжника частични плащания, предвид договорената твърда цена за възложената работа, възпроизведена и в протокола от 11.11.2005 год. за приемането и, въз основа на който е извършено частичното погасяване на дълга, имат правната характеристика на признание, поради което разпоредените от чл.116, б.”а” ЗЗД правни последици го обвързват, е в пълно съгласие с трайно установената съдебна практика, част от която и цитирана от касатора.
Според същата, останала непроменена от влизане в сила на ЗЗД, релевантното признаване на дълга може да бъде изразено не само чрез изрично волеизявление, обективирано в съответна форма, но и в конклудентни действия, различни по своя характер, стига те да са отправени до кредитора до изтичане на давностния срок и да манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди факта на съществуване на самото задължение, а не единствено на неговия произход и в хипотезата на извършено частично плащане не е изрично заявено, че дългът е само в размер на „броената” сума, а не в претендираната.
Що се касае до процесуалната законосъобразност на извършената от въззивния съд преценка на конкретния доказателствен материал по делото и обосноваността на приетото въз основа на него признание на дълга от страна на ответника, чрез осъществените конклудентни действия – частични плащания, то тези въпроси са относими към правилността на обжалваното решение, поради което ирелевантни към предпоставките за допускане на касационното обжалване не подлежат на обсъждане в производството по чл.288 ГПК.
Същевременно следва да се посочи, че доколкото с постановеното по реда на чл.290 и сл. ГПК решение № 100 от 20.06.2011 год., по т.д. № 194/2010 год. на ІІ-ро т.о. на ВКС, включващо се в задължителната за съдилищата съдебна практика по см. на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, е възприето същото разрешение,от което въззивният съд не се е отклонил, то дори и да е съществувала противоречива практика на съдилищата по приложението на чл.116, б.”а” ЗЗД, какъвто формален извод би могъл да се изведе при съпоставка с даденото разрешението в т.д.№ 18874/2002 год. на V-то г.о. на ВКС, противоречието следва да се счита за преодоляно и това само по себе си въобще изключва приложимостта на критерия за селекция по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
С оглед изхода на делото в настоящето производство на ответната по касационната жалба страна, на осн. чл.78, ал.3 ГПК, следва да бъдат присъдени направените и своевременно поискани деловодни разноски, доказани до размера на сумата 500 лева с приложения към отговора и договор за правна защита и съдействие № 806/2011 год., сключен с адв. Ф.Т.- САК.
Водим от изложените съображения настоящият съдебен състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 722 от 27.10.2010 год., по т.д.№ 821/ 2010 год., по описа на с.с..
ОСЪЖДА ОБЩИНА Н. да заплати на ЕТ Ф. А. Л., упражняващ търговска дейност под фирма „Ф. Л.” сумата 500 лева/ петстотин лева/ деловодни разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: