О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 442
[населено място] 26,05, 2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на девети май през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№3172/15г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение №1348 от 03.07.2015г. по в.гр.д.№1250/15г. на Окръжен съд Варна,с което е отменено решение №944/25.02.15г. по гр.д.№6062/14г. на Районен съд Варна и е отхвърлен предявеният от касатора срещу [фирма] иск с правно основание чл.12 от ЗЗД – за заплащане на сумата 24 600 лв.,претендирана като част от обезщетение в размер на 36 734,61 лв. за претърпени вреди в резултат от недобросъвестна забава на ответника за сключване на договор за изкупуване на електрическа енергия по чл.31 от ЗЕВИ и представляващи пропуснати ползи от непроизведено и неизкупено количество електрическа енергия за периода 14.03.2013г. – 17.10.2013г.,ведно със законната лихва.
В касационната жалба са изложени твърдения за неправилност, необоснованост и противоречие със закона на направените от въззивната инстанция изводи,обусловили крайния изход на спора. Твърди се,че при постановяването му съдът е подменил изцяло фактическата обстановка,установена в хода на процеса; неправилно е тълкувал относимата към спора нормативна база при ясно разписани съответстващи правни норми; не е преценил доказателствата, съобразно фактите,които те установяват,произволно е тълкувал същите, което е довело до неправилни и незаконосъобразни правни изводи.
Ответникът по касация [фирма] е оспорил наличието на основания за допустимост на касационното обжалване,както и основателността на изложените в касационната жалба доводи.
Върховен касационен съд, Първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
При постановяване на обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно установено по делото,че ищецът е производител на електроенергия от възобновяеми източници чрез изградена фотоволтаична електроцентрала; че е сключил договор за присъединяване на обекта към електроразпределителната мрежа на 20.05.2010г.; че след издадени разрешения за ползване на строежа от 29.06.2012г. и на за ползване на съответните присъединителни съоръжения от 01.02.2013г. , на 07.03.2013г. е сключил с [фирма] договор за достъп,а на 17.10.2013г. – с ответника – договор за изкупуване на произведената от него електроенергия. Констатирал е разменена между страните в периода преди сключването на договора за изкупуване кореспонденция,установяваща противоречие в становищата на страните относно размера на преференциалната цена,по която следвало да бъде извършено изкупуването. Формулирал е като основен спорен между страните въпрос този дали подписването на договора седем месеца след сключването на договора за достъп е резултат на недобросъвестно поведение на ответното дружество при воденето на преговорите /основание за приложението на чл.12 от ЗЗД/. Анализирайки относимите към случая законови разпоредби /в съответните им редакции/ на чл.31 от ЗЕВИ,чл.177 ал.2 от ЗУТ вр. §1 т.23 от ДР на ЗЕ,въззивният съд е приел,че размерът на цената за изкупуване е бил определяем от държавен регулаторен орган към точно определен момент – въвеждането на енергийния обект в експлоатация.ВОС е отчел наличието на решение №Ц-18/20.06.2011г. и решение №Ц-28/29.08.2012г. на ДКЕВР, определящи различни преференциални цени за изкупуване на произведената електроенергия /второто – три пъти по-ниска от тази по първото/,всяко от които относими към различните моменти на издаване на двете разрешения за ползване /на строежа и на съоръженията/. Приел е,че при тези обстоятелства и при различно тълкуване от страните на фактите към относимите законови разпоредби, между тях се е породил спор относно приложимия размер на цена.Като е взел предвид,че ответникът е предприел действия по сключване на договора непосредствено след издаването на решение №Ж-211/27.09.2013г. на ДКЕВР, позовавайки се на него за определяне на приложимото към бъдещото правоотношение решение за преференциална цена, въззивният съд е заключил,че в случая се касае за непостигнато в периода на твърдяната забава съгласие между страните относно приложимото решение на регулаторния орган относно цената за изкупуване,при която е следвало да бъде сключен договора. Последното,според ВОС, не би могло да се вмени във вина на нито една от страните и в частност – на ответника по иска; съответно не обуславя противоправно /недобросъвестно/ поведение, което да е в непосредствена причинна връзка с настъпили вреди за другата страна.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 280 ал. 1 ГПК касаторът е формулирал материално-правни въпроси:
1.Следва ли да се приеме,че ДКЕВР в рамките на правомощията си по ЗЕ може да определя приложимото си решение,касаещо цената на ел.енергията от В.?;
2.Задължително ли е становището на Комисията,произнесено с решение за приложимото решение за цената на изкупуване по повод сезиране от един производител,за всички други производители и за [фирма]?;
3.Необходима ли е била в процеса на сключване на окончателен договор намесата на държавен орган,който да тълкува легалната дефиниция на понятието „обект за производство“ по смисъла на §1 т.23 от ДР на ЗЕ и на това „въвеждане в експлоатация“ с разрешение за ползване,издадено на основание ЗУТ и Наредба №2 за въвеждане в експлоатация на строежите в РБългария?;
4. Има ли законова обосновка предложението за сключване на договор за изкупуване,отправено до [фирма] на цена,несъответстваща на решението на ДЕКВР към момента на въвеждане в експлоатация на обекта за производство,съобразно разрешението за ползване? Може ли да се счете,че предложение за цена,несъобразена с уредени в закона правила , е недобросъвестно поведение?;
5.След като договорът е сключен на първоначално предложената от дружеството цена,съответстваща на определената с решение на ДКЕВР,съобразно момента на въвеждане в експлоатация на обекта на производство и в него е прието,че влиза в сила от този момент,имало ли е, основана на закона,логиката и добросъвестността, пречка да бъде сключен незабавно след договора за достъп?;
6.Причинена ли е на дружеството щета от отложеното начало на изкупуване,съобразно приложимата по закон цена за количества,определени от експертизата по научни методи?;
7. Длъжен ли е въззивният съд да даде указания на страните относно възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства,които са пропуснали да извършат в първата инстанция , поради отсъствие,непълнота или неточност на доклада и дадените указания?
Така формулираните от касатора въпроси по т.т 1, 2, 3 и 5 са свързани с установените по делото факти,но отговорите им /дори да са в целения от касатора смисъл/ не биха обусловили промяна в крайния резултат, доколкото понятието „недобросъвестност“ по смисъла на чл.12 от ЗЗД се свързва с поведение на страната по преговорите,целенасочено към неправомерно /в разрез с общоприетите етични правила,напр. чрез измама или заблуждение/ постигане на договореност във вреда на другата страна.Тъй като в случая от съда е възприето за установено като причина за забавянето на сключването на договора наличието на съмнение у ответното дружество кое от двете решения на регулаторния орган следва да бъде приложено при формирането на елемента „цена“ от договора /който е със срок на действие 20 години/,което съмнение е преодоляно с решението на регулаторния орган от 27.09.2013г., така формулираните въпроси се явяват неотносими и несвързани с решаващи изводи на въззивния съд. Обективната липса на пречки за сключване на договора в по-ранен момент априори не би могла да обоснове недобросъвестност.
Въпросът под т. 6,както и първият от формулираните два в т.4, са от фактологически характер и отговорът им предпоставя преценка на събраните по делото доказателства,което би могло да се извърши едва в следващ етап от касационното производство – по допуснато касационно обжалване по същество /чл.290 от ГПК/.
Въпросът под т. 7 е от процесуален характер.В касационната жалба е направено пространно изложение за правомощията /респ. задълженията на въззивната инстанция/. Същевременно се твърди допуснато от въззивния съд процесуално нарушение,изразяващо се единствено в липса на мотиви в решението.Няма доводи за пропуснати процесуални действия или неангажирани от страната относими доказателства поради липса на съответни указания на въззивния съд,дължими при релевирани във въззивното производство възражения за непълнота и неточност на доклада на първата инстанция. Поради това този въпрос е неотносим.
По тези съображения,посочените по-горе така,както са формулирани от касатора, въпроси нямат характер на правни по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК вр. т.1 от ТР №1/19.02.10г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
Единственият въпрос,осъществяващ общия селективен критерий на чл.280 ал.1 от ГПК е вторият , формулиран в т.4,доколкото въззивният съд е приел по същество,че не е налице недобросъвестност от страна на ответното дружество,въпреки първоначалното отправяне на предложение за сключване на договора по цената,предвидена в решението на ДКЕВР от 29.08.2012г.,която впоследствие е изоставена от самия купувач.Макар да се твърди,че разрешаването на този въпрос от въззивния съд е в противоречие с практиката на ВКС,относима такава не се сочи. От друга страна в изложението се твърди наличие на непротиворечива практика по аналогични казуси на различни състави на ВОС в смисъла,в който е разрешен спора и по настоящото дело. Като допълнителен критерий, при който касаторът иска решението да бъде допуснато до касационно обжалване, се сочи основанието на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК.Твърди се,че решаването на въпроса според него би бил от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото,поради липсата на задължителна съдебна практика по него.
Настоящият състав на ВКС намира,че макар поставеният от касатора въпрос да осъществява изискването за правен такъв с оглед включването му в предмета на спора и решаващите изводи на въззивния съд,не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочения от касатора допълнителен критерий. Съгласно т.4 от ТР №1/19.02.10г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос е „от значение за точното прилагане на закона,когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия,а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви,за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени”. В случая твърдения за наличие на създадена задължителна съдебна практика,нуждаеща се от промяна по причините и с целите, посочени в тълкувателното решение не са направени.
Предвид това, настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС намира , че следва да бъде отказан достъп до касационен контрол. С оглед този изход в полза на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер на 1524 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1348 от 03.07.2015г. по в.гр.д.№1250/15г. на Окръжен съд Варна.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК],със седалище и адрес на управление [населено място] [улица] да заплати на [фирма] с ЕИК[ЕИК],със седалище и адрес на управление [населено място] 9009, Варна Т.,кула Е [улица] сумата 1524 лв. разноски за адвокатско възнаграждение за производството пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.