ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 442
София, 19.04.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова търг. дело № 60251 по описа за 2016г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Н.С. като процесуален представител на А. Л. Н. от [населено място] срещу въззивното решение на Софийския апелативен съд от 06.ІV.2016г. по в.гр.д. № 5167/2016г.
В двата си отговора по реда на чл.287 ал.1 ГПК – първият от 01.VІІІ.2016г. чрез процесуалните си представители адв. Ем.Е. и адв. Ив.Н., и вторият от 02.VІІІ.2016г. чрез адв.Г.С. – ответникът по касационната жалба Г. Г. К. от София е заел становище за недопускане на касационно обжалване поради липса на предвидените предпоставки за това. Претендира разноски.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ съобрази следното:
С решението си от 06.ІV.2016г. САС е потвърдил решението на СГС от 30.VІІ.2015г. по гр.д. № 80/2013г., с което са отхвърлени предявените от А. Л.Н. срещу Г. Г.К. искове за присъждане на 3 906 900лв. на основание Договор за разпределение на приходи от продажба на акции от 07.І.2007г. и на 456 138лв. мораторна лихва за периода 02.І.2010г. – 28.ІІ.2011г., като на К. са присъдени 121 467лв. разноски за първоинстанционното производство. С въззивното решение са присъдени и 120000лв. разноски за въззивното производство.
Въззивният съд, препращайки на основание чл.272 ГПК и към изводите на първоинстанционния съд, е приел, че предявеният иск е неоснователен, тъй като договорът между страните от 07.І.2007г. е нищожен като сключен при липса на основание. Основанието може да бъде дарствено намерение, придобиване на някакво право или погасяване на задължение, като то трябва да може да се изведе от съдържанието на договора. От договора в случая не личи с каква цел К. е поел задължение да плати на Н. 5% от нетните приходи, които ще бъдат изплатени на първия като дивидент от продажбата на акциите на [фирма] от капитала на [фирма] на трето лице/дружество, несвързани с К. – дали с дарствено намерение /като признателност заради положените усилия и извършена работа от Н. като член на УС на [фирма] и/или като търговски директор на [фирма], довели до развитие и разширяване на бизнеса/, в който случай договорът би бил нищожен на основание чл.226 ал.2 ЗЗД, тъй като се отнася до дарение на бъдещо имущество; дали с цел да се придобие някакво насрещно право или с цел да се погаси някакво задължение на К. към Н.. Целта не личи и от останалите доказателства, сочещи на съществуващи отношения между Н. и [фирма] – породени от трудов договор за длъжността „директор маркетинг и продажби”, за правоотношения между Н. и [фирма] – породени от договор за управление по повод участието на Н. като член на УС, но не и за правоотношения между страните. Като неоснователен поради липса на доказателства е оценен доводът на касатора във въззивната му жалба, че процесната сума представлява възнаграждение на Н. за съгласието и ангажимента му в случай на продажба на акциите на [фирма] от капитала на [фирма] на трето лице да остане на заеманата длъжност в [фирма] година след продажбата. Като неоснователен поради липса на доказателства е оценен и доводът на Н., че процесната сума представлява възнаграждение, което [фирма] се задължило да изплати на Н. като член на УС на дружеството, определен като процент от дохода на същото от продажбата на акциите му от капитала на [фирма] /т.н. тантиема/, а и доводът е въведен от ищеца след първото редовно проведено открито съдебно заседание и е основателно възражението на ответника за преклудирането му. Като преклудирано поради въвеждането му от ищеца след приключване на устните състезания /с писмени бележки/ е оценено твърдението, че договорът представлява съглашение за встъпване на К. в задължението на [фирма] към Н. за изплащане на тантиема. Но дори твърдението да бъде разгледано, то е и неоснователно – договорът не обективира воля на К. в тази насока, а няма и данни към датата на сключването на договора за [фирма] да е възникнало задължение от такъв характер към Н., в което К. да би могъл да встъпи.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът сочи наличие на основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроса „длъжен ли е в светлината на презумпцията по чл.26 ал.2 изречение последно ЗЗД ищецът да сочи причината за задължаването на съконтрахента си по двустранен договор, по който ответникът се е задължил да плати определена сума пари при настъпването на определени условия, и да доказва наличието на такава причина”. Въпросът е обоснован с твърдения, че нито въззивният, нито първоинстанционният съдилища не са преценили доказателствата в светлината на тази презумпция, както и че липсата на причина /основание/ трябва да бъде доказана от задължилия се по договора /ответника/, а това не се било случило пред съдилищата.
ВКС на РБ намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол по така поставения от касатора въпрос поради липсата на основната предвидена в чл.280 ал.1 ГПК предпоставка за това.
Въпросът е неотносим към произнасяне от въззивния съд, обусловило решаващите му изводи по спора. Съдът не е правил преценки нито по приложението в случая на разпоредбата на чл.26 ал.2 изр.второ ЗЗД /според която основанието се предполага до доказване на противното/, нито относно тежестта за оборването на презумпцията, нито относно това задължен или не е ищецът да сочи причина за задължаването на съконтрахента си по двустранен договор. По силата на чл.269 ГПК той не е бил и длъжен да стори това, тъй като във въззивната си жалба касаторът не е въвел оплакване във връзка с извода на първоинстанционния съд, че „въпреки установената от закона оборима презумпция за съществуване на основание, съдът не може да основе решението си на произволни хипотези, след като каузата на договора не може да се открие”, нито е въвел оплакване относно тежестта за доказване, както и относно причината за поетото от ответника задължение по процесния договор. С оглед на това произнасянето от касационния съд по единствения поставен въпрос не би било от значение за изхода на спора по делото.
На основание чл.78 ал.3 ГПК на ответника покасация разноски не се присъждат, тъй като не са представени доказателства той да е направил такива за настоящата инстанция.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Апелативен съд София, Гражданско отделение, дванадесети състав, № 659 от 06.ІV.2016г. по гр.д № 5167/2015г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: